О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 598
гр. София, 04.12.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2414 по описа на Върховния касационен съд за 2018 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 37 от 23.02.2018 год. по в. гр. д. № 498/2017 год. Ловешкият окръжен съд като въззивна инстанция е обезсилил решение № 224 от 06.07.2017 год. по гр. д. № 9/2017 год. на Районен съд – Ловеч в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. Д. С., в качеството му на едноличен собственик и управител на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] против [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответника, че представляваната от ищеца фирма [фирма] е собственик на недвижим имот: сграда – трафопост с агрегатно помещение със застроена площ 126,85 кв. м., съставляваща имот с пълноснимачен № 818, заедно с правото на строеж върху поземлен имот в урбанизирана територия, с производствено предназначение – държавна собственост, находящ се в [населено място], [община], съставляващ УПИ I в квартал 49 по действащия подробен устройствен план, а съгласно скица представляващ сграда с идентификатор № 67218.160.1190.1 по КК и КР, одобрени със Заповед РД-18-49/20.03.2008 год. на ИД на АГКК, последно изменение със Заповед 18-9255/18.11.2016 год., която сграда е разположена в поземлен имот с идентификатор № 67218.160.1190 – държавна собственост със застроена площ от 128 кв. м., брой етажи – 1 и предназначение – сграда за енергопроизводство, като производството по този иск е прекратено като недопустимо. Въззивният е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът на Д. Д. С., в качеството му на едноличен собственик и управител на [фирма], по чл. 440 ГПК за признаване на установено спрямо ответниците – длъжника [фирма] и взискателя – Национална агенция за приходите, [населено място], че длъжникът [фирма] не е собственик на посочения недвижим имот.
Въззивното решение в потвърдителната му част се обжалва с касационна жалба в срок от ищеца Д. Д. С., в качеството на едноличен собственик и управител на [фирма], действащ чрез пълномощник адвокат В. Т., с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. Твърди се, че действителната воля на страните при изповядване на сделката, оформена с нотариален акт № 135 от 28.01.2015 год. е за покупко – продажба именно на посочения трафопост с площ от 126,85 кв. м., както е осчетоводена и при двете дружества. Допуснатата грешка в издадената и приложена към сделката кадастрална карта, която грешка е отстранена впоследствие, е довела до неправилното вписване в нотариалния акт, че се прехвърля съседен поземлен имот от 27 кв. м., предназначение – друг вид производствена, складова и инфраструктурна сграда, за която ответникът – продавач не притежава документ за собственост. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което искът по чл. 440 ГПК бъде уважен. Въззивното решение в частта, в която е обезсилено първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят обосновава единствено очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК на въззивното решение, като основание за допускане на касационното му обжалване, по съображенията, релевирани и в касационната жалба.
Ответникът по касация – Национална агенция за приходите, [населено място], представлявана от изпълнителния директор Г. Д., чрез юрисконсулт П. П., в представения в срока писмен отговор оспорва наличието на поддържаното основание за допускане касационно обжалване на решението, респ. поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски.
Ответникът [фирма], [населено място], не изразява становище по касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касатора в приложеното изложение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен отрицателният установителен иск по чл. 440 ГПК, въззивният съд приел, че с нотариален акт № 38 от 07.03.2007 год. кооперация „Съгласие – кооперация”, [населено място], чрез председателя си е продала на ответника [фирма], [населено място], сграда – трафопост с агрегатно помещение, със застроена площ от 126,85 кв. м., съставляващ имот пл. № 818, заедно с правото на строеж върху поземлен имот в урбанизирана територия, с идентификатор на сградата № 67218.160.1190.1 по КК и КР на [населено място], одобрени със Заповед № РД 18-49/20.03.2008 год. на ИД на АГКК, последно изменение със Заповед КД-14-11-746/11.07.2011 год. на началника на СГКК – Л., разположена в имот с идентификатор № 67218.160.1190. С нотариален акт № 29 от 28.01.2015 год. /акт № 135, рег. № 362 на Служба по вписванията/ [фирма], представлявано от управителя Д. Д. С., продало на [фирма], представлявано от пълномощника Д. Д. С., сграда с идентификатор № 67218.160.1190.2, разположена в същия поземлен имот № 67218.160.1190, с площ по скица 27 кв. м., брой етажи – един, стар идентификатор № 67218.160.776.9, заедно с правото на строеж върху държавен поземлен имот, съставляващ УПИ І в квартал 49 по ПУП – ПРЗ на [населено място], [община], действащ към 2006 год., при съседи на сградата: на югоизток – сграда № 67218.160.1190.1, на северозапад – поземлен имот № 67218.160.1197, на север и юг – поземлен имот № 67218.160.1190. При изповядване на сделката е посочено, че продавачът [фирма] се легитимира като собственик с нотариален акт № 38 от 2007 год. Въпреки, че не е представен друг документ за собственост, в акта е записано, че се прехвърля поземленият имот с идентификатор № 67218.160.1190.2 с площ от 27 кв. м. и предназначение – сграда за енергопроизводство. Със заповед № 18 – 9255/18.11.2016 год. на началник СГКК – Л. е одобрено изменение в КК и КР на [населено място], представляващо отстраняване на непълноти и грешка чрез корекция на несъответствието в данните за сгради с идентификатори 67218.160.1190.1 и 67218.160.11.90.2 в одобрената КК и КР и действителното им положение. Установено е, че сграда с идентификатор 67218.160.11.90.2 не е трафопост, а друг вид производствена, складова и инфраструктурна сграда. Сграда с идентификатор 67218.160.11.90.1 е действащ трафопост и именно тя е описана в нотариален акт № 38 от 07.03.2007 год., послужил за издаване на нотариалния акт № 29 от 28.01.2015 год., с който ищецът се легитимира като собственик. Тези изводи се потвърждават и от заключението на съдебно – техническата експертиза, изготвена пред първоинстанционния съд. Правният интерес на ищеца от предявяване на иска по чл. 440 ГПК произтича от факта, че върху процесния имот, във връзка с изпълнително дело № 20168790401469 по описа на ЧСИ рег. № 879, е насочено принудително изпълнение за парично задължение на [фирма], с взискател Национална агенция за приходите, като е наложена възбрана и е насрочена публичната продан на имота.
Въззивният съд не е споделил твърдението на ищеца, че със сключената с [фирма] сделка е придобил правото на собственост върху имота – предмет на публичната продан и посочен в нотариален акт № 38 от 2007 год., съответно ответникът не е бил собственик към момента на насочване на изпълнението върху този имот. С оглед проверката на собствеността върху прехвърления имот пред нотариуса, освен акта от 07.03.2007 год. са представени и скица № 15 – 472319 от 22.12.2014 год. на СГКК – Л., удостоверение от 14.01.2015 год. на [община], декларация по чл. 264, ал.1 ДОПК, установяващи действителната воля на страните за покупко-продажбата на описаната в нотариалния акт сграда с идентификатор 67218.160.1190.2, със застроена площ от 27 кв. м., а не на процесния имот. От събраните доказателства съдът е приел, че ищецът не е оборил материалната доказателствена сила на нотариалния акт № 29 от 28.01.2015 год. и [фирма] е придобил собствеността върху сградата с идентификатор № 67218.160.1190.2 по КК и КР на [населено място]. Заповедта от 18.11.2016 год., издадена на основание чл. 54, ал. 1 и ал. 4, във връзка с чл. 51, ал.1, т. 2 и чл. 51, ал. 3 ЗКИР и извършеното впоследствие изменение в КК и КР не водят до промяна в собствеността върху имота, предмет на публичната продан. Заповедта е издадена след вписване на нотариален акт № 29 от 2015 год., при което му е непротивопоставима. На взискателя по изпълнителното производство, образувано на основание изпълнителен лист от 1.06.2016 год. по ч. гр. д. № 179/2016 год. на ТРС не може да му се противопостави прехвърлено вещно право върху спорния имот преди вписаната върху него на 5.10.2016 год. възбрана, съгласно чл. 453, т. 1 ГПК, поради което и не е установено изпълнението да е насочено върху вещ, която не принадлежи на длъжника по изпълнението. С оглед на тези изводи предявеният иск по чл. 440 ГПК следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за наличие на основанието за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаното такова не е налице. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Касаторът трябва да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Поставеният в изложението правен въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. С новата редакция на закона, приета с ДВ, бр. 86/2017 год., се предвиди в чл. 280, ал. 2 ГПК, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
В случая не е налице релевираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяването на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. Особено тежкият порок на съдебния акт следва да бъде констатиран от касационната инстанция в етапа на селектиране на жалбата без да е необходим конкретен анализ или излагане на съображения за наличието на конкретни предпоставки за отмяна така, както те са уредени в чл. 281, т. 3 ГПК. Във всички останали случаи необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилното възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата по делото в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното решение в посочения смисъл – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато на това основание. Принадлежността на правото на собственост е тази, отразена в представените по делото нотариални актове, а действителната воля на страните при изповядване на сделката, оформена с нотариален акт № 29 от 28.01.2015 год. за покупко – продажба не е предмет на обсъждане, съответно не подлежи на тълкуване в настоящето производство по селекция на касационните жалби. Твърденията за допусната грешка при разпореждането със спорната сграда не са предмет на настоящия спор, а и редът за отстраняването й е друг.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане касационно обжалване на решението.
С оглед изхода на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответника по жалбата – Национална агенция за приходите, [населено място], направените разноски в размер на 300 лв., възнаграждение за юрисконсулт, на основание чл.78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, съгласно представеното пълномощно и заявеното искане, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 37 от 23.02.2018 год. по в. гр. д. № 498/2017 год. на Окръжен съд – Ловеч в обжалваната част по подадената от Д. Д. С., в качеството му на едноличен собственик и управител на [фирма], чрез пълномощник адвокат В. Т., касационна жалба.
ОСЪЖДА Д. Д. С., ЕГН [ЕГН], в качеството му на едноличен собственик и управител на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на Национална агенция за приходите, [населено място], [улица], представлявана от изпълнителния директор Г. Д., направените в настоящето производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 300 лв. /триста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: