О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 127
София, 23.03.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 4432 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 14474 от 23.05.2014 г., подадена от [община], представлявана от адвокат С. А. Г. от АК – П. срещу решението на Пловдивски окръжен съд № 745 от 17.04.2014 г. по в.гр.д. № 3942/2014 г., с което е отменено решение № 184 от 05.11.2007 г. на Пловдивски РС и е признато за установено, че К. „Г.“ – [населено място] (в ликвидация) е собственик на язовир „Д. м.“, попадащ в имот № 001974 по КВС в землището на [населено място] и на язовир „Т.“, попадащ в имот № 001970 по КВС в землището на [населено място].
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и е придружена от изложение по чл.280, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка изискването за цена на иска.
Ответникът по касация – К. „Г.“ – [населено място] (в ликвидация) чрез процесуалния си представител адвокат Н. А. от АК – П. е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й. Претендира присъждането на разноски.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ г.о, намира следното:
С обжалваното решение (постановено, след като в производство по реда на чл.303 и сл. ГПК с решение № 318 от 20.12.2013 г. по гр.д.№ 20/2011 г. на ВКС, I г.o. е отменено решение № 492 от 20.03.2009 г., постановено по гр.д.№ 384/2008 г. на ПОС и делото е върнато за ново разглеждане на същия съд), Пловдивският окръжен съд по реда на чл.196 – 211 ГПК (отм.), е отменил решение № 184 от 05.11.2007 г. по гр.д.№ 1450/2007 г. на Пловдивски РС, с което е отхвърлен предявения от К. „Г.“ против [община] иск за признаване за установено, че К. „Г.” – [населено място] е собственик на язовир „Д. м.”, попадащ в имот № 001974 по картата на възстановената собственост за землището на [населено място] и на язовир „Т.”, попадащ в имот № 001970 по картата на възстановената собственост за землището на [населено място], като вместо това е признал за установено правото на собственост на ищеца върху двата язовира.
За да постанови този резултат, въззивният съд анализирайки събраните по делото доказателства, включително свидетелски показания, е приел за установено, че процесните язовири са били собственост на ТКЗС „Г.” (АПК С. – към 1988г.), като същите са продадени на търг на 09.12.1994 г. на К. „Г.” – [населено място] и стойността им е заплатена на 06.03.1995 г., на която дата са сключени и договорите за продажба. Съдът е изложил, че липсва законово ограничение за придобиване на право на собственост от бившите ТКЗС върху хидромелиоративни съоръжения до 2000 г., когато е приет Закона за водите и Закона за сдруженията за напояване, като се е позовал на задължителна практика на ВКС – постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 468 от 02.07.2010 г. по гр.д.№ 921/2009 г. на ВКС, І г.о., с което е разяснено, че изградените от ТКЗС със собствени сили и средства язовири са част от имуществото на кооперативния съюз и ликвидационните съвети са имали право да ги продават на търг. С оглед това въззивният съд е приел, че възражението за нищожност на договорите за продажба на двата язовира на основание невъзможен предмет се явява неоснователно. Съдът е формирал извод, че е основателно възражението за нищожност на продажбените договори поради неспазване на процедурата, регламентирана в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, тъй като К. „Г.“ не ангажира никакви доказателства относно представителната власт на лицата, сключили договора от името на ликвидационния съвет на ТКЗС, нито относно спазване на законовата процедура по вземане на решение и провеждане на търг на имуществото на ТКЗС, но също така е отчел и разпоредбата на § 30, ал.3 от ПЗР на ЗСПЗЗ (който текст е приет с изменението на закона с ДВ бр.45 от 16.05.1995 г.), предвиждаща валидиране на договорите, сключени с ликвидационните съвети на основание търгове, извършени в нарушение на определените за провеждането им условия, ако до приемане на изменението на закона не се върнат насрещните престации. В случая са извършени престации по двата договора, получените от продажбата суми са надлежно осчетоводени от продавача – ТКЗС и не са върнати, поради което договорите са валидирани. Въззивният съд е приел за неоснователно и недоказано възражението на [община] за придобиване на имотите на основание давностно владение, установено от 1991 г. и продължило до 2007 г., чийто начален момент е обоснован с прекратяване съществуването на ТКЗС на осн. §12 от ПРЗ на ЗСПЗЗ (ДВ бр.28/1992 г.), като е посочил, че няма нито едно доказателство по делото, че Общината е упражнявала фактическа власт върху язовирите.
В представеното от касатора изложение са формулирани три въпроса, с необходимостта от даването на отговор на които се обосновава искането за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно: 1) Може ли язовирната чаша да бъде самостоятелен обект на покупко – продажба, без прилежащия терен – собственост на трето лице, върху който е построена с оглед разпоредбата на чл.66 ЗС във връзка с чл. 33 ЗС ?; 2) При продажба на язовир, допустима ли е сделката, ако същия е построен върху земя – публична общинска собственост по смисъла на чл.25, изр. второ от ЗСПЗЗ ?; 3) Нищожен ли е договора за покупко – продажба на язовира поради невъзможен предмет е оглед на това, че вещта – предмет на престацията по този договор не представлява самостоятелен обект по смисъла на чл.34, ал.6 ЗОбС ?.
Касаторът поддържа, че с обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по материално-правни въпроси от значение за точно прилагане на закона и развитие на правото, като към спора са приложими следните разпоредби: чл.19 и чл.25 ЗСПЗЗ ; чл.33 и чл.66 ЗС; чл.34, ал.6 ЗОбС, които счита, че са неясни и непълни с оглед уреждането на сложни правоотношения на съсобственост между публични организации и другите гражданско правни субекти, когато обекта на съсобственост включва елементи с различен статут (публична и частна собственост).
Наред с горното касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като с решение № 1190 от 21.09.1999 г. на ВКС, V г.о. по гр.д. № 510/1999 г. ( с което е оставено в сила решение от 12.02.1999 г. по гр.д. № 3823/1997 г. на Пловдивски окръжен съд, потвърдило решение № 86 от 02.07.1997 г. по гр.д. № 3236/1996 г. на ПРС) е прогласена нищожността на договор от 30.03.1995 г., сключен между ТКЗС „Г.“ – [населено място] и Д. Н. Г. от [населено място], общ.С. за продажба на язовир в [населено място]. Договорът за продажба на язовира бил прогласен за нищожен поради дефекти в тръжната процедура и невъзможен предмет. Предвид това счита, че обжалваното въззивно решение противоречи на практика на Върховен касационен съд по идентичен правен спор и страни по делото.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
На първо място – не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В тази връзка касаторът не е формулирал правен въпрос, разрешението по който, дадено с обжалваното въззивно решение да е в противоречие с това по решение № 1190 от 21.09.1999 г. на ВКС, V г.о. по гр.д. № 510/1999 г. С оглед разясненията по т.1 от ТР 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК касационната инстанция не е длъжна и не разполага с правомощие да формулира правен въпрос, а при отсъствие на такъв следва да откаже допускане на касационното обжалване. Освен това не е налице и твърдяната идентичност между правните спорове, предмет на разглеждане по настоящото дело (право на собственост, произтичащо от закупуването на самостоятелни обекти – два микроязовира) и предмета на разглеждане по гр.д. № 510/1999 г. на ВКС, V г.о. (валидността на договор за закупуването на несамостоятелен обект – язовирната стена без прилежащата чаша).
Не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Макар в тази връзка да са формулирани правни въпроси, изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа обосновка защо ВКС следва да приеме, че произнасянето по тези въпроси ще има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, нито в каква насока (според касатора) следва да е това произнасяне. Освен това първият от поставените от касатора въпроси няма изискваното обуславящо значение за произнасянето с обжалваното решение, доколкото не е бил повдиган пред инстанциите по същество и съответно въззивният съд не е бил длъжен и не е разгледал същия. В сключените между ТКЗС „Г.” (в ликвидация) и К. „Г.” – [населено място] договори от 06.03.1995 г. е вписано, че язовирите се продават с прилежаща земя, като не е било предмет на обсъждане какъв е териториалния обхват на прилежащата земя и не е установено да не е била собственост на продавача. По делото не са установени обстоятелства, даващи основание да се приеме, че двата микроязовира са построени върху земя – публична общинска собственост, което изключва относимостта на разпоредбите на чл.25, ал.1, изр.2 ЗСПЗЗ и чл.34, ал.6 ЗОбС към случая, а с това – и наличието на основание за допускане на касационното обжалване за извършване на тълкуване по тези две правни норми.
Установените по делото обстоятелства дават основание да се приеме, че строителството на двата микроязовира е извършено от ТКЗС със собствени средства и върху земи, които са собственост на неговите членове-кооператори, поради което мелиоративното съоръжение е станало кооперативна собственост. В съответствие с относимата към случая задължителна съдебна практика – Решение № 468 от 02.07.2010 г. по гр.д.№ 921/2009 г. на ВКС, І г.о., е формиран извода, че разпоредбата на чл.19, ал.1, т.4, б.”в” ЗВ позволява да съществува собственост на юридически лица върху язовири и микроязовири извън посочените в нея субекти – държавата, общината, търговските дружества и сдруженията за напояване. Доколкото процесните микроязовири са били част от имуществото на ТКЗС „Г.”, то не е съществувала пречка при ликвидацията му те да бъдат продадени на търг на трети физически или юридически лица по решение на ликвидационния съвет, а предвид разпоредбата на § 30, ал.3 от ПЗР на ЗСПЗЗ допуснатите нарушения при провеждането на търга не препятстват пораждането на целените от страните по договорите от 06.03.1995 г. правни последици, включително придобиване на правото на собственост върху язовир „Д. м.“ и язовир „Т.“ в патримониума на купувача – настоящият ответник по касация К. „Г.“ – [населено място] (в ликвидация).
По присъждането на разноски: Искането на ответника по касация е основателно и доказано за размер от 500 лв. с оглед представения с отговора по чл.287 ГПК Договор за правна защита и съдействие от 07.07.2014 г., притежаващ и характера на разписка за извършеното плащане в брой.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 14474 от 23.05.2014 г., подадена от [община], представлявана от адвокат С. А. Г. от АК – П. срещу решението на Пловдивски окръжен съд № 745 от 17.04.2014 г. по в.гр.д. № 3942/2014 г., с което е отменено решение № 184 от 05.11.2007 г. на Пловдивски РС и е признато за установено, че К. „Г.“ – [населено място] (в ликвидация) е собственик на язовир „Д. м.“, попадащ в имот № 001974 по КВС в землището на [населено място] и на язовир „Т.“, попадащ в имот № 001970 по КВС в землището на [населено място].
ОСЪЖДА [община] ДА ЗАПЛАТИ на К. „Г.“ – [населено място] (в ликвидация) на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 500 (петстотин) лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: