О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60
гр. София, 11.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1684 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 456/28.01.2019г. и касационна жалба вх.№ 464/28.01.2019г., подадени от В. Р. З., чрез адвокат С. О. и адвокат С. И., срещу решение № 262 от 07.12.2018г. по в.гр.д.№ 333/2018г. на Окръжен съд-Шумен, с което е отменено решение № 490 от 25.05.2018г. по гр.д.№ 2509/2017г. на Районен съд-Шумен, и е отхвърлен предявеният от В. Р. З. срещу ,,Софткъмпани”ООД и Д. Р. Т. иск с правно основание чл.440, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ищеца В. Р. З., че ответникът Д. Р. Т., длъжник по изпълнително дело № 20158760400163 по описа на ЧСИ Д. З., не е собственик на продавания по горепосоченото изпълнително дело недвижим имот, представляващ 3/8 идеални части от дворно място, с площ от 2233 кв.м., находящо се в [населено място], [община], област Ш., съставляващо ПИ с идентификатор ***, заедно с построените в дворното място селскостопанска сграда, с площ от 45 кв. м. /ПИ с идентификатор ****/, жилищна сграда с площ от 68 кв. м. /ПИ с идентификатор ****/, пристройка, с площ от 34 кв. м. /ПИ с идентификатор ****/ и гараж с площ от 22 кв. м. /ПИ с идентификатор ****/.
Жалбите са процесуално допустими – подадени са в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Заявено е искане съдът да отмени въззивното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационна жалба вх.№ 456/28.01.2019 г., касаторът счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по въпроса дали е обективно възможно един от съсобствениците на недвижим имот, който се явява едновременно за определен период от време и владелец на целия недвижим имот да не упражнява трайна фактическа власт не само върху притежаваната от него идеална част от имота, но и върху идеалните части на останалите съсобственици. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационна жалба вх.№ 464/28.01.2019г. касаторът излага доводи, че касационно обжалване на решението следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, но не формулира конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава, и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационните жалби ,,Софткъмпани”ООД, е депозирал писмени отговори чрез адвокат М. П., като е възразил, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че при ЧСИ Д. З., с район на действие Шуменски окръжен съд, е образувано изпълнително дело № 20158760400163 по описа на съдебния изпълнител за изпълнение на парични вземания. Изпълнителното дело е образувано по молба на взискателя “Софткъмпани” ООД, срещу длъжниците –С. Д. С., ЕТ “Донка Райнова – Комета 92”, представляван от ответника Д. Р. Т., и М. С. С., които са осъдени солидарно да заплатят на дружеството сумата от 22 000 лева по запис на заповед, ведно с извършените по делото разноски в размер на 1 040,50 лева. По делото са предприемани и извършвани действия за принудително осъществяване вземанията на взискателя. С постановление съдебният изпълнител е наложил възбрана върху процесния недвижим имот, представляващ поземлен имот, с площ от 2233 кв. м., находящ се в [населено място], общ. Ш., област Ш., съставляващо ПИ с идентификатор ***, заедно с построените в дворното място селскостопанска сграда, с площ от 45 кв. м. /ПИ с идентификатор ****/, жилищна сграда с площ от 68 кв. м. /ПИ с идентификатор ****/, пристройка, с площ от 34 кв. м. /ПИ с идентификатор ****/ и гараж с площ от 22 кв. м. /ПИ с идентификатор ****/.
Възбраната е надлежно вписана в СВ, гр. Шумен на 29.04.2015 г. Насрочен е и опис на възбранения недвижим имот. Впоследствие съдебният изпълнител е направил искане за поправка на вписаната върху имота възбрана, като е уточнил, че възбранени следва да се считат 3/8 идеални части от имота. Длъжникът е направил възражение, че този имот не е негова собственост, а на трето лице – ищецът по делото. Ищецът, в качеството му на съсобственик, е бил уведомен от съдебния изпълнител за датата и часа на описа на имота. Описът е извършен на 25.05.2017г., като в протокола е отразено, че по време на извършване на принудителното действие, имотът се е намирал във владение на ищеца. Извършена е оценка на имота, като е насрочена публична продан. С нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност и наследство № 67, том Х, рег.№ 14837, дело 1407 от 2015г. по описа на нотариус С. С., с рег. № * на НК, ищецът е признат за собственик на процесния имот по силата на наследствено правоприемство и давностно владение. От материалите, приложени към приобщеното гр.дело № 1764/2015 г. по описа на Шуменски районен съд, е установено, че спорният имот е бил придобит от Р. З. И., по силата на прехвърлителна сделка /покупко-продажба/, извършена на 23.08.1946 г. От удостоверение за наследници с изх. № 129/16.09.2002 г., издадено от Община Шумен, с. Р.Д. е установено, че Р. З. И. е починал на 28.03.1986 г., като е оставил за свои законни наследници ищеца и ответника Д. Р. Т., деца на наследодателя, и Т. С. И. – съпруга. Установено е, от удостоверение с вх. № 175/09.09.1986 г. на Шуменски районен съд, че ответницата Д. Р. Т. се е отказала от наследството, оставено след смъртта на починалия й баща, като този отказ е надлежно вписан в особената книга, водена при Шуменски районен съд. Т. С. И., починала на 09.06.2001 г., е оставила за свои законни наследници ищеца В. З. и ответницата Д. Т.. Последната е извършила формален отказ от наследството, оставено след смъртта на нейната майка, който отказ е надлежно вписан в особената книга, водена в Районен съд Шумен, под № 56, страница 118, 2008 г. С Решение № 1096/04.12.2012 г., постановено по гр. д. № 1334/2012 г. по описа на РС Шумен, потвърдено с решение от 19.04.2013 г., постановено по възз. гр. д. № 87 по описа за 2013 г. на Шуменски окръжен съд, чието касационно обжалване не е допуснато с Определение № 1411/10.12.2013 г. на ВКС, постановено по гр. д. № 4687/ 2013 г. на ВКС, IV г.о., извършеният от ответницата отказ от наследството, оставено след смъртта на нейната майка Т. С. И., вписан в специалната книга на Шуменски районен съд под № 56 от 08.10.2008 г., е признат за нищожен, поради липса на предмет. От събраните по делото гласни доказателства, е прието за установено, че ищецът, след смъртта на баща си, до настоящия момент стопанисва процесния имот. Установено е, от приложеното към настоящото дело гр. д. № 1334/2012 г. по описа на Шуменски районен съд, че на стр. 23 от с. д. В. Р. З. /ответник по последното дело/ е депозирал отговор на исковата молба, именуван от него “Жалба” от 15.06.2012 г., в който е заявил, че притежава 4/6 от имота на ул. ,,Ч.” № 3 в [населено място], предвид заявения отказ от наследството на баща му, направен от сестра му. В проведеното съдебно заседание на 03.10.2012г. е поддържал това си становище, като в края на заседанието е представил и писмено становище, в което за първи път е изразил мнение, че след смъртта на майка си е придобил имота по давност.
Въззивният съд е приел от правна страна, че съобразно задължителните разяснения в ТР № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСГТК, искът по чл. 440, ал. 1 от ГПК е допустим и в случаите, когато третото лице се намира във владение на вещта, върху която е насочено принудително изпълнение, и може да упражни правото си на обжалване по чл. 435, ал. 4 от ГПК, с изключение на случаите, когато това право е упражнено и жалбата е уважена. Отчел е липсата на данни ищецът да е упражнил правото си на жалба, респ. да има положително за него в този смисъл съдебно решение. За безспорен е приет факта на упражняване на фактическата власт от ищеца върху спорния имот. Спор е налице по отношение на придобиването на собствените на длъжника по изпълнителното дело идеални части от имота по давностно владение. Отбелязано е, че владението, като елемент от фактическия състав на придобивната давност трябва да е непрекъснато, спокойно /да не е установено и поддържано с насилие/, явно /да не е установено и поддържано по скрит начин/ и несъмнено /да се установи, че действително се упражнява фактическа власт с намерение за своене/. Извършените действия по упражняване на фактическа власт следва да са разкривали намерението за своене по начин, то да може да стане достояние на заинтересованите лица, като отчита предназначението на имота и действията, чрез които е осъществявана фактическата власт. Отбелязано е, че фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, но които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки приятелски или други лични отношения, не представляват фактическа власт, която да послужи като основание за придобиване на владение. Прието е, че в настоящия случай не са налице хипотезите, при които е обективно невъзможно манифестирането на промяната в намерението, нито тези, при които не се изисква демонстриране на завладяването. Въззивният съд се е позовал на мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които презумпцията по чл. 69 от ЗС е изначално оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. С. владее за сметка на всички съсобственици, щом е установил фактическата власт на основание, което не отрича правата им. За да превърне владението в самостоятелно, т. е. само за себе си, е необходимо да “отнеме”, да “отблъсне” владението на другите. При промяна на намерението на субекта, упражняващ фактическата власт, намерението да се държи вещта като своя, вместо за другиго или като обща трябва да бъде изразено по ясен /несъмнен/ начин, т. е. чрез действия който не будят съмнение за отричане на чуждата власт по отношение на вещта и не допускат чужди действия. В тази хипотеза /при превръщане на държането във владение/ в тежест на претендиращия владение, годно да породи правни последици, е да докаже извършването на такива действия след придобиване на фактическата власт.
Прието е, че ищецът, позоваващ се на придобивната давност, е следвало да създаде абсолютно сигурна достоверност в истинността на съответното фактическо твърдение, което изключва всяко съмнение и колебание от тази достоверност, а именно да установи по безсъмнен начин елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС. В процесния случай, ищецът не само не е успял да създаде абсолютна достоверност в истинността на сочените от него правопораждащи фактически твърдения, но и ангажираните от него доказателствени средства са оставили изключително разколебана сигурността в релевантните за спора факти, и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, съдът следва да зачете неблагоприятните им последици, които го задължават да приеме за неосъществили се релевантните факти, съответно – правните им последици за ненастъпили. Изложени са съображения, че не е установено с категоричност ищецът да е упражнявал фактическата власт върху идеалните части на другия съсобственик – сестра му, а дори и да е ползвал някаква част, надхвърляща неговата собствена /придобита по наследство/, това е било предвид близките родствени отношения между страните. Единствената безспорно установена по делото демонстрация за промяна в намерението е едва издаването на констативния нотариалния акт през 2015 г. Формиран е извод, че както към момента на съставяне на нотариалния акт, така и към настоящия момент, не е изтекла предвидената в закона десетгодишна давност, при отчитане на обстоятелството, че през 2012 г. ищецът сам е признал, че е собственик само на 4/6 ид. ч. от имота, тоест към този момент е липсвало каквото и да е намерение за своене на чуждите идеални части, а от изразеното впоследствие такова намерение, срокът е недостатъчен. Показанията на свидетелите не установяват упражняване на собственически правомощия в пълен обем единствено за себе си. С неустановения по делото факт ищецът да е извършил действия, чрез които да е демонстрирал завладяване правата на другия съсобственик, е обоснован извод, че владението му не е явно и несъмнено и не е годно да породи последиците на придобивната давност. Признатият за нищожен отказ от наследство, не е могъл да породи последиците си, а и момента на отказа /повече от седем години след смъртта на майката на ответницата, и близо три години след инициираните срещу нея изпълнителни производства/, са индиция за намеренията на роднините целящи единствено осуетяване на принудителното изпълнение.
По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен от въззивния съд, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от касатора въпрос в изложението към касационна жалба вх.№ 456/28.01.2019г. не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Същият не съответства на възприетата по делото фактическа обстановка и на правните разрешения на въззивната инстанция. Въззивният съд не е приел от фактическа страна, че за твърдяния период на давностно владение ищецът не е упражнявал фактическа власт върху процесния недвижим имот, нито е формирал извод, че за този период ищецът се явява владелец на целия сънаследствен имот, а не само на собствените си идеални части. За да отхвърли предявения иск с правно основание чл.440, ал.1 ГПК, въззивният съд е изложил мотиви, че по делото не е установено ищецът да е извършил действия, чрез които да е демонстрирал завладяване на правата на другия съсобственик – ответницата, и по явен начин да е демонстрирал промяна в намерението, с което упражнява фактическа власт върху нейната идеална част – да я държи като своя. Съдът е приел, че през 2012г. ищецът е признал, че е собственик само на 4/6 идеални части от имота, а от изразеното впоследствие намерение за своене на чуждите идеални части не е изтекла предвидената в закона десетгодишна давност, която е била прекъсната с осъществения опис и наложената възбрана. След като съдът не е мотивирал решаващия си извод за неоснователност на иска с липса на обективния елемент от фактическия състав на владението, поставеният от касатора въпрос не може да послужи като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението към касационна жалба вх.№ 464/28.01.2019 г. се съдържат твърдения, че с обжалваното решение е разгледан съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Касаторът обаче не е посочил конкретен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а е развил доводи за неправилно прилагане на материалния и процесуалния закон от въззивната инстанция. Поддържането на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК също не е аргументирано с правен въпрос, разрешаването на който би имало значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В съответствие с указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК, при отсъствие на формулиран процесуалноправен или материалноправен въпрос, обуславящ изхода на делото, въззивният акт не може да се допусне до касационен контрол.
В зависимост от изхода на производството по чл. 288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата 1 000 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, заплатено в брой по договор за правна защита и съдействие от 20.03.2019г. към отговор с вх.№ 1620/22.03.2019г. срещу на касационна жалба с вх.№ 456/28.01.2019 г. Претендираното от ответника по касация адвокатско възнаграждение в размер на 1 100 лв. по договор за правна защита и съдействие към отговор с вх.№ 1621/22.03.2019г. срещу на касационна жалба с вх.№ 464/28.01.2019 г., не следва да му бъде присъждано, тъй като вземането му за репариране на разноските, направени за осъществяване на защита по подадените касационни жалби (втората по своя характер е допълнение към първата) e ограничено до възнаграждението за един адвокат и за един вид адвокатска услуга (депозиране на отговор по реда на чл.287, ал.1 ГПК).
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 262 от 07.12.2018г. по в.гр.д.№ 333/2018г. на Окръжен съд-Шумен.
ОСЪЖДА В. Р. З., ЕГН [ЕГН], ДА ЗАПЛАТИ на „Софткъмпани”ООД., ЕИК121158200, сумата 1 000 (хиляда) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: