О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
София, 22.01.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 5762 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 20236 от 08.07.2015 г., подадена от П. Г. Г. чрез адвокат С. Л. А. от АК – П. и чрез адвокат Р. Г. Д. от САК, която е насочена против решение № 1012 от 05.06.2015 г. на Окръжен съд – Пловдив, ІХ граждански състав, постановено по в.гр.д. № 1041/2015 г.
Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена срещу обжалваем съдебен акт в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответниците по касация П. И. Т. и К. Д. Т. не са депозирали отговор на касационната жалба.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:
С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил решение № 678 от 27.02.2015 г. по гр.д.№ 6264/2014 г. на Районен съд – Пловдив, ГО, ХІV гр.състав, с което е отхвърлен предявеният от П. Г. Г. срещу П. И. Т. и К. Д. Т. иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на 5/36 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 56784.524.508, трайно предназначение на територията: урбанизирана; начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), с административен адрес: [населено място], район „Ц.”, [улица], при посочени граници, както и на 5/12 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.524.508.1.1 с площ 78 кв.м., номер на етажа: 1; начин на трайно ползване: жилище, апартамент, разположен на първи етаж на многофункционална жилищна сграда с идентификатор 56784.524.508.1 с посочените граници и адрес в [населено място], и за осъждането на ответниците да предадат владението на посочените идеални части от описаните имоти.
Въззивният съд е възприел изцяло изложените от районния съд мотиви относно релевантните факти и формираните правни изводи.
Установено е, че П. Г. Г. и П. И. Т. са се намирали в граждански брак от 1980 г. до 17.06.1998 г. По време на брака на името на П. И. Т. били закупени най-напред 1/18 ид.ч. от процесното дворно място и 1/6 ид.ч. от апартамента в сутеренния етаж от сградата (през 1991 г.), а впоследствие – още 4/18 ид.ч. от процесното дворно място и 4/6 ид.ч. от апартамента в сутеренния етаж (през 1993 г.). След прекратяване на брака, на 22 .04.2009 г. П. И. Т. се снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху целия апартамент в сутеренния етаж въз основа на покупка, делба на наследство и давностно владение.
С оглед момента и способа на придобиване е прието, че вещноправният ефект на сделките от 1991 г. и 1993 г. се е разпрострял и в патримониума на неучастващата по тях ищца по силата на презумпцията по чл. 19 СК от 1985 г. (отм.) и приложимия законов режим на съпружеска имуществена общност. Ответната страна заявила възражение за пълна трансформация по чл. 21 СК (отм.). Въззивният съд приел, че доказателствената тежест за установяване наличието на такава е за страната, която се домогва да опровергае презумпцията за съвместен принос в придобиването. Анализирайки събраните по делото доказателства, съдът приел, че единствено показанията свидетелката Т. (майка на ответника) съдържат информация за факти, относими към процесните придобивания. Посочено е, че и двамата свидетели, ангажирани от П. Г. Г., не излагат в показанията си каквито и да е конкретни обстоятелства за начина на придобиване на процесните имоти. Като е преценил свидетелските показания и съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК, съдът е приел, че изложеното от Т. следва да бъде кредитирано, тъй като в показанията й няма противоречия (вътрешни или с останалите събрани по делото доказателства), както и са последователни и конкретни. На тази база е прието за установено, че сумите, заплатени като цена за придобитите през 1991 г. и през 1993 г. идеални части от дворното място и сутеренния етаж, са дарени на П. И. Т. от неговата майка. Тъй като паричните средства, послужили за заплащането на цената съставляват лично имущество на П. И. Т., то е прието, че е оборена презумпцията за съвместен принос, което изключва разпростиране вещноправния ефект на придобивното основание спрямо неучаствалата по сделката съпруга. Обобщено е, че собствеността върху идеалните части от недвижимите имоти е придобита единствено от П. И. Т..
С изложението си касаторката моли касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: (1) „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви във въззивното решение, дори в случаите, в които препраща към тези на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК ?” ; (2) „По въпроса за материалната доказателствена сила на констативния нотариален акт и за разпределението на доказателствената тежест между страните относно спорните обстоятелства по делото” ; (3) „При въведено възражение от ответника за личен принос чрез средства, дарени му лично от неговата майка, длъжен ли е бил съдът да изследва наличието на паричните средства на майката (разполагаемост), за да могат те реално да бъдат предадени (вложени) при осъществяване на покупко-продажбата” ; (4) „Допустимо ли е придобиване по давност на идеални части от парцели до отмяната на ЗТСУ (отм. 31.03.2001 г.) и в този смисъл нищожен ли е издаденият констативен нотариален акт, позовавайки се на изтекъл давностен срок, който е започнал да тече от 1999 г. ?”
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси.
Първият от тях е принципно значим по всяко дело, по което въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 272 ГПК (дори и без изрично да го е споменал в акта си), но в конкретния случай въззивният съд е постановил обжалваното решение при точното приложение на закона. Съдът е основал решението си на приетите от него фактически заключения и правни изводи, съответни на материалния закон. Обсъдени са всички релевантни за спора обстоятелства по делото и са разгледани всички валидно заявени твърдения, доводи и възражения на страните. Даден е отговор и на оплакванията, заявени с въззивната жалба. Евентуалното несъгласие на касатора с фактическите и правни заключения на съда и с произнасянето му по възраженията и доводите на страните не е основание за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора, каквото е изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснено с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Изводите си относно релевантните за спора факти съдът е основал не на доказателствената сила на констативния нотариален акт от 22.04.2009 г., а на доказателствата за сключените през 1991 г. и 1993 г. продажби и гласните доказателства, опровергаващи презумпцията за съвместен принос.
Аналогично е разрешението и относно третия от формулираните въпроси. На първо място той съставлява оплакване за допуснато процесуално нарушение на правилата за оценка на доказателствата, в частност – гласните. По правило, обаче, оплакванията за неправилност на въззивното решение, включително за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 ГПК, наличието на които не може да бъде предмет на обсъждане в рамките на производството по чл. 288 ГПК. Необходимостта от извършване на подобна преценка не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по делото и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът няма и обуславящо значение за крайния резултат, постановен от въззивния съд, защото нито в производството пред първата инстанция, нито във въззивната жалба настоящата касаторка е възразявала срещу достоверността на показанията на свидетелката Т. и не е противопоставила твърдения и доказателства, въз основа на които изобщо да е възможно да се направят изводи, различни от формираните по делото.
Съвършено неотносим се явява и четвъртият въпрос – той няма никаква връзка с предмета на делото, който се свежда до вещноправния ефект на сделките от 1991 г. и 1993 г., без да засяга наличието на основания П. И. Т. да се легитимира като собственик на частите от процесните дворно място и апартамент извън закупените общо 5/18 ид.ч. от терена и 5/6 ид.ч. от сутеренния етаж.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 20236 от 08.07.2015 г., подадена от П. Г. Г. чрез адвокат С. Л. А. от АК – П. и чрез адвокат Р. Г. Д. от САК, която е насочена против решение № 1012 от 05.06.2015 г. на Окръжен съд – Пловдив, ІХ граждански състав, постановено по в.гр.д. № 1041/2015 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: