О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 252
гр. София, 17.05.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3712 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 1483 от 14.06.2018 год. по гр. д. № 4473/2017 год. Софийският апелативен съд, като въззивна инстанция
– е потвърдил първоинстанционното решение № 5769 от 8.07.2016 год. по гр. д. № 2439/2014 год. на Софийски градски съд, поправено с решение от 3.10.2016 год. по същото дело, в частта му, с която е признато за установено по отношение на държавата, че „Международен център за кариерно развитие” /”МЦКР”/ ЕООД е собственик на поземлен имот № 4030 с площ 208 кв. м. и на реална част с площ 1 654 кв. м. от поземлен имот с пл. № 3439 от кв. 234 по плана на гр. София, м. „Студентски град”, целият с площ 2 162 кв. м., които заедно с имоти без планоснимачни номера образуват УПИ VI-3439, 3494, 3495, 3496 – за КОО, в кв. 234, при описаните граници;
– отменил е горното първоинстанционно решение в частта му, в която е отхвърлен предявения срещу Лесотехническия университет –София иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на „Международен център за кариерно развитие” ЕООД на сумата 66 990 лв. – обезщетение за ползването на горните имоти в периода от 3.11.2011 год. до 1.07.2013 год., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 20.02.2014 год. до окончателното изплащане и вместо това е постановил друго решение, с което уважил горния иск в тази му част и присъдил съответно разноски по делото в полза на ищеца;
– обезсилил горното първоинстанционно решение в частта му, в която е признато за установено по отношение на държавата, че посочените актове за държавна собственост са неистински /неверни/ документи и прекратил производството в тази му част.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от Лесотехническия университет, представляван от ректора му проф. д. н. Ив. И., чрез пълномощник адв. Зл. О., с оплаквания за неговата недопустимост, респ. неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила, с искане за отмяната му в частта по иска по чл. 108 ЗС и вместо това същият бъде отхвърлен, за обезсилване – в частта му по иска по чл. 59 ЗЗД и прекратяване производството по него, евентуално да бъде отменено в тази му част и вместо това и този иск бъде отхвърлен. Касаторът претендира присъждане на направените разноски за всички инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на императивна материалноправна норма от въззивния съд и служебно назначаване на експертиза в тази връзка, с позоваване на противоречие в произнасянето по тях с разясненията в т. 3 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Касаторът поддържа наличието и на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба и ищец в производството – „МЦКР” ЕООД, чрез пълномощниците му адвокатите Д. А. и Г. А., оспорва същата като частично недопустима по отношение исковете, по които е влязло в сила първоинстанционното решение, по съображенията в представения писмен отговор, с искане същата да се остави без разглеждане, респ. в допустимата й част да не се допуска касационното обжалване на въззивното решение поради липса на релевираното противоречие с цитираното тълкувателно решение. Претендира присъждане на разноските съгласно представен списък по чл. 80 ГПК.
Държавата, чрез МРРБ, не е взела становище по подадената касационна жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
Подадената от Лесотехническия университет касационна жалба срещу въззивното решение в частта му по иска за собственост е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. По отношение на този ответник първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД до размер 24 274.41 лв. за периода от 1.07.2013 год. до 20.02.2014 год. е влязло в сила, съгласно чл. 296, т. 2, предл. 2 ГПК с влизане в сила на акта по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК, с който е върната като нередовна подадената от него въззивна жалба – на 24.08.2017 год., когато е влязло в сила определението от 9.08.2017 год. по ч. гр. д. № 2656/2017 год. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено разпореждането на първоинстанционния съд за връщане на въззивната жалба.
Въззивното производство, по което е постановено обжалваното с настоящата жалба решение, е с предмет установителния иск за собственост срещу държавата по подадена от този ответник въззивна жалба, и по осъдителния иск по чл. 59 ЗЗД за разликата над уважения размер с влязлото в сила първоинстанционно решение, за сумата 66 990 лв. и за периода от 3.11.2011 год. до 1.07.2013 год., по подадената от ищеца въззивна жалба. Ответник по осъдителния иск в горния размер, предмет на въззивното производство, е настоящият касатор, поради което и същият е легитимиран да обжалва въззивното решение в тази му част, тъй като то е неизгодно за него.
В останалата част – относно установителния иск за собственост срещу държавата касаторът не е легитимиран да обжалва постановеното въззивно решение. Независимо от качеството на необходими другари на двамата ответници при заявените от тях твърдения – държавата, като носител на материалното право и университетът, като процесуален субституент с оглед предоставеното му за управление право на държавата, обосноваващо постановяване на еднакво решение по иска за собственост спрямо тях, съгласно чл. 216, ал. 2 ГПК, легитимацията за обжалване на решението е обусловена от участието им като ответници по предявените срещу всеки от тях искове. Лесотехническият университет е ответник по иска по чл. 108 ЗС и същият е уважен с влязлото в сила в тази му част първоинстанционно решение, а предмет на въззивното производство е предявения срещу държавата установителен иск за собственост, по подадената от тази страна жалба. Легитимирани да обжалват решението по отделните искове са ответниците по тях, като страна, която е засегната от правните му последици. Поради това и подадената от единия ответник /държавата/ въззивна жалба няма как да ползва другия ответник с оглед предявения срещу него ревадикационен иск, който поради това и не е предмет на разглеждане във въззивното производство. Искът срещу държавата също е уважен с потвърждаване на първоинстанционното решение, въззивното решение в тази му част не е обжалвано от държавата, поради което и спрямо двамата ответници решението относно правото на собственост върху спорните два имота е еднакво, с признаване на ищеца за техен собственик.
С оглед на горното настоящият касатор не разполага с процесуалното право да обжалва въззивното решение в потвърдителната му част по установителния иск за собственост срещу държавата. Касационната му жалба в тази част следва да се остави без разглеждане.
В останалата й част касационната жалба е процесуално допустима с оглед качеството на касатора на ответник по осъдителния иск по чл. 59 ЗЗД в частта му, предмет на произнасяне от въззивния съд по подадената от ищеца жалба и с оглед уважаване на претенцията за обезщетение до присъдения с въззивното решение размер и период.
За да постанови решението си, с което присъдил в полза на ищеца допълнително обезщетение за ползването на имотите от касатора и в различен период от време, въззивният съд приел, че безспорно е установено упражняването на фактическата власт върху имотите в исковия период от страна на ответника, сега касатор, както и установеното право на собственост върху тях в полза на ищеца. Ползването е без правно основание, с което ищецът е лишен от възможността да ползва собствените си имоти, включително и като ги отдава под наем, което обосновава вземането му за обезщетение от неоснователното обогатяване на ответника и без да е необходима покана за това. Относно размера на обезщетението съдът кредитирал неоспореното заключение на тричленна техническа експертиза и постановил решението си по подадената жалба от ищеца.
Въззивното решение в тази му част не следва да се допуска до касационно обжалване поради липса на основания за това. Доводът на касатора за недопустимост на решението в тази му част поради възможността да се търси защита на правото на обезщетение с иск по чл. 73, ал. 1 ЗС не може да обоснове наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Изводът за основателност на иска по чл. 59 ЗЗД е обоснован на установеното наличие на неоснователно обогатяване с лишаване на собственика от ползите от собствените му имоти вследствие осъществяваната от касатора фактическата власт върху тях. Правната квалификация на предявения иск е обусловена от твърденията и доводите на страните, като становището на касатора е за принадлежността на правото на собственост в полза на държавата, вкл. и на основание придобивна давност, както и за предоставянето му на това право на него за управление, което изключва теза за наличие на владение от негова страна.
Поради тези съображения неотносим е и въпросът за задължението на въззивния съд да приложи императивна материалноправна норма, дори нейното нарушение да не е въведено като основание за обжалване. Последното изключва обсъждане дали по този въпрос е налице противоречие с разясненията по т. 1 на ТР № 1/2013 год. ОСГТК на ВКС. Доводът за приложение на чл. 14, ал. 3 ЗДС всъщност предполага наличие на основание за ползване на имот, държавна собственост, каквито факти не са установени и приети от въззивния съд, обратното – прието е, че имотите са собственост на ищеца, въз основа на изложените съображения за липса на принадлежността на правото на собственост в патримониума на държавата на релевираните от този ответник придобивни основания. Недоволството от тези изводи на съда по спора между страните представлява довод за неправилност на решението, включително и относно материално легитимирания ответник, но не и основание за допускане на касационно обжалване с релевиране на приложима разпоредба от закона.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като решаващите изводи на въззивния съд не обосновават извод за наличието на такива тежки пороци, които да обосноват наличието на очевидна неправилност на въззивното решение в частта му по осъдителния иск. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо наличието на такова нарушение на материалния или процесуалния закон, което да обоснове такъв извод в настоящето производство, без да е необходимо да се прави анализ и да се излагат съображения за обосноваването им, какъвто не е настоящият случай.
Поради липсата на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед този изход на настоящето производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника направените от него разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 7 200 лв. съгласно представения списък по чл. 80 ГПК и приложените към него договор и фактура.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от Лесотехническия университет, гр. София, представляван от ректора проф. д. н. И. И., чрез пълномощник адв. Зл. О., касационна жалба против въззивното решение № 1483 от 14.06.2018 год. по гр. д. № 4473/2017 год. на Софийския апелативен съд в потвърдителната му част по установителния иск за собственост по отношение на държавата, като процесуално недопустима.
Определението може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на горното въззивно решение в осъдителната му част за сумата 66 990 лв. – обезщетение за ползването на процесните имоти за периода 3.11.2011 год. – 1.07.2013 год., ведно със законната лихва от 20.02.2014 год. до окончателното плащане.
Осъжда Лесотехническия университет, гр. София, представляван от ректора проф. д. н. И. И., Булстат 000670634 да заплати на „Международен център за кариерно развитие” ЕООД направените разноски в размер на 7 200 лв. /седем хиляди и двеста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: