О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
гр. София,19.09. 2014 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г.Никова гр. дело № 2886 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 2692 от 06.03.2014 г., подадена от Е. Ж. Р. чрез адвокат И. Г. против решение № 140 от 30.01.2014 г. на Софийски апелативен съд, ГО, постановено по в.гр.д. № 2729/2013 г.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК, като цената на иска надхвърля сумата 5 000 лв. (при данъчна оценка на имота от 96 786,30 лв.). Съдържа доводи за неправилност на решението поради необоснованост.
Представено е изложение по чл.280, ал.1 ГПК, с което е изпълнено и изискването по чл.284, ал.3 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответницата по касация Р. Д. Б. чрез адвокат Е. П. е депозирала отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна по същество.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 3725 от 18.05.2013 г., постановено по гр.д.№ 9208/2010 г. по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от Е. Ж. Р. срещу Р. Д. Б. искове: (1) първоначално предявения с правно основание чл.108 ЗС – за осъждането на Р. Д. Б. да предаде на Е. Ж. Р. владението на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], на втори надпартерен етаж на северната страна в стълбището на сградата в ЕС, бивша жилищна кооперация „Д.”, откъм [улица], с квадратура от 109 кв.м., състоящ се от три стаи, от които едната холна стая, хол /вестибюл/, коридор, кухня с веранда, баня и тоалетна, при съседи: от изток – [улица], от юг – двор, стълбище и Р. К., от запад – двор, от север – калкан, отгоре – апартамент на наследниците на С. Т., отдолу – апартамента на Р. Л., заедно с таванско помещение от 17 кв.м., при съседи: изток – коридор, юг – стълбище, запад – двор, север – Р. К., заедно със зимнично помещение при съседи: изток – [улица], юг – С. Хр. Г., запад – общ коридор, север – калкан, заедно с 410 / 7460 идеални части от общите части на сградата и от поземлен имот, целият с площ от 640 кв.м., а измерено графично – 631,79 кв.м., съставляващ ПИ-13 от кв.393 по плана на [населено място], местността „Центъра”, при съседи: [улица], [улица], ПИ-14, ПИ-12, както и (2) инцидентен установителен иск с правно основание чл.124 ГПК във връзка с чл.42, б.„б” вр.чл.25, ал.1 ЗН – за признаване за установено, че Саморъчно завещание от 17.04.1995 г. е неавтентично и недействително.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК с довод, че по въпроса „Може ли съдът да основе решението си върху приети от него за установени обстоятелства, без изясняването им да е включено в задачата на експерт?” въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВКС (т.10 от ТР-ВКС-ОСГК № 1 от 04.01.2001 г., съгласно която експертиза може да бъде допусната и без искане на заинтересованата страна, както и с Решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр.д.№ 748/2011 г., ВКС, ІІ г.о.), а също така с незадължителна практика на ВКС (Решение № 1905 от 01.02.2002 г. по гр.д.№ 1596/2001 г., ВКС, ІV г.о., съгласно което „не може съдът да изненадва страните и едва с решението си да посочва кои въпроси са съществени за спора и кои от тях са били спорни”). Касаторката твърди, че в противоречие с постановките на цитираната практика, въззивният съд е приел, че продавачката Д. не е могла да се придвижва сама, което е обусловило извода, че като придвижването е било невъзможно, то не е осъществено упълномощаването за извършване на продажбата от 02.09.2004 г.
Така формулираният въпрос, обаче, няма обуславящо значение за изхода на делото. Съобразно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК такова значение има въпрос, който се включва в предмета на спора (индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска) и обуславя решаващата воля на съда, обективирана в съдебния акт (т.е. – е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране на решаващата воля) или подготвя формирането на решаващата воля (т.е. – изводите на съда по съответния въпрос да са подготвили формирането на волята върху предмета на спора, без да се припокрива с него, което е налице например при разглеждане на правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи възражения на ответника, по които не се формира сила на пресъдено нещо). В случая обсъжданият въпрос не притежава тези характеристики, доколкото касае преценката на събраните по делото доказателства. Въпросът дали продавачката Д. е или не е могла да се придвижва сама има отношение към преценката за достоверността на свидетелските показания от двете групи, а не към основателността на иска по чл.108 ЗС (респ. – към основателността на възражението за нищожност на упълномощителната сделка). Това не е въпрос от предмета на спора, поради което не е налице и твърдяното противоречие между обжалваното решение и възприетото с Решение № 1905 от 01.02.2002 г. по гр.д.№ 1596/2001 г., ВКС, ІV г.о.
Решението на САС не противоречи и на Решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр.д.№ 748/2011 г., ВКС, ІІ г.о. На първо място, с последното е разгледан случай, който няма сходство с настоящия и даденото с него разрешение е неотносимо към настоящия казус. С Решение № 68 от 22.02.2012 г. е прието, че „когато преценката достоверността на гласните доказателства, касаещи упражняването на фактическа власт върху недвижим имот изисква установяване на определени допълнителни факти, съдът следва да ги изследва служебно чрез извършване на оглед съгласно чл.204 ГПК, което може да се извърши и чрез служебно поставяне на задача на вещо лице”. Освен това, в случая ищцата не е ангажирала доказателства относно способността на К. Д. да се придвижва, изключващи или подлагащи на съмнение достоверността на тези, ангажирани от ответницата, което да е налагало служебно събиране на доказателства за проверка на ангажираните от насрещните страни.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК с довод, че по процесуално-правния въпрос „Може ли съдът да основе решението си само върху косвени доказателства, без те да са несъмнено установени?” е налице противоречие със задължителна практика на ВКС (Решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 921/2010 г. на ВКС, ІV г.о.), а произнасянето по въпроса „Следва ли съдът да формира правните си изводи и вътрешното убеждение от значение за решаването на делото въз основа на косвени доказателства изцяло, по-специално в случай, когато важно за изхода на спора доказателство не е представено по делото по каквито и да е причини?” е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
В тази връзка следва да се има предвид, че касационното обжалване по гр.д.№ 921/2010 г. на ВКС, ІV г.о., е допуснато по въпроса дали пълното доказване може да се осъществи само въз основа на преки доказателства, в отговор на което е прието, че „… гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства /веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица/ като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл.188 ГПК от 1951 г. /отм./ и съответно чл.235 и чл.12 ГПК от 2007 г. … пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установява без съмнение главния факт.”
В случая в тежест на ищцата е било да проведе пълно и главно доказване, като установи наличието на валидна упълномощителна сделка, респ. изявяване на воля от страна на К. Д., овластяваща посочения в нотариалния акт като неин пълномощник И. В. Н. да я представлява за извършването на продажба на имота. За ответницата е оставало да проведе насрещно доказване, т.е. само да създаде вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. В този контекст не е налице основание да се поддържа, че решението на САС противоречи на Решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 921/2010 г. на ВКС, ІV г.о. Доколкото последното дава отговор и на третия от формулираните в изложението въпроси в частта му „Следва ли съдът да формира правните си изводи и вътрешното убеждение от значение за решаването на делото въз основа на косвени доказателства изцяло”, то така формираната задължителна съдебна практика, която изцяло се споделя и от настоящия състав на касационния съд, изключва наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Финалната част на този въпрос („ … по-специално в случай, когато важно за изхода на спора доказателство не е представено по делото по каквито и да е причини?”) е формулирана по начин, който изключва даването на конкретен отговор, чрез който да се постигне определената с чл.280, ал.1, т.3 ГПК цел на касационното произнасяне за точно прилагане на закона и развитие на правото.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх.№ 2692 от 06.03.2014 г., подадена от Е. Ж. Р. чрез адвокат И. Г. срещу решение № 140 от 30.01.2014 г. на Софийски апелативен съд, ГО, постановено по в.гр.д. № 2729/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: