О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 131
гр. София, 24.07.2017г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети юли две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова ч. гр. д. № 1443 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по касационна частна жалба с вх.№ 35684 от 27.12.2016 г., подадена по пощата на 22.12.2016 г. от К. В. М. (лице с юридическа правоспособност) срещу определение № 3019 от 14.12.2016 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 2295/2016 г. по описа на Окръжен съд – гр. Варна, ГО, І-ви състав.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответниците по касация [фирма], А. К. З. и К. М. К. не са депозирали отговори в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 и ал. 4 ГПК.
Преди да пристъпи към разглеждане на частната жалба по същество, ВКС следва да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното:
С обжалваното определение на ОС – Варна е потвърдено разпореждане № 33582 от 23.08.2016 г., постановено по гр.д.№ 10740/2015 г. по описа на РС – Варна, VІІІ състав, с което е върната подадената от К. В. М. въззивна жалба вх.№ 28250 от 01.06.2016 г.
Видно от делото, първоинстанционното производство е образувано по подадената от [фирма] срещу К. В. М. искова молба с претенция по чл. 108 ЗС досежно жилищна сграда, находяща се в имот № 360 в землището на [населено място], област В.. С отговора на ИМ ответникът К. В. М. оспорил иска и предявил насрещен иск против дружеството, А. К. З. и К. М. К. за прогласяване нищожността на сключения между тях договор за покупко–продажба, релевиран с исковата молба като придобивно основание в полза на [фирма]. С решение № 1517 от 15.04.2016 г. РС – Варна е осъдил ответника по иска с правно основание чл. 108 ЗС; отхвърлил е насрещните искове за прогласяване нищожността на сключения на 21.11.2012 г. договор за покупко – продажба и е присъдил разноски. На 01.06.2016 г. е постъпила въззивна жалба вх.№ 28250 от страна на К. В. М. против решението на РС. С разпореждане № 21164 от 02.06.2016 г. тя е оставена без движение, като е предоставен установения в Закона едноседмичен срок за отстраняване на нередовности (заплащане на държавна такса в размер на 61,92 лв. и представяне на преписи според броя на страните; дадени са и указания във връзка със съдържащото се в жалбата искане по чл. 248 ГПК). РС изрично е указал, че при неизпълнение на дадените указания, жалбата ще бъде върната. Указанията са съобщени на жалбоподателя на 11.07.2016 г. С молба от 20.07.2016 г. той е поискал удължаване на срока, мотивиран с финансови затруднения. РС е постановил удължаване на срока за изпълнение с три седмици, считано от 18.07.2016 г. Така удълженият срок е изтекъл на 08.08.2016 г., понеделник, работен ден. Видно от делото, до 08.08.2016 г. указанията, дадени с разпореждане № 21164 от 02.06.2016 г., не са били изпълнени. Изпълнение не е предприето и след това – до 23.08.2016 г., когато с разпореждане № 33582 РС – Варна е върнал въззивната жалба вх.№ 28250 от 01.06.2016 г.
С подадената срещу това разпореждане частна жалба, К. В. М. е представил Служебна бележка, издадена от АК – В., съгласно която жалбоподателят (по занятие адвокат) е заявил пред САК – В. молба, че ще ползва отпуск от 20.07.2016 г. до 05.08.2016 г. Сезиран с частната жалба срещу разпореждане № 33582 от 23.08.2016 г., въззивният съд е преценил, че атакувания съдебен акт е правилен. Изложил е, че задължение на жалбоподателя е било да се запознае с резолюцията на съда, с която е бил удължен срока. Самата молба за удължаване на срока е депозирана на 20.07.2016 г. – по време, когато молителят също е бил в отпуск. Резолюцията е била поставена на следващия ден, но последният ден за изпълнение на указанията (08.08.2016 г.) е бил работен, в който жалбоподателят е бил ангажиран с трудова заетост. Съдът не дължи уведомяване на страните, напротив – за резултата от искането по чл. 63, ал. 1 ГПК страна е длъжна сама да следи, а новоопределеният срок започва да тече от изтичането на първоначалния. Преценено е, че дадените от РС указания за отстраняване на нередовности са правилни и след като не са изпълнени и в продължения срок, то правилно въззивната жалба е върната.
В приложеното към касационната частна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване е поставен въпроса „Счита ли се пропускане на срока за подаване на въззивна жалба, ако след подаване на молба за удължаване на срока, жалбоподателят не е получил разпореждане от съда дали е уважена или не молбата му от състава на съда за удължаване на срока”, като се поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по поставения въпрос, защото той няма обуславящо значение за произнасянето на въззивния съд. Подадената от К. В. М. въззивна жалба е върната не като просрочена, т.е. не в хипотезата на чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК, а поради неотстраняване в срок (и изобщо) на нередовностите й по чл. 261, т. 1 и т. 4 ГПК, т.е. – в хипотезата на чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК. Питането дали следва да се счита просрочена жалба, подадена в течение на удължен от съда срок нито е обсъждано от въззивния съд, нито е съществувало задължение за него да го обсъди, поради което се налага извод за отсъствие на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Отделен е въпросът, че Законът изобщо отрича възможността съдът да постанови удължаване на сроковете за обжалване (чл. 63, ал. 3 ГПК). Поставеният от касатора въпрос не е от значение за произнасянето, дори ако се изтълкува в смисъла, който е възможно касаторът да е искал да му придаде, а именно – дали следва да се зачитат извършените от страната процесуални действия, ако са предприети след подадена молба за удължаване на срока, за резултата от която страната не е уведомена. Поставен и по този начин въпросът не е обуславящ, защото жалбоподателят не е предприел нищо за отстраняване на нередовностите по чл. 261, т. 1 и т. 4 ГПК на подадената от него въззивна жалба – нито в рамките на удължения срок, нито извън него. Заедно с това следва да се има предвид, че по приложението на чл. 63 ГПК е формирана задължителна съдебна практика, съгласно която не следва да се изпраща препис от съдебния акт за продължаване на срока на молителя, защото новият срок започва да тече от изтичане на първоначалния (чл. 63, ал. 2 ГПК), поради което страната-молител е задлъжена сама да следи за началото и края на срока. Наличието на уеднаквена практика по конкретен правен проблем (споделяна от настоящия състав) изключва допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 3019 от 14.12.2016 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 2295/2016 г. по описа на Окръжен съд – гр. Варна, ГО, І-ви състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: