О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 14
гр. София, 09.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2047 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 927 от 15.03.2017 г., подадена по пощата на 13.03.2017 г. от Д. И. Т. и Д. А. П. чрез адвокат Д. З. от АК – П., против въззивно решение № 625 от 02.02.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 873/2016 г. по описа на ОС – Благоевград, ГО, ІІ възз.състав.
Ответниците по касация А. М. Д., М. И. П. и А. Б. Б., представлявани от адвокат А. Г. от АК – Б., са депозирали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразяват, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт. Жалбата отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 5277 от 04.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 269/2015 г. по описа на РС – Благоевград, с което на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на ответниците по иска Д. И. Т. и Д. А. П., че ищците А. М. Д., М. И. П. и А. Б. Б. са собственици на основание наследство и земеделска реституция на недвижим имот – нива от 4 дка, девета категория, находяща се в землището на Б., в местността „С. Г. – ВПИ”, представляваща имот с идентификатор 04279.601.335, в притежавания от ищците обем от правото на собственост, както следва – за А. М. Д. – 1/6 ид.ч. от имота; за М. И. П. – 1/6 ид.ч. и за А. Б. Б. – 1/3 ид.ч. от имота, като Д. И. Т. и Д. А. П. са осъдени да предадат владението на имота на ищците, а на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативния нотариален акт № 200, т. V, д.№ 777/2013 г. на Нотариус И. К. (с район на действие БРС, № 241 по регистъра на НК) в частта, с която ответницата Д. И. Т. е призната за собственик на основание давностно владение и наследство за притежаваните от всяка една от ищците идеални части от процесния имот.
Въззивният съд е приел, че ищците А. М. Д., М. И. П. и А. Б. Б., заедно с ответницата Д. И. Т., са наследници на Д. Л. З.. С решение № 2863 от 07.01.2012 г. на ОСЗ – Б. (издадено след представяне на скица и удостоверение по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ) на наследниците на Д. Л. З. е възстановено правото на собственост върху процесната нива, понастоящем имот с идентификатор № 04279.601.335. Решението на ОСЗ е влязло в сила на 21.06.2013 г. С нотариален акт № 200/2013 г. ответницата Д. И. Т. е призната за собственик на имота на основание давностно владение и наследство, след което вещта била дарена на втората ответница – нейната внучка Д. А. П.. Преди издаването на решение № 2863 от 07.01.2012 г. на ОСЗ, с решение № 51 от 05.10.1994 г. поземлената комисия е постановила възстановяване на правото на собственост на наследниците на Д. Л. З. в съществуващи (възстановими) стари реални граници на нива от 4 дка, девета категория, находяща се в м. „С. Г. – РЗ” – без посочени граници. С последващо решение № FО-04 от 28.10.1999 г. за същия този имот е определено обезщетение за признатото, но невъзстановено право на собственост. Решение № FО-04 от 28.10.1999 г. е прогласено за нищожно с решение по гр.д.№ 27/2011 г. на РС – Благоевград. Въз основа на съдебното решение последвало издаването на решение № 2851 от 21.04.2012 г. на ОСЗ, с което е отказано възстановяването на правото на собственост, поради проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността съгласно чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ и удостоверение по чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ изх. № 699 от 14.05.1993 г. Това решение на ОСЗ – Б. е отменено от РС – Благоевград по адм.д.№ 36/2012 г., влязло в сила на 05.12.2012 г., с което е постановено и възстановяване на правото на собственост на наследниците на Д. Л. З.. От правна страна е прието, че актът с конститутивно действие, по силата на който собствеността е възстановена, се явява влязлото в сила на 21.06.2013 г. решение № 2863 от 07.01.2012 г. на ОСЗ – Б., тъй като с него е възникнало правното качество на обекта на собствеността чрез неговата индивидуализация. Такава не е налице в предходните решения на органа по възстановяване на поземлената собственост. С оглед това е отречена основателността на възражението за изтекла в полза на Д. И. Т. придобивна давност в периода от 22.11.1997 г. (датата на влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ) до 22.11.2007 г. Съдът е посочил, че с чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ е въведена самостоятелна и специална хипотеза на прекъсване на давността за имоти, собствеността върху които подлежи на възстановяване, като започването на нов давностен срок е относимо само към обекти, които са реституирани към момента на влизане в сила на разпоредбата. В случая реституцията е настъпила по силата на решение № 2863 от 07.01.2012 г. на ОСЗ – Б., като до предявяването на иска през 2015 г. не е изтекъл 10 годишен период. Не е споделен довода на настоящите касатори, че владението на имота е осъществено посредством предприетите от Д. И. Т. действия за възстановяване правото на собственост – изпълнение на указания на административния орган по земеделската реституция, атакуване на незаконосъобразните му решения и др. Владението като фактическо господство може да бъде упражнявано спрямо конкретен обект, за да е възможно трансформирането му в право на собственост. По делото не е установено Д. Т. да е била въвеждана във владение от ОСЗ върху процесния имот към 1997 г. Напротив – издавани са решения, с които е отказвано възстановяване на собствеността. С оглед неоснователността на възражението за изтекла давност и произтичащото от него отсъствие на вещноправен ефект в полза на надарената Д. А. П. за претендираната част от ищците, както и предвид легитимиращото действие на решението за възстановяване правото на собственост на наследниците на Д. Л. З., претенциите по чл. 108 ЗС и чл. 537, ал. 2 ГПК са уважени така, както са предявени.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) по въпросите :
(1) „От кой момент тече придобивна давност върху имоти, възстановени по реда на ЗСПЗЗ преди изменението на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ (ДВ, бр. 107/1997 г.), при положение, че имаме възстановително решение на Поземлена комисия отпреди тази редакция, а именно 1994 г. ?” – с довод, че е налице противоречие с Решение № 105 от 08.01.2015 г. по гр.д.№ 1193/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. ,
(2) „Изтеклият, установен от закона срок по чл. 79 ЗС води ли автоматично до придобиване на право на собственост и позоваването на давност елемент ли е от фактическия състав на придобивното основание ?” – с довод, че е налице противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК и
(3) „Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването ?” – с довод, че е налице противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като нито един от поставените въпроси няма обуславящо значение за изхода на спора. На първо място, първото питане предполага по делото да са установени предпоставките, за да се приеме, че собствеността върху процесната нива е възстановена по реда на ЗСПЗЗ преди 22.11.1997 г., т.е. с решение № 51 от 05.10.1994 г. на ПК – Б.. Това разбиране на касаторите не намира опора в закона, доколкото посоченото решение № 51 от 05.10.1994 г. на ПК – Б. не съдържа белези, които да обособяват определена част от земната повърхност като притежание на наследниците на Д. Л. З., поради което и това решение не е породило конститутивно действие. В съответствие с формираната практика по приложението на ЗСПЗЗ въззивният съд е приел, че правното качество на самостоятелен обект на правото на собственост произтича едва от решение № 2863 от 07.01.2012 г. на ОСЗ – Б.. С. като реституцията по ЗСПЗЗ не е настъпила преди 22.11.1997 г., то не може да се поддържа, че считано от този момент е било принципно възможно в полза на касаторката Д. И. Т. да се постави началото на давностен срок, съответно – даденото с Решение № 105 от 08.01.2015 г. по гр.д.№ 1193/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. принципно правно разрешение е неприложимо към настоящия случай. На следващо място, въззивният съд изобщо не е бил изправен пред проблема дали позоваването на изтекла давност е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, защото по делото не е установено да са налице фактите, които по принцип биха имали за последица приложението на тази разпоредба – а именно да е изтекъл период от 10 години преди предявяването на иска, през който касаторката Д. И. Т. да е упражнявала владение върху самостоятелна вещ – годен обект на правото на собственост. Ето защо въпрос № 2 нито има обуславящо значение за изхода на спора, нито пък въззивното решение влиза в противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК. Въззивният съд също така не е имал за задача и не е обсъждал въпроса дали е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването, най-малко защото в случая наследяването е включено в юридическите факти, породили съсобствеността. Проблемът за приложението на чл. 69 ЗС в отношенията между сънаследниците би могъл да възникне само в хипотеза, че по делото е доказано осъществяване на обективния елемент на владението по отношение на вещ, правно обособена повече от 10 години преди предявяването на иска, което в случая изобщо не е налице. Ето защо и въпрос № 3 не съставлява нито общо основание за допускане на обжалването, нито пък въззивното решение е в противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 625 от 02.02.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 873/2016 г. по описа на ОС – Благоевград, ГО, ІІ възз.състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: