О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 494
гр. София, 27.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2268 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 10519 от 02.04.2019 г., подадена по пощата на 01.04.2019 г. от М. Й. Г. и Н. Й. С., чрез адвокат А. Ц. от АК – П. против въззивно решение № 245 от 26.02.2019 г. по в.гр.д.№ 2127/2018 г. на ОС – Пловдив.
С атакуваното решение е отменено решение № 287 от 04.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 517/2017 г. по описа на Районен съд – Карлово, като вместо това е постановено, че се отхвърля предявеният от М. Й. Г. и Н. Й. С. – наследници на Й. С. Й., починал на 09.12.1977 г., положителен установителен петиторен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено по отношение на ответника Община Карлово, че ищците са собственици на основание реституция и делба на следния недвижим имот: нива с площ от 3,705 дка, пета категория, находяща се в землището на [населено място], в местността „Н. с.”, съставляващ част от общински имот с № * по картата на същото землище и местност.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответникът по касация Община Карлово е подал отговор на касационната жалба чрез старши юрисконсулт И. Д., като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд е приел, че ищците са две от трите наследници по закон на починалия на 09.12.1977 г. Й. С. Й.. През 1992 г. ищцата Н. Й. С. подала заявление пред ПК – Карлово за възстановяване на собствеността върху шест земеделски имота, сред които процесният не е посочен. С две решения, постановени в края на 1992 г. (и видимо редовни от външна страна) в реални граници е възстановена собствеността върху заявената овощна градина, а относно останалите пет имота – с план за земеразделяне. С исковата молба ищците са представили трето решение с № 181/6249 от 23.02.1993 г., като с този документ обосновават твърдението си, че им е възстановена и собствеността върху нива от 5,900 дка, част от която представлява процесната нива с площ от 3,705 дка. На 18.01.1995 г. и въз основа на решение № 181/6249 от 23.02.1993 г., трите наследнички на Й. С. Й. се снабдили с издаден по реда на чл. 483 ГПК (отм.) констативен нотариален акт за собственост върху земеделска земя, възстановена по реда на чл. 18ж, ал. 1 и чл. 18з, ал. 1 ППЗСПЗЗ, както и извършили доброволна делба на нивата, като част с площ 2,262 дка била поставена в дял на Ц. Й. А., а останалите 3,633 дка – в дял на касаторките. Така полученият от касаторките имот не е нанесен в КВС, в която теренът представлява част от регистрирания като собственост на Община Карлово при условията на чл. 19 ЗСПЗЗ имот с № *. С първоинстанционното решение предявената от касаторките претенция за собственост е уважена. Сезиран с депозираната от Община Карлово въззивна жалба, окръжният съд служебно е констатирал, че представеното с исковата молба решение № 181/6249 от 23.02.1993 г. не носи нито един подпис на което и да е лице от състава на органа, от чието име е съставен. В тази връзка, в о.с.з.23.10.2018 г., в присъствието на процесуалния представител на настоящите касатори, съдът е изискал от ОСЗ – Карлово представянето на подписан екземпляр от документа, ако такъв изобщо съществува. Въззивният съд е провел общо 4 заседания, осигурявайки възможност и на касаторките по делото да извършат необходимите процесуални действия за приобщаване на подписан екземпляр от легитимиращия ги като собственици документ. Учреждението по чл. 186 ГПК (ОСЗ – Карлово) официално е удостоверило, че в архива няма подписан екземпляр от решение № 181/6249 от 23.02.1993 г. Произнасяйки се по съществото на спора, въззивният съд е приел, че представеното от ищците решение на Поземлената комисия представлява нищожен индивидуален административен акт, който не обективира волята на колективния административен орган. Същото няма конститутивното действие досежно реституиране собствеността върху процесната земеделска земя, което означава, че ищците не са доказали своята активна материална легитимация. С този решаващ мотив е обосновано отхвърлянето на предявения иск за собственост.
В изложението на касационните основания касаторите се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в която връзка са формулирани въпросите:
1) „Длъжен ли е съдът по свой почин да упражни косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК, при липса на законови предпоставки и липса на изрично искане и конкретно наведени възражения за нищожност на индивидуален административен акт в тази насока от една от страните в процеса, а именно искане за обявяване на нищожност на индивидуален административен акт – решение на поземлена комисия, сега ОбС „З” за възстановяване на право на собственост върху земеделски земи ?” – с позоваване на ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК и Решение № 482/2010 г. по гр.д.№ 26/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.
2) „Нарушил ли е въззивният съд чл. 269 ГПК вр.чл. 6, ал. 2 ГПК, ако прогласява нищожността на административен акт на нерелевирани с въззивната жалба възражения за нищожност на същия ?” – с позоваване на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и Решение № 124 от 06.07.2016 г. по гр.д.№ 2057/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.
Касаторите се позовават и на чл. 280, ал. 2 ГПК, като поддържат, че обжалваното решение е вероятно недопустимо, както и очевидно неправилно.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност не са заявени и отсъства вероятност за наличие на този порок. Отсъства и вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, доколкото не се констатира наличието на процесуална пречка или отсъствие на положителна процесуална предпоставка за постановяването му. Същото е произнесено в рамките на сезирането. Не е налице и третата хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК. В тази връзка касационната инстанция констатира, че въззивният акт е постановен в съответствие с разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. По правило въззивният съд е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма. Такъв порок може да бъде констатиран и без изрично да е заявено оплакване, като задължението на въззивния съд да процедира по този начин произтича от регламентирания с чл. 5 ГПК принцип на законност. Съдът е длъжен да осигури точното прилагане на закона в хипотеза, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право (отклонението от което е допустимо да се третира за възприето от заинтересованата страна при липсата на оплаквания във въззивната жалба). В случая касаторките са релевирали като придобивно основание реституция при условията на ЗСПЗЗ, с оглед което, съобразявайки разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК и задължителната практика (ТР № 1 по гр.д.№ 11/1997 г. на ВКС, ОСГК), въззивният съд е бил длъжен да подложи на проверка валидността на легитимиращите ищците решение № 181/6249 от 23.02.1993 г. при констатацията за очевидна негова нередовност от външна страна. Отново в съответствие с основните начала на гражданския процес (чл. 9 ГПК), въззивният съд е дал възможност да се съберат необходимите доказателства, относими към приложението на императивното правило на чл. 15, ал. 2, т. 6, изр. 2 ЗАП (отм.), като е провел 4 заседания, насочени към събирането на подписан екземпляр от решение № 181/6249 от 23.02.1993 г. Липсата на такъв документ е категорично установен обективен факт, закономерна последица от който е извода за отсъствие на валиден индивидуален административен акт с конститутивно действие досежно реституиране собствеността върху процесната земеделска земя в полза на ищците.
В обобщение – въззивният акт е постановен в съответствие със Закона и задължителната практика по неговото приложение, което елиминира възможността за допускане на касационното обжалване – както при условията на чл. 280, ал. 2 ГПК, така и при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК (поради отсъствие на допълнителното основание за селекция по поставените в изложението въпроси).
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 100 лева – юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 245 от 26.02.2019 г. по в.гр.д.№ 2127/2018 г. на ОС – Пловдив.
ОСЪЖДА М. Й. Г. и Н. Й. С. ДА ЗАПЛАТЯТ на Община Карлово сумата 100 (сто) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: