О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 434
гр. София, 23.10.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1459 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 8040 от 20.12.2018 год. по гр. д. № 2735/2018 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 31.10.2017 год. по гр. д. № 35601/2013 год. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от А. Н. Ш., Б. П. Ш. и Н. Д. Ш. срещу А. П. М., П. Г. М. и М. Ц. М. искове по чл. 108 ЗС за признаване на собствеността и предаване на владението върху поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], район „В.”, кв. Б., [улица], с площ 408 кв. м., представляващ УПИ ** в кв. * по действащия регулационен план на кв. Б. от 1980 год., при посочените съседи и ищците са осъдени да понесат направените от ответниците разноски.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищците А. Н. Ш., Б. П. Ш. и Н. Д. Ш., чрез пълномощника им адв. В. Г., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат неговата отмяна и вместо това се постанови друго решение, с което исковете им за собственост бъдат уважени, евентуално – делото се върне за ново разглеждане от въззивния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат да са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Считат, че по въпроса за възстановяване на собствеността по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ и произнасянето на съда по него без да е указано на ищците представяне на доказателства в тази насока противоречи на цитираната съдебна практика, в т. ч. и задължителната такава, обективирана в ТР 1/95 год., 6/2005 год., 3/93 год. Поставен е и въпросът за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводите на страните, в т. ч. и тези относно пасивната легитимация по иска въз основа на релевираната от касаторите нищожност на придобивното им основание.
Ответниците А. П. М. и П. Г. М., чрез пълномощника им адв. М. Б., и М. Ц. М., чрез адв. Ив. С., възразяват срещу наличието на основания за допускане на касационното обжалване по съображенията за липса на формулирани правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно изискванията на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Евентуално излагат съображения за неоснователност на жалбата, като претендират присъждане на разноските по делото.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
При съвкупната преценка на събраните доказателства по делото въззивният съд приел, че имотът на С. и А. Ш. съгласно изменението на устройствения план от 1932 год. съвпада с нивата от 2.8 дка, описана в нотариалния акт за делба № 53/1921 год. С оглед описанието на дела на наследодателя на ищците – С. Ш., като граничещ с река и данните в заключението на приетата техническа експертиза за границата на имота с река /дере/ от изток и то в частта, която е обособена като улица и спорния имот, въззивният съд, за разлика от първоинстанционния, приел, че към 1932 год. наследодателят на ищците е бил собственик на имот, в рамките на който попадал и процесният такъв, сега парцел ** в кв. * по действащия регулационен план на кв. Б.. Установено е от заключението на техническата експертиза, че по плана от 1932 год. част от имота на братята Ш., включваща и спорния имот, е отредена за прокарване на улица и за площ без отреждане между тази улица и реката, въз основа на което съдът заключил, че на основание чл. 13, ал. 1 и чл. 16 ЗБНМ от 1905 год., отм. 1941 год. Ш. са загубили собствеността си поради прехвърлителното действие на регулацията. Промяна в регулационния статут на процесния имот, дори и да се приеме идентичност и с останалата част от имота по нот. акт № 53/1921 год., е настъпила през 1958 год., определен с дворищнорегулационния план за заемане от държавата в лицето на СГНС с отреждане на парцел, при действието на ЗПИНМ, отм. и предвиденото в чл. 39, ал. 3 от с. з. отчуждително действие на същия. Съдът приел, че този план от 1958 год. е приложен, въз основа на данните от заключението на техническата експертиза за нанасянето на отредения парцел по регулационните му граници като имот в кадастралната основа към следващия план, като е записан в разписния лист на Г. М..
Въззивният съд приел, че тези съображения кореспондират и с показанията на свидетелите, както и с писмените доказателства относно релевираното от ответниците придобивно основание – по договор за замяна на собствен имот с държавния такъв по решение на СГНС от 1965 год., позволителен билет за строеж на вила от 1967 год. и от 1971 год., строително разрешение за строеж на временна барака от 1971 год.
С оглед извода на въззивния съд за собствеността на спорния имот в лицето на държавата на основание отреждането по регулационния план и заемането му, с оглед отчуждителното му действие и при липсата на релевирано от ищците Ш. основание за възстановяване на собствеността на основание реституция, съдът приел, че същите не могат да се легитимират като собственици на спорния имот на основание наследствено правоприемство от наследодателя им С. Ш., починал през 1942 год. При липсата на първата от кумулативно предвидените в чл. 108 ЗС предпоставки искът е неоснователен, което прави безпредметно обсъждането на доводите на ответниците по иска относно легитимацията им за собственици на имота по релевираното от тях /и оспорено от ищците/ придобивно основание.
Следователно, изводът за неоснователност на иска за собственост е обусловен от направения извод за липса на легитимация на ищците, сега касатори, за собственици на спорния имот към настоящия момент. Произнасянето по въпроса за липса на осъществена процедура по възстановяване на собствеността по реда на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. е обусловен от твърденията на ищците, сега касатори, за принадлежността на правото на собственост в лицето на техния наследодател към 1921 год., което предпоставя установяване принадлежността на вещното право и в лицето на наследниците към настоящия момент, в какъвто смисъл са и дадените от съда към тях указания да установят правопораждащия правото им на собственост фактически състав. Липсата на доказателства в тази насока при наличието на събраните и обсъдени от съда такива в хода на производството са обусловили направения извод за неоснователност на ревандикационния иск поради това, че принадлежащото на наследодателя им право на собственост върху имота е отчуждено в полза на държавата по силата на дворищнорегулационния план от 1958 год. и е завзет от държавата, която впоследствие се е и разпоредила с него в полза на ответниците. Поставените в изложението на касаторите въпроси по същността си представляват преповтаряне на съображенията им в касационната жалба за неоснователност на изводите на съда, но не и правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Основанието по чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ за възстановяване на собствеността не е обуславящ извода на съда въпрос, тъй като не е обсъждан в обжалваното решение, нито е поддържан в производството от страна на касаторите като релевантен факт относно претендираното от тях право на собственост. С оглед на това и съдът не е дължал даване на указания в тази насока, в контекста на поддържаните от страна на касаторите оплаквания, които също не могат да обосноват наличие на правни въпроси като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. Доводите им за зачитане от съда на настъпили по силата на реституционния закон материалноправни последици, както и релевираните в касационната жалба твърдения за предприета процедура по ЗСПЗЗ, при липса на поддържани твърдения, би представлявало произнасяне извън предмета на делото, очертан от твърденията и доводите на страните. Неотносим се явява и въпросът за застрояването на спорния имот, тъй като обсъждането му не е било необходимо при извода на съда за липса на материалноправна легитимация у ищците по изложените съображения.
По поставения въпрос относно това кога следва да се счита, че регулацията е приложена, произнасянето на съда кореспондира със задължителната съдебна практика – ТР № 3/1993 год. на ОСГК на ВС относно трансформирането на регулационните граници в имотни такива, като съображенията на касаторите касаят правилността на направения от съда извод за наличието на този факт, доколкото се иска проверката му с нова експертиза. Т. е. произнасянето по този въпрос е обусловено от направената от съда съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, при наличието на доказателствена тежест на страната на ищеца за установяване на благоприятните за претендираното от него право факти по осъществяване на фактическия състав на поддържания придобивен способ. Спорът по тези факти не може да се обсъжда и да се разрешава в настоящето производство, което има друг предмет, а именно – произнасяне по наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Такива не са налице, по изложените съображения за произнасянето на съда въз основа на установените от събраните доказателства факти. Доводите на касаторите срещу извода за неоснователност на ревандикационния им иск представлява по същността си оплакване за неправилност поради релевираните, вкл. и в приложеното изложение, процесуални нарушения относно обсъждането и преценката на доказателствата, в т. ч. и по въпроса за оспорената пасивна легитимация. Тези доводи не са предмет на настоящето производство, тъй като не могат да обосноват наличие процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, като обща предпоставка, за да се преценява и наличието на соченото специфично изискване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в контекста на разясненията по т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Поради липсата на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед този изход на настоящето производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците следва да се присъдят разноски в размер на направените такива за заплатените от тях адвокатски възнаграждения – 600 лв. на М. М. и 1 200 лв. общо на А. и П. М., съгласно представените два договора за правна помощ и съдействие.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 8040 от 20.12.2018 год. по гр. д. № 2735/2018 год. по описа на Софийски градски съд по подадената от А. Н. Ш., Б. П. Ш. и Н. Д. Ш., чрез пълномощника им адв. В. Г. касационна жалба против него.
Осъжда А. Н. Ш., ЕГН [ЕГН], Б. П. Ш., ЕГН [ЕГН] и Н. Д. Ш., ЕГН [ЕГН], всички от [населено място], кв. Б., [улица] да заплатят общо на М. Ц. М. сумата от 600 лв. /шестотин лева/, а на А. П. М. и П. Г. М. сумата от 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/, представляващи направените от тях в настоящето производство разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: