О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2
гр. София, 03.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на седми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1235 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ,,ТЕРРА ТЕТ” EООД, подадена чрез адвокат Д. К. от САК, срещу решение № 216 от 26.11.2018 г. по в.гр.д.№ 454/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 698 от 21.05.2018 г. по гр.д.№ 2202/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив за отхвърлянето на предявения от ,,ТЕРРА ТЕТ” ЕООД срещу ,,Розова долина екс” ЕООД иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да премахне за своя сметка частта от приблизително 360 кв.м. от навес метална конструкция /складова база, масивна стоманнобетонна сграда/, с обща застроена площ 712 кв.м., с която част навесът навлиза и е разположен в притежавания от ищеца ПИ № 502.1924, с площ от 13 422 кв.м., находящ се в гр. Раковски, с административен адрес: ул. „Петър Богдан” № 46, за който е отреден УПИ І-1923, 1924 от кв. 142 по РП на гр. Раковски, целият застроен и незастроен от 17 007 кв.м., с площ при отреждането от 3 664 кв.м. за ПИ № 502.1923 и от 13 422 кв.м. за ПИ № 502.1924.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, а при условията на евентуалност – за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Заявено е искане съдът да обезсили въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане, а в случай, че решението не бъде обезсилено, да го отмени и да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви;
2. Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, с което отхвърля предявения иск на ищеца, въпреки че в съдебния си акт не е обсъдил всички доказателства, не е изяснена фактическата обстановка и не са събрани доказателства за момента на изграждане на сградата и че същата е в режим на търпимост, които доказателства са били в тежест на ,,Розова долина екс” ЕООД – ответник при доказване на законовоустановения ред за търпимост на сградата;
3. Следвало ли е въззивният съд да постанови крайния си акт, без да е индивидуализиран между страните конкретно по делото предмета на спора;
4. При иск по чл. 109 ЗС съдът следва ли да съпостави констатациите му с данните по делото и да извърши проверка доколко действително строежът е търпим, т.е да бъде изследвано действителното състояние на процесния обект към датата на исковата молба;
5. Статутът на търпимост на сграда поражда ли за собственика на терена, върху който е построена сградата, задължение да търпи създаденото от незаконния строеж ограничение на правото на собственост;
6. Следва ли да бъде прието, че строеж е търпим съгласно параграф 16 от ПЗР на ЗУТ единствено на основата, че сградата е била нанесена в цифровия модел, а след това и в регулационния план на града от 2004 г., но не е била заснемана / не е съществувала преди тази година в графичните карти на общината;
7. Може ли да бъде прието, че сграда е в режим на търпимост, без да бъде установен по делото по безспорен начин точния момент на построяването й, за да може да бъде изследван законосъобразния й статут или е достатъчно за същата да е било издадено удостоверение за търпимост.
Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д.№ 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 115 от 15.08.2016 г. по т.д.№ 3428/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., относно втория въпрос – разрешаването му в противоречие с решение № 238 от 17.07.2012 г. по гр.д.№ 1081/2011 г. на ВКС, І г.о., решение № 240 от 13.01.2016 г. по гр.д.№ 4248/2015 г. на ВКС, І г.о., решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр.д.№ 4880/2013 г. на ВКС, І г.о, относно третия въпрос – разрешаването му в противоречие с решение № 305 от 14.07.2009г. по гр.д.№ 1202/2008г. на ВКС, ІІ г.о, относно четвъртия въпрос – разрешаването му в противоречие с решение № 238 от 17.07.2012г. по гр.д.№ 1081/2011г. на ВКС, І г.о, относно петия въпрос – разрешаването му в противоречие с решение № 129 от 22.07.2014г. по гр.д.№ 4880/2013г. на ВКС, І г.о., решение № 238 от 17.07.2012 г. по гр.д.№ 1081/2011 г. на ВКС, решение № 401 от 21.07.2009 г. по гр.д.№ 2770/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., относно шестия въпрос – разрешаването му в противоречие с решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр.д.№ 4880/2013 г. на ВКС, І г.о., и относно седмия въпрос – разрешаването му в противоречие с решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр.д.№ 4880/2013 г. на ВКС, І г.о. и решение № 240 от 13.01.2016 г. по гр.д.№ 4248/2015 г. на ВКС, І г.о. –
В изложението към касационната жалба се поддържа и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба ,,Розова долина екс” ЕООД е депозирал писмен отговор чрез адвокат М. И. от АК – П. и адвокат Н. Д. от АК – П., като е възразил, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 109 ЗС при заявени с исковата молба твърдения, че югозападния край на притежавания от ищеца (сега – касатор) имот е разположена голяма част от навес с метална конструкция /складова база/ с обща застроена площ на навеса от 712 кв.м., който към момента представлява масивна стоманобетонна сграда, собственост на ответното дружество. Поддържано е, че постройката е изградена без необходимите строителни книжа и разрешителни, поради което е незаконна и подлежи на събаряне, а доколкото чрез нея се смущава правото на собственост на ищеца и упражняването му в пълен обем, то се иска ответното дружество да бъде осъдено да премахне за своя сметка частта от навес с метална конструкция, представляващ масивна стоманобетонна сграда, която навлиза в притежавания от него поземлен имот. Съобразявайки изложеното в исковата молба, въззивният съд е намерил за неоснователно направеното от въззивника-ищец оплакване за недопустимост на първоинстанционото решение поради липса на индивидуализация на спорния обект, като е приел, че спорната вещ е индивидуализирана при съобразяване на титула за придобиване (постановление за възлагане от 23.02.2016 г.), а въпросът в какъв вид съществува сградата понастоящем се отразява не на допустимостта, а на основателността на иска.
От фактическа страна е прието за установено, че „ТЕРРА ТЕТ” ЕООД е собственик на поземлен имот с идентификатор 502.1924 и площ от 13 422 кв.м., находящ се в гр. Раковски, ул. „Петър Богдан” № 46, за който е отреден УПИ І-1923,1924 по регулационния план на гр. Раковски, ведно с всички подобрения и приращения в имота, с изключение на масивна сграда – тоалетна със застроена площ от 33 кв.м. и метална конструкция /складова база/ със застроена площ от 712 кв.м., като собствеността на имота е придобита по силата на влязло в сила постановление за възлагане от 06.08.2015 г. по изп.д.№ 20118210401279 по описа на ЧСИ П. И. (рег.№ *). С влязло в сила постановление за възлагане от 23.02.2016 г. по същото изпълнително дело „Розова долина екс” ЕООД е станало собственик на поземлен имот с идентификатор 000314 и площ от 43 513 кв.м., находящ се в гр. Раковски, местност „Бодушка могила”, ведно с всички подобрения и приращения в имота, както и на построените в същия имот и в УПИ № І-1923,1924, кв. 142 по регулационния план на гр. Раковски, който е отреден за поземлен имот 502.1923 и поземлен имот 502.1924, няколко конкретно описани сгради, в т.ч. навес с метална конструкция /складова база/ със застроена площ от 712 кв.м. За процесната сграда не са били издавани разрешение за строеж, строителни книжа и разрешение за въвеждането й в експлоатация, като тя попада както в имота на ответника, така и в имота на ищеца (обстоятелства, приети за безспорни от първоинстанционния съд с определение от съдебно заседание на 27.02.2018 г.).
От удостоверение № АБУ-242 от 01.08.2005 г. на ОА – Раковски, заверено от главния архитект на Община Раковски на 19.09.2016 г. със забележка „Няма промени в описаните сгради съгласно постановление за възлагане от 23.02.2016 г.”, е прието за установено, че в имот № 000314 в землището на кв. Секирово, гр. Раковски, в онзи момент собственост на „Стоков Пазар” ЕООД, и в УПИ № І-1923,1924 по плана на гр. Раковски, в онзи момент собственост на „Стоков Пазар” ЕООД, има сгради, в т.ч. навес с метална конструкция /складова база/ с площ от 712 кв.м., като всички обекти са собственост на „Стоков Пазар” ЕООД и са построени преди февруари 1986 г.; подобренията и ремонтите на навесите и сградите са извършени в периода 1996 г. – 2000 г.; сградите са функционални от построяването им; те са били допустими по действащите към момента на построяването им строителни и архитектурни правила и норми; понастоящем са търпими и не подлежат на събаряне. Във връзка с направено от ищеца оспорване на това удостоверение досежно неговото съдържание, по делото са събрани писмени и гласни доказателства и експертно заключение за установяване момента на строителството на сградата и наличието на законовите предпоставки за търпимостта на строежа. Въззивният съд е съобразил трайната практика на ВАС, според която на удостоверението за търпимост по § 16 от ПР на ЗУТ и по § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ се придава статут на индивидуален административен акт, но този акт се издава винаги във връзка с извършване на правна сделка с предмет конкретен строеж, като доказателствената му сила е валидна само в нотариалното производство; извън него удостоверението за търпимост не поражда и не установява права или задължения, в т. ч. относно търпимостта на строежа, а във висящо административно или съдебно производство по обжалване на заповед за премахване на незаконен строеж, респ. по иск по чл. 109 от ЗС, фактът дали строежът е търпим поради наличието на изискуемите законови предпоставки може да се установява с всички доказателствени средства. Съществуването на навеса към 2005 г. е удостоверено с констативен нотариален акт № 76, рег.№ 6646, н.д.№ 635/2005г. на нотариус С. К. (неоспорен от ищеца), издаден на името на предходния собственик – общинската фирма „Стоков Пазар” ЕООД – Раковски след извършен от общината апорт. Съгласно СТЕ, по данни от одобрения със заповед № 88 от 06.07.2004 г. на ОС – Раковски кадастрален регистър, сградата е определена като масивна стоманобетонна на един етаж, друг вид обществена сграда с площ от 712 кв.м.; точната сигнатура на сградата е МСБС – масивна стоманобетонна сграда; тя съществува в цифровия модел, въз основа на който е изработен регулационният план от 2004 г., като навесът по КНА от 2005 г. е идентичен с навеса, предмет на заключението. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства, противоречиви помежду си, за установяване на факта кога е построена сградата. Кредитирал е показанията на свидетеля М. К., според които сградата, означена на скица-приложение № 4 към заключението на вещото лице Г. като МСБС, представлява склад, който на север има прозорци и врати; сградата е строена през 1997 – 1998 г., когато на власт било правителството на Ж. В.; на мястото й преди не е имало друга сграда, а понастоящем тя се ползва от ответника. Съдът е приел, че тези показания са в унисон с факта, че процесният навес от 712 кв.м., както и останалите постройки, описани в оспореното удостоверение на Община Раковски за търпимост (с изключение на кабина за сонда от 9 кв.м. по т. 9), са посочени в констативен нотариален акт от 2005 г., издаден на база и на решението, взето от Община Раковски по устава, вписан на 02.09.1996 г., т.е. те са били обект на апортната вноска, направена от Община Раковски в капитала на „Стоков Пазар” АД, праводател на страните, което от своя страна означава, че те са съществували към 1996 г., а идентичността на сградите по двата документа се потвърждава от вещото лице.
Доводът на ищеца, че сградата подлежи на премахване, защото не е в режим на търпимост и не отговаря на градоустройствените предвиждания към настоящия момент предвид това, че попада в различни имоти с различен статут (имот в регулация и земеделска земя), е счетен за неоснователен. Въззивният съд е приел, че съгласно § 16 от ПЗР на ЗУТ е достатъчно строежите да са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали към момента на извършването им, за да се приеме, че са търпими, а според съда такъв извод може да се изведе на основата на установения от вещото лице факт, че сградата е била нанесена в цифровия модел, а след това и в регулационния план на града от 2004 г., което значи, че тя е била приета за законна. Процесната сграда е в режим на търпимост и като такава не подлежи на събаряне, а държането й в имота на ищеца е на основание постановление за възлагане от 23.02.2016 г., с което ответното дружество е придобило собствеността на построените в имота на ищеца сгради, в т.ч. навес с метална конструкция (складова база) със застроена площ от 712 кв.м., поради което не може да се приеме, че е налице неоснователно поведение от страна на “Розова долина екс” ЕООД върху собствения на “ТЕРРА ТЕТ” ЕООД недвижим имот. Прието е, че не е налице втората предпоставка за уважаване на негаторния иск – поведението на ответника да създава на ищеца пречки за ползване на имота, по-големи от обикновените, доколкото още в момента на придобиване на собствеността ищецът е бил с ясното съзнание за обема на вещното право, което е придобил, както и за възможността ответникът да упражнява правото си на собственост върху постройка в чужд имот. Дори да се приеме, че след издаване на удостоверението за търпимост има промяна в конструкцията на сградата в частта, намираща се в имота на ищеца, която евентуално да наложи премахване на ограждащите тухлени зидове по северната фасада по аналогичен на описания в заповед № ДЗ-133 от 02.06.2017 г. начин (въпреки че този факт не е установен по делото), това би довело само до възстановяване на сградата в първоначалното й състояние, в което ответното дружество има право да я ползва, но това от своя страна не би довело до възможност на ищеца да упражнява правото си на собственост върху имота в по-голям обем.
По отношение на така постановеното решение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първите два въпроса от изложението към касационната жалба (за задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички възражения и доводи на страните) не съставляват основание за допускане на обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д.№ 674/2014 г. на ВКС, решение № 115 от 15.08.2016 г. по т.д.№ 3428/2014 г. на ВКС, II т.о. и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Въззивната инстанция решава материалноправния спор, при което излага фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнася по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, формирал е свои фактически и правни изводи, като е обсъдил възраженията и доводите на страните, които са от значение за спора. Изводите на съда са залегнали в мотивите на решението, които са подробни и ясни. Съдържанието им не сочи за произнасяне в противоречие с практиката на ВКС относно обхвата на въззивната дейност.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по трети и четвърти въпрос от изложението. Принципен отговор на тези въпроси е даден в трайната и последователна практика на ВКС, съгласно която индивидуализацията на предмета на делото определя рамките на правния спор и необходимия анализ на релевантните за него факти, който дължи да направи съдът при постановяване на решението си. В този смисъл е решение № 305 от 14.07.2009 г. по гр.д.№ 1202/2008 г., на ВКС II г.о., в което е прието, че изискването за индивидуализацията на предмета на делото не се налага самоцелно. То е абсолютно задължително за осъществяване на адекватна правна защита на нарушени права за едната страна и същевременно за предоставянето на възможност за защита по иска от насрещната страна в процеса. Обжалваното решение е постановено в съответствие, а не в противоречие с посочената практика на ВКС. В случая въззивният съд не е констатирал, че е налице противоречие или нередовност на исковата молба по отношение на постройката, чието премахване се иска, за да укаже на ищеца необходимост от тяхното отстраняване; произнесъл се е в съответствие със заявената претенция, като е съобразил изложените в исковата молба твърдения и възраженията на ответника в тази насока, с оглед задължението да обезпечи постановяването на допустим съдебен акт по съществото на спора. Обосновано е прието, че постройката е в достатъчна степен индивидуализирана с исковата молба и с постановление за възлагане от 23.02.2016 г., като въпросът дали сградата съществува понастоящем в този вид се отразява не на допустимостта, а на основателността на иска. Оплакванията относно кредитирането на свидетелските показания и заключението на вещото лице са по съществото на спора и не са предмет на настоящето производство по селектиране на касационните жалби.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по пети, шести и седми въпрос от изложението, поставени в контекста на оплакването на касатора, че не е установено наличието на предвидените в закона предпоставки, пораждащи статут на търпимост на строежа, и че този статут не е безусловно основание за отхвърляне на иска с правно основание чл. 109 ЗС. Не се констатира противоречие между произнасянето на въззивния съд и цитираните от касатора решения на ВКС. В решение № 238 от 17.07.2012 г. по гр.д.№ 1081/2011 г. на ВКС, I г. о., е прието, че в производството по чл. 109 ЗС удостоверението за търпимост по § 16 ПЗР на ЗУТ не е безусловно основание за запазване на търпимия строеж, съответно за отхвърляне на негаторния иск. Според приетото в решение № 401 от 21.07.2009 г. по гр. д. № 2770/08 г. на ВКС, II г. о., удостоверението за търпимост по § 16 ПЗР на ЗУТ установява само благоустройствената допустимост на строежа в съответния му вид от гледище на обществения интерес, но когато такъв строеж засяга правата на трети лица, същите могат да претендират неговото премахване по реда на чл. 109 ЗС. В решение № 129 от 22.07.2014г. по гр.д.№ 4880/2013г. на ВКС, І г.о, е прието, че разпоредбата на § 16 ПЗР на ЗУТ урежда правното положение на незаконните строежи от гледна точка на благоустройствените закони. Посочените в закона критерии, при които един строеж се счита търпим и не полежи на премахване, са изцяло на плоскостта на съответствието на строежа с изискванията на строителните правила и норми към момента на изграждането му или с разпоредбите на ЗУТ. Разпоредбата на § 16 ПЗР на ЗУТ е неотносима към вещноправните последици от незаконното строителство. Статутът на търпимост не може да породи за собственика на терена задължение да търпи създаденото от незаконния строеж ограничение на правото си на собственост.
В случая, въззивният съд не е приел, че удостоверението за търпимост по § 16 от ПЗР на ЗУТ е безусловно основание за запазване на търпимия строеж, съответно за отхвърляне на негаторния иск. Освен по съображения за търпимост на строежа, въззивният съд е направил и друг извод, на който е отдал решаващо значение, за да приеме, че искът по чл. 109 ЗС е неоснователен – част от сградата, придобита от ответника с постановлението за възлагане, е разположена в съседния имот, собственост на ищеца, но въз основа на неделимо свързаното с нея право на строеж, което изключва втората предпоставка за уважаване на иска – неоснователно поведение от страна на ответника върху собствения на ищеца недвижим имот. Въззивният съд е посочил, че още към момента на придобиване на собствеността за ищеца е била налице яснота относно обема на вещното право, което той придобива, както и за възможността ответникът да упражнява правото си на собственост върху постройка в чужд имот, в. т.ч. да се ползва от земята, доколкото е необходимо.
Решение № 401 от 21.07.2009 г. по гр.д.№ 2770/2008 г. на ВКС, II г.о., на което се позовава касатора, съставлява неотносима съдебна практика. С него е разгледан въпроса за възможността с иск по чл. 109 ЗС да се иска премахване на част от сграда на ответника, представляваща търпим строеж по смисъла на § 16 от ПЗР на ЗУТ, но която навлиза в имота на ищеца с 5,84 кв.м. Разликата между този и процесния казус се състои в това, че произнасянето по гр.д.№ 2770/2008 г. касае сграда на ответник, която не е суперфициарна собственост по отношение имота на ищеца, каквито са обстоятелствата в настоящия случай.
Решаващите изводи на въззивния съд се състоят в това, че държането на сградата в имота на ищеца е на основание постановление за възлагане, с което ответното дружество е придобило правото на собственост върху нея, поради което не е налице неоснователно поведение от страна на ответника, което да създава на ищеца пречки за ползване на имота, по-големи от обикновените. Тези изводи на въззивния съд имат самостоятелно обуславящо значение за изхода на делото, независимо от констатираната от съда търпимост на строежа, като по отношение на тях касаторът не сочи правни въпроси в изложението си. В този смисъл поставеният от касатора въпрос № 5 не обосновава допускане на касационното обжалване, защото касационното разглеждане на него не би могло да доведе до промяна на постановения с въззивното решение правен резултат, а даденият от въззивния съд отговор на този въпрос не е в противоречие с практиката на ВКС, посочена в изложението.
Шестият и седмият въпроси не съответстват на установената в обжалваното решение фактическа обстановка и на правните изводи на въззивната инстанция. За да формира извод, че процесната сграда е в режим на търпимост и като такава не подлежи на събаряне, въззивният съд не се е позовал единствено на удостоверението за търпимост на постройката, издадено на основание § 16 ЗУТ, а на събраните по делото писмени и гласни доказателства, включително на заключението на вещото лице, изготвило приетата по делото съдебно-техническа експертиза, обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Твърдението на касатора за произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за доказателственото значение на удостоверението за търпимост по § 16 от ЗУТ в исковото производство по чл. 109 ЗС не кореспондира с изложените от въззивния съд мотиви, в които е извършена проверка на констатациите на това удостоверение. Съдът не е извел от правна страна, че издаденото удостоверение за търпимост по § 16 от ЗУТ е достатъчно, за да се приеме, че сградата е в режим на търпимост, напротив – в съответствие с практиката на ВКС, вкл. с посоченото от касатора решение № 238 от 17.07.2012 г. по гр.д.№ 1081/2011 г. на ВКС, І г.о., е извършил инцидентна проверка за валидност на административния акт в производството по чл. 109 ЗС, като сам е преценил дали строежът е търпим и дали представлява пречка за упражняване правото на собственост на ищеца. С оглед това седмият поставен от касатора въпрос не обосновава основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изводът на въззивния съд, че процесната сграда е в режим на търпимост е обусловен от извършената преценка на конкретните факти и доказателства по делото. Правилността на тази преценка не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, поради което шестият въпрос, насочен към нейното ревизиране, не може да послужи като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В този смисъл са задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, в което е прието, че въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на обсъждане в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.
Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предложение последно ГПК. Липсата на законово изискване за формулиране на правен въпрос при позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не освобождава касатора от задължението да аргументира твърдението си за очевидна неправилност, като конкретизира кой е очевидният порок, установим от съдържанието на обжалвания акт, от който твърди, че актът страда. Посочените в изложението пороци на съдебния акт във връзка с основанията за допускане на касационно обжалване, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината.
С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 2 000 лева за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 216 от 26.11.2018г., постановено по в.гр.д.№ 454/2018г. на Апелативен съд-Пловдив.
ОСЪЖДА „Терра тет” EООД ДА ЗАПЛАТИ на „Розова долина екс” EООД сумата 2 000 (две хиляди) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: