О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
гр. София, 15.01.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1847 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 7003 от 06.03.2018 г., подадена от Н. П. В. чрез адвокат Л. П. от АК-В. против въззивно решение № 200 от 07.02.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 2243/2017 г. на ОС-Варна. С него е потвърдено решение № 3384 от 18.08.2017 г., постановено по гр.д.№ 15872/2016 г. на РС-Варна, с което е отхвърлен като неоснователен искът по чл. 108 ЗС на Н. П. В. срещу В. Д. К. относно ПИ с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], целият с площ от 574 кв.м., находящ се в [населено място], с.о. „М.”, за който е отреден имот с пл.сн. № *, заедно с всички подобрения и приращения.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответницата по касация В. Д. К. е подала отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд е приел, че ищцата (сега – касатор) е единствен наследник на Н. Я. К.. В това си качество тя се ползва от Решение № 796 от 11.05.2001 г. на ПК – гр. Варна по заявление с вх.№ 30291 от 28.02.1992 г. за възстановяване на правото на собственост върху нива с площ от 13,700 дка, находяща се в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ в землището на В., в местността „Д. Т.”, имот № * от КП изработен 1997 г. в съществуващи или възстановими стари реални граници в землището на В.. В решението е отбелязано, че възстановяването ще се извърши при условията на чл. 28 ППЗСПЗЗ, като имотните граници ще се определят въз основа на влезлия в сила план на новообразуваните имоти по чл. 28, ал. 9 ППЗСПЗЗ. Със Заповед № ПР-222 от 06.11.2006 г. на Кмета на район „Вл. Варненчик” на основание § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ и въз основа на влязъл в сила план на новообразуваните имоти на с.о. „М.”, землището на В., [община], одобрен със заповед № РД-1-7706/432 от 15.12.2003 г. на Областния управител на Област Варна, е наредено възстановяването на правото на собственост на наследниците на Н. Я. К. при условията на § 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ по отношение на новообразуван имот в м. „М.”, землище В., [община], кадастрален район 501, с идентификационен № * с площ от 5 445 кв.м. и начин на трайно ползване – индивидуално застрояване, като в имота попадат имоти с пл.№№ *, *, *, *, *, *, *, *, *, * по предходен КП. С молба вх.№ ЗАО 31592 от 13.09.2011 г. на Община Варна ищцата поискала да бъде извършен въвод във владение на възстановения й имот, в отговор на което била уведомена, че в част от възстановеният й имот има бивши наематели и въвод не може да се осъществи. Като наемател за имот пл.№ * по стар КП била вписана ответницата В. Д. К.. Към настоящия момент процесният имот, за който по предходен КП на м-ст „М.” е отреден имот с пл.№ *, представлява самостоятелен обект с идентификатор *** и площ от 574 кв.м., който изцяло попада в границите на реституирания на ищцата имот № * по ПНИ, а фактическата власт се упражнява от ответницата. Последната е установена първоначално на основание Договор за наем от 14.05.1990 г. След прекратяването на договора, със заповед № 1154 от 21.06.1994 г. било наредено изземването на имота от В. Д. К., но изпълнение не последвало. Прието е за установено от събраните гласни доказателства, че след прекратяване на договора за наем и до момента на предявяване на иска (на 14.12.2016 г.) ответницата владее имота с намерение, че е негов собственик, с което е мотивирала и заявеното в процеса възражение за изтекла придобивна давност. Възражението е намерено за основателно, тъй като десетгодишната давност е изтекла в периода от 01.12.2006 г. до 01.12.2016 г., през който период ищцата не е извършила действия, имащи за последица прекъсване течението на давностния срок. Началото на този срок е свързано от съда с момента на влизане в сила на заповедта на кмета на [община] по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с която е завършен фактическия състав на реституцията по реда на ЗСПЗЗ. Заповедта е получена от ищцата на 17.11.2006 г. и срокът за обжалването й е изтекъл на 01.12.2016 г., считано от който момент за Н. П. В. не е съществувала пречка да проведе успешно иск за защита на собствеността си срещу ответницата.
В представеното от касаторката изложение на касационните основания, обективирано в касационната жалба, са поставени следните въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
(1) „Коя дата следва да се приеме за достоверна дата на влизане в сила на Заповедта, след като страните по делото се позовават на различни дати, отразени в представения от тях един и същи документ и само един от документите е оригинал?”;
(2) „При отразена дата на влизане в сила върху документ /оригинал/ и дата на получаване, отразена в обратна разписка /даваща възможност да се пресметне датата на влизане в сила/, коя дата следва да се приеме за вярна?“.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Поставените въпроси са обсъждани от въззивния съд, но нямат решаващо значение за крайния изход на спора по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като касаторката не сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Непоставеният, а релевантен за спора въпрос е: считано от кой момент е възможно да бъде квалифицирана като владение, годно да осъществи придобивното основание по чл. 79 ЗС, фактическата власт, която е упражнявана върху имот в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, по отношение на който административната процедура по възстановяването на собствеността завършва със заповед на кмета на общината по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Като краен резултат обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която в такива случаи придобивната давност по чл. 79 ЗС започва да тече от момента на издаване на заповедта на кмета на общината по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, считано от когато обектът на собственост, за който се провежда реституционната процедура, се счита надлежно индивидуализиран. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 61 от 14.02.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 562/2011 г., II г.о.; Решение № 450 от 3.04.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 678/2011 г., I г.о.; Решение № 288 от 18.03.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 2058/2013 г., I г.о.; Решение № 3 от 17.06.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 5160/2013 г., II г.о.; Решение № 49 от 26.07.2016 г. на ВКС по гр.д.№ 5168/2015 г., II г.о.; Решение № 30 от 27.06.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 3352/2016 г., II г.о. Само по себе си наличието на уеднаквената практика по релевантния за изхода на спора правен проблем изключва допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разрешенията на така формираната практика на ВКС се споделят от настоящия състав на съда и при съобразяване датата на издаване на заповедта по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ – 06.11.2006 г., обосновават резултат, идентичен на постановения с атакуваното решение, което препятства допускане на обжалването.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 200 от 07.02.2018 г., постановено по в.гр.д. № 2243/2017 г. на ОС-Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: