О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 540
гр. София, 28.12.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1617/2017 год. и присъединеното ч. гр. д. № 1616/2017 год. по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 20.06.2016 год. по гр. д. № 1276/2016 год. Софийският апелативен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 12.03.2015 год., поправено с решение от 26.01.2016 год., двете по гр. д. № 14203/2010 год. на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявеният от [фирма] против Д. П. Н. иск по чл. 108 ЗС, като е признато между тях, че дружеството е собственик на реална част с площ 836 кв. м. от УПИ ХІІІ-4290, целият с площ 7 387 кв. м., в кв. 3, м. Н. „И.-К.”, п. з. Г., нанесен като имот с идентификатор 68134.4092.4290 /съгласно решение от 27.01.2017 год. за поправка на ОФГ/, която част представлява защрихованата такава между т. т. АБВГДОПРА на скица № 3, неразделна част от първоинстанционното решение като приподписана от съда и ответникът Д. П. Н. е осъден да предаде на [фирма] владението върху тази реална част, като първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която ответникът Д. Н. е осъден да премахне частта от оградата от западната и южната част на процесния имот, по б. б. АРКИ И ЖЕ на скица № 1 към заключението на вещото лице Ив. Д., а искът на дружеството за премахване от ответника на останалата част от оградата е отхвърлен след отмяна на първоинстанционното решение в тази му част.
С решение от 7.12.2016 год. по същото въззивно производство Софийският апелативен съд, по реда на чл. 250 ГПК е допълнил решението си, като е обезсилил първоинстанционното решение в частта му, с която ответникът е осъден да предаде на дружеството владението и върху построената в спорния имот сграда, както и присъдил в полза на дружеството направените разноски, по реда на чл. 248 ГПК.
Въззивното решение от 20.06.2016 год. се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от Д. П. Н., чрез пълномощника му адв. Г. П., в потвърдителните му части с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяната му и вместо това спорът се реши по същество, евентуално делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, с присъждане на разноските по делото.
Приложено е изложение към касационната жалба, в което са формулирани въпроси с обосноваване наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК, както следва:
1. Трябва ли съдът да обсъди в решението си всички доказателства по делото и всички доводи на страните, като изложи съображения за направените от него изводи, след като разпоредбата на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ не е възпроизведена в чл. 235, ал. 1 ГПК – с посочване на Р 589 от 29.06.10 год. по гр. д. № 1359/09 год. І г. о. на ВКС и ТР № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС и твърдение за противоречиво произнасяне по този въпрос касаторът обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
2. Придобива ли търговското дружество при преобразуването собственост, ако имотът е бил собственост на държавата при условията на частно правоприемство- с твърдение за противоречие в произнасянето с посочените Р 96 от 6.07.10 год. по т. д. № 886/09 год. и Р 269 от 29.10.07 год. по гр. д. № 1010/06 год. V г. о. и релевиране на същото основание за допускане на касацията.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е обосновано с произнасянето от съда по формулираните от касатора въпроси, касаещи предоставено право на ползване, а не право на управление и стопанисване при преобразуването на държавното предприятие в търговско дружество, относно придобиване право на собственост по давност върху постройка отделно от собствеността върху земята, разрешаване на спора съгласно чл. 10б ЗСПЗЗ при колизия с разпоредбата на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./, с позоваване на противореча съдебна практика – Р 679 по гр. д. № 2077/66 год. на ВС, Р 201 по гр. д. № 1261/2008 год. ВКС, Р 203 по гр. д. № 1261/2008 год. ВКС, ІІ г. о.
Налице е позоваване на значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т. е. релевирано е основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите, свързани с липсата на разпоредба в действащия ГПК като тази на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ и съществуваща празнота при тълкуване на нормата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ във вр. с параграф 1в ДР на ППЗСПЗЗ.
Ответникът по касация – [фирма] оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението по съображения, подробно изложени в представения отговор. Оспорва жалбата и като неоснователна, с искане да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение, респ. жалбата да се остави без уважение, а въззивното решение да се потвърди. Дружеството претендира присъждане на направените съдебни разноски.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен предявеният от [фирма] против Д. Н. иск по чл. 108 ЗС за собственост и предаване на владението на реалната част с площ 836 кв. м. от УПИ ХІІІ-4290 така, както е показана защрихована на скицата, представляваща неразделна част от решението, както и е осъден Д. Н. да премахне частта от оградата от западната и южната част на този имот, въззивният съд приел, че дружеството, ищец се легитимира като собственик на процесния имот, на основание правоприемство от влялото се в него дружество [фирма], което е придобило собствеността на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./ при преобразуването на държавната фирма в търговско дружество и собствеността на държавата върху целия имот, част от който е процесният /установено въз основа на заключение на техническата експертиза/, като бивш земеделски имот, включен в регулацията и отреден през 1970 год. за построяването на пивоварен завод. Въз основа на задълбочения анализ на представените писмени доказателства съдът е установил, че в периода 1970-1975 год. заводът е построен, което представлява пречка по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяването на имота като земеделски, а и съгласно чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ земите, върху които собствеността не може да се възстанови поради проведено мероприятие по ал. 1 са държавна собственост. Въззивният съд се е позовал и на доказателствената сила на представените актове за държавна собственост, както и на констативните нотариални актове № 20/1999 год. в полза на [фирма] и № 129/2008 год. на [фирма], необорена от ответника, чиято е доказателствената тежест за това, установяващи факта на принадлежността на правото на собственост първоначално на държавата, респ. държавното предприятие, на което имотът е бил предоставен за стопанисване и управление, впоследствие при преобразуването в търговско дружество и по правоприемство в ищцовото дружество, легитимиращо се за собственик.
Въззивният съд намерил за неоснователно възражението на ответника за придобиване правото на собственост върху имота по давност, позовавайки се на липса на изтекъл срок по чл. 79, ал. 1 ЗС от 1.01.2001 год., когато отпада забраната на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ /отм./ да се придобиват по давност реални части от парцели, до предявяване на настоящия иск на 6.12.2010 год.
При установените факти по делото за упражнявана фактическа власт върху спорния имот от ответника без основание и за поставяне от същия на част от оградата, предявените искове по чл. 108 и чл. 109 ЗС срещу него са уважени.
Поставените от касатора Д. Н. в изложението му въпроси не могат да обосноват наличие на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Както е разяснено в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка, или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това и поставените въпроси, касаещи предоставено право на ползване, а не право на управление и стопанисване при преобразуването на държавното предприятие в търговско дружество, относно придобиване право на собственост по давност върху постройка отделно от собствеността върху земята, разрешаване на спора съгласно чл. 10б ЗСПЗЗ при колизия с разпоредбата на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./ не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдът не се е произнасял нито относно предоставяне право на ползване от държавата, нито относно приложението на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ, както и относно придобивна давност по отношение на постройката отделно от земята, при т. н. разделна собственост. Нещо повече – с допълнително решение от 7.12.2016 год. въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта му, с която същият се е произнесъл относно сградата, по съображения, че последната не е предмет на делото. Такова е и изразеното в писмения отговор становище на настоящия касатор, поради което и съображенията му във връзка с така поставените въпроси представляват по своята същност израз на оплакванията му срещу изводите на съда, които не могат да обосноват наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване. Поради това и цитираната в тази връзка съдебна практика е неотносима.
Съдът по категоричен начин въз основа на събраните доказателства е обосновал извода си с характера на целия имот, отреден за строеж на пивоварния завод през 1970 год. като земеделски такъв, поради което и въпросът по приложението на чл. 10б ЗСПЗЗ относно наличието на пречка за възстановяване на собствеността при реализираното мероприятие – построяване на пивоварен завод, кореспондира с утвърдената в тази насока съдебна практика. От друга страна, ответникът, сега касатор, не се е позовавал на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, поради което и този въпрос са явява неотносим към поддържания от него довод, че държавата не се легитимирала като собственик и не е могла да предостави на пивоварния завод имота от 76 дка за строеж на завод, част от който е спорната реална част, с площ 836 кв. м., показана на скицата към заключението на вещото лице. По делото са представени многобройни писмени доказателства, в т. ч. актове за държавна собственост, на чиято материална доказателствена сила съдът е обосновал изводите си, и които са обсъдени от въззивният съд като относими доказателства, заедно с доводите на страните. Постановеното решение е основано на фактите по делото, които са установени от обсъдените доказателства, поради което и поставеният от касатора процесуалноправен въпрос № 1 в горния смисъл представлява оплакване за неправилност на изложените от съда съображения, но не и правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът, касаещ придобиването на собственост при преобразуване на търговско дружество, ако имотът е бил собственост на държавата при условията на частно правоприемство, не е разрешен във въззивното решение в противоречие с двете приложени решения на ВКС. Напротив – произнасянето на съда за наличие на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ при преобразуването на държавното предприятие в търговско дружество, придобило предоставения му държавен имот за строеж на завод, заедно с реализирания такъв, не противоречи както на представената съдебната практика, така и на ТР № 4/14.03.16 год. по т. д. № 4/2014 год. ОСГК на ВКС, т. 2Г относно фактическия състав на този придобивен способ.
Не са налице и обуславящи изхода на спора правни въпроси, обосноваващи релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът за невъзпроизвеждането на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ в действащия ГПК – чл. 235, ал. 1 ГПК не е от значение за изхода по настоящето дело, за формиране на решаващата воля на съда относно принадлежността на правото на собственост върху спорния имот, а по приложението на разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ е налице съдебна практика, изключваща поддържания довод на касатора за съществуване на „правни празноти”. Освен това този въпрос не е обуславящ изхода на спора, с оглед липсата на позоваване на ответника на възстановяване на собствеността върху имота по реда на ЗСПЗЗ, за да се постави въпроса налице ли е или не горната пречка с оглед вида на застрояването на имота при реализиране на мероприятието. С оглед на тези съображения не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По искането на ответника по касация за присъждане на разноски, настоящият състав съобрази изхода на настоящето производство – с оглед недопускане на касационното обжалване направените от ответника по касация разноски обхващат само тези по изготвяне на отговора на касационната жалба без процесуално представителство, съгласно чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения. Като съобрази горното съдът счита, че размерът на тези разноски в тежест на касатора следва да се определи на сумата от 1 500 лв., отчитащ осъществената защита както с оглед материалния интерес при обжалването, така и с оглед наличието на предявени два обективно съединени искове, единият от които частично уважен. Затова и съдът присъжда на ответника част от договорения по представения анекс към договора за процесуално представителство размер на възнаграждението, съответна на направените разноски с оглед етапа на настоящето производство.
По подадената от [фирма] частна жалба срещу въззивното решение от 7.12.2016 год. по същото гр. д. № 1276/2016 год. на САС в частта му относно допълване на предходното решение в частта за разноските, поради което имащо характер на определение. По нея е образувано ч. гр. д. № 1616/2017 год. ІІ г. о. на ВКС, присъединено за произнасяне към гр. д. № 1617/2017 год. ІІ г. о. на ВКС, като настоящият състав намира следното:
С обжалваното допълнително решение въззивният съд е допълнил основното си решение в частта за разноските, като с оглед изхода на спора е осъдил ответника Д. Н. да заплати на дружеството, ищец сумата 1 200 лв., представляваща направените във въззивното производство разноски, установени с представените писмени доказателства. Позовал се е на представения в първоинстанционното производство договор от 5.12.2010 год., съгласно който е договорен размер на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция в размер на 1 000 лв., без вкл. ДДС, поради което и внесеният по-голям размер на това възнаграждение не обвързва съда и не обосновава присъждането му от загубилата делото страна. В молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК молителят, сега жалбоподател е поддържал искане за присъждане на разноски в размер на 6 000 лв., съгласно представената фактура, като с оглед произнасянето на въззивния съд за присъждане на 1 200 лв., следва да се приеме, че за разликата до претендирания размер искането не е уважено и същото е предмет на настоящата частна жалба в образуваното по чл. 274, ал. 2 ГПК производство. По него настоящият състав приема, че правилно въззивният съд не е присъдил разликата над 1 200 лв. до претендирания размер, тъй като разноските за представителството по делото са уговорени в договора от 5.12.2010 год., в т. ч. и за въззивната инстанция, и не са представени доказателства същият да е изменен. Представената фактура за плащане на адвокатско възнаграждение установява факта на плащане на тези претендирани разноски като предпоставка за присъждането им по чл 78, ал. 1 ГПК, но не обосновава извод за договорен друг размер, както правилно е приел въззивният съд в обжалвания съдебен акт.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК и чл. 278 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1271 от 20.06.2016 год. по гр. д. № 1276/2016 год. на Софийския апелативен съд по подадената от Д. П. Н. от [населено място],[жк], Е. к., [жилищен адрес] вх. „А”, ет. 7, чрез адв. Г. П. касационна жалба.
Осъжда Д. П. Н. с ЕГН [ЕГН], [населено място] – Г. – 2, Е. к., [жилищен адрес] вх. „А”, ет. 7 да заплати на [фирма] разноски за платено адвокатско възнаграждение за защитата в настоящето производство в размер на 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2314 от 7.12.2016 год. по гр. д. № 1276/2016 год. на Софийския апелативен съд в частта му, имаща характер на определение за допълване решението от 20.06.2016 год. по същото гражданско дело в частта за разноските в полза на [фирма] в обжалваната му част над присъдения размер до претендирания такъв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: