О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№64
София, 13.02.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на трети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 4773 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, съответно:
с вх.№ 3016 от 13.03.2014 г., подадена от С. Щ. Щ. от [населено място] чрез адвокати Е. Ц. и Р. Г. от САК
с вх.№ 3805 от 28.03.2014 г., подадена от К. К. К. и К. К. К. от [населено място], приподписана от адвокат С. А. от САК
и заявена като насрещна на последната касационна жалба с вх.№ 7330 от 16.06.2014 г., подадена от С. Щ. Щ. от [населено място] чрез адвокати Е. Ц. и Р. Г. от САК.
Касационните жалби са насочени против решение № 282 от 19.02.2014 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, четвърти състав, постановено по в.гр.д. № 1421/2013 г.
Жалбите са подадени в срока по чл.283 ГПК, съответно – чл.287, ал.2 ГПК от легитимирани страни, отговарят на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и са придружени от изложения по чл.280, ал.1 ГПК, поради което са процесуално допустими, включително от гледна точка изискването за цена на исковете.
Срещу жалбите са подадени отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в които насрещните страни възразяват срещу основателността им.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ г.о, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл.196 и сл. ГПК (отм.), Софийският апелативен съд е обезсилил като недопустимо решението на Софийски градски съд, ГО, І-15 състав, постановено на 02.11.2011 г. по гр.дело № 4756/2007 г. в частта, с която съдът е приел за установено по отношение на С. Щ. Щ., че Ж. „Б. х.” и М. Н. К. не са собственици на следния недвижим имот: апартамент № 57, находящ се в [населено място], район „Т.”,[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 155,93 кв. метра, ведно с мазе № 5, заедно с 0,835 % идеални части от правото на строеж върху мястото, съставляващо парцел I в кв.133д по плана на [населено място], м „К. с. – П. к.” и е прекратил производството по делото по този иск. Поради сбъдване на вътрешно процесуалното условие е разгледал предявения от С. Щ. Щ. срещу М. Н. К. евентуален иск, квалифициран по чл.74, ал.1 ЗС, като правоприемниците на починалата в хода на делото М. Н. К. (а именно: К. К. К. и К. К. К.) са осъдени да заплатят на С. Щ. Щ. сумата 60 537,15 лева, представляваща стойността на извършени подобрения в посочения апартамент № 57, находящ се в [населено място], район „Т.”,[жк], [жилищен адрес]. Иска по чл.74 ЗС, предявен от С. Щ. Щ. срещу К. К. К. и К. К. К. е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 65 000 лева. Поради сбъдване на вътрешно процесуалното условие е разгледан и иска, предявен на основание чл.74 ЗС от С. Щ. Щ. срещу Ж. „Б. х.” за сумата 65 000 лева, като този иск е отхвърлен изцяло. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен като неоснователен насрещният иск, предявен от М. Н. К. срещу С. Щ. Щ. за заплащане на сумата 10 005 лева, представляваща обезщетение за разходите, необходими за премахване на строителство. Решението на Софийския градски съд е изменено в частта за разноските съобразно променения изход на спора.
За да постанови този резултат, апелативният съд на първо място е очертал предмета на въззивното произнасяне, като е приел, че с оглед постановените и влезли в сила съдебни актове, с които производството по делото е прекратено за част от претенциите, производството е висящо по отношение на отрицателния установителен иск, предявен от С. Щ. срещу Ж. „Б. х.” (т.2 от петитума на исковата молба); по евентуалния осъдителен иск, предявен от С. Щ. срещу Ж. „Б. х.” и срещу М. К. за солидарното им осъждане да й заплатят направените в имота подобрения в размер на 65 000 лева и по насрещния иск на М. К., предявен срещу С. Щ. за сумата 10 005 лева, представляваща частично претендирано обезщетение за възстановяване на незаконно извършени СМР.
Независимо от становището си, че С. Щ. не е заявила отрицателен установителен иск за собственост срещу М. К., апелативният съд е приел, че в тази му част решението на СГС е недопустимо не само на това основание, а и по съображенията, въз основа на които е формиран извод за недопустимост на отрицателния установителен иск, предявен от С. Щ. срещу Ж. „Б. х.”, а именно: Установено е, че М. К. е водила срещу С. Щ. дело по реда на чл.38а ЗЖСК, по което е постановено влязло в сила решение и ответницата Щ. е осъдена да предаде на К. фактическото владение върху процесното жилище. Посочено е, че искът по чл.38а ЗЖСК е специфичен владелчески иск (за разлика от типичните владелчески искове по чл.75 и чл.76 ЗС) и има суброгаторен характер, тъй като с него се упражнява правото на бездействащия собственик Ж.. Поради тези особености предметът на доказване обхваща освен установяване на фактите на владението и нарушението, още и наличието на членствено правоотношение в Ж. за ищеца и право на собственост на Ж. върху жилището. Срещу този иск ответникът може да се брани с възражението, че жилището не е собственост на Ж., противопоставяйки свои самостоятелни права върху него, включително и придобиване по давност. В производството по чл.38а ЗЖСК С. Щ. е могла да въведе правоизключващото си възражение, позовавайки се на придобивна давност и е следвало да изчерпи всички възражения, които е могла да противопостави на М. К., съответно на Ж.. Влязлото в сила решение по иска по чл.38а ЗЖСК е преклудирало споровете по всички релевантни факти, осъществени до постановяването му, независимо дали са въведени или не в процеса (чл.224 ГПК /отм./ и чл.255, ал.2 ГПК /отм./). При установено съществуване на правото към момента на приключване на съдебното дирене, е изключено то да бъде оспорвано въз основа на факти, възникнали преди този момент, тъй като това би наложило пререшаване на спора. В пресичането на възможността за подобно оспорване се състои т. нар. преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо. При положение, че С. Щ. не се е позовала на тези права в производството по чл.38а ЗЖСК, те са преклудирани както по отношение на член-кооператора М. К., така и на Ж.. Въззивният съд е обобщил, че като се е произнесъл по същество по този недопустим иск, градският съд е постановил недопустимо решение, което в тази му част подлежи на обезсилване, а производството по него – на прекратяване.
Поради прекратяването на производството по отрицателните установителни искове за собственост, съдът е разгледал предявения като евентуален по отношение на тях иск на С. Щ. срещу Ж. „Б. х.” и М. К. за солидарното им осъждане да й заплатят сумата 65 000 лева. На първо място е прието, че не са налице предпоставките на чл.121 ЗЗД за солидарното осъждане на двамата ответници. Прието е, че Ж. не се е обогатила със стойността на направените подобрения, тъй като тя не е собственик на апартамент № 57, поради което претенцията срещу Ж. е отхвърлена изцяло. По отношение на наследниците на М. К. е прието, че С. Щ. е получила фактическата власт върху имота не от собственика на сградата, а от строителя [фирма]. Подписаният между нея и строителя [фирма] договор не й придава качеството на добросъвестен владелец по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, поради което претенцията й следва да бъде разгледа при хипотезата на чл.74, ал.1 ЗС. Въз основа показанията на разпитаните свидетели е прието за установено, че С. Щ. е получила жилището в недовършен вид, а строителството е било много некачествено, поради което се е наложило смяна на замазки, мазилки, дограма, инсталиране на отопление и работеща електроинсталация. От заключенията на техническите експерти е установено, че довършителните работи, извършени от С. Щ., са много с добро изпълнение и висококачествени материали, като стойността им възлиза на сумата 60 537,15 лева (без ДДС, каквото не следва да се начислява) съобразно заключението на обобщаващата тройна експертиза.
Срещу осъдителния иск са заявени две правопогасяващи възражения, които са обсъдени поотделно. По възражението за изтекла погасителна давност за вземанията за подобрения е прието, че то е неоснователно. Към момента на предявяване на иска по чл.38а ЗЖСК през 2001 г., собственик на жилището е била Ж., а не М. К., която се легитимира като собственик от 2009 г. Искът за заплащане на подобренията е предявен на 30.11.2007 г. С. Щ. не е разполагала с правото да претендира стойността на подобренията преди К. да е станала собственик на подобрения имот и съответно по отношение на наследниците й К. и К. К. този иск не е погасен по давност. На второ място е разгледано заявеното възражение за прихващане със сумата, представляваща обезщетение за лишаването от ползване на жилището за периода от 1995 до 2003 г. Посочено е, че М. К. е станала член-кооператор през 2000 г., а се е снабдила с нотариален акт по реда на чл.35, ал.2 ЗЖСК през 2009 г. По силата на този нотариален акт К. е придобила имот в състояние на „груб строеж”, а от имот в груб строеж не могат да се пропускат ползи, изразяващи се в наемна цена за готово жилище. За претендирания период от 1995 до 2003 г. М. К. не е била собственик на апартамента, поради което не е пропуснала ползи в размер на наем, какъвто твърди, че би могла да получи. Обсъдено е обстоятелството, че с влязло в сила решение на Софийския районен съд, I ГО, 27 състав по гр. дело № 25264/2007 г. С. Щ. е осъдена да заплати на М. К. сумата 6 000 лева – част от обезщетение за неоснователно обогатяване вследствие ползване на апартамент № 57 за периода от 08.11.2002 до 08.11.2007 г., ведно със законната лихва от 04.03.2008 г., но е прието, че то не е обвързващо за апелативния съд, каквото значение би имало само влязло в сила решение, с което един частичен иск е бил отхвърлен.
По насрещния иск на М. К., поддържан пред въззивния съд от наследниците й К. К. и К. К. е посочено, че градският съд е отхвърлил този иск на формално основание – тъй като М. К. не е доказала, че е собственик на имота. Въззивният съд също е приел, че искът е неоснователен, но на друго основание. Тази претенция е квалифицирана по чл.45 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за вреди, причинени в резултат от извършените в жилището довършителни работи. Прието е, че по делото не е установено извършените в имота преустройства да представляват подлежащо на премахване незаконно строителство, нито пък имотът да е бил увреден от С. Щ.. Освен това е посочено, че се претендира обезщетение за евентуални бъдещи вреди, изразяващи се в разходи по отстраняване на подобренията, а не за ефективно настъпили такива. По тези съображения искът за присъждането на обезщетение в размер на 10 005 лева е определен като неоснователен и в тази му част решението на градския съд е оставено в сила.
По искането за допускане на касационно обжалване, заявено от касатора С. Щ., съдът намира следното:
В представеното изложение на първо място се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като представлява отказ от правосъдие. Касаторката Щ. счита, че е налице самостоятелно и служебно приложимо основание за касационна проверка при условията на т.1 от TP № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Мотивирала се е с обстоятелството, че видно от текста на Решение № 867 от 30.04.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 1524/2008 г., IV г.о., в производството по чл.38а ЗЖСК, проведено по претенцията на М. К. срещу С. Щ. за същия имот, ВКС е приел, че въпросът за собствеността на Ж. не се включва във фактическия състав и е отклонил от разглеждане тези доводи на Щ.. Именно по тази причина за Щ. е възникнала необходимост да заведе самостоятелен отрицателен установителен иск, за да бъде отречена собствеността на Ж.. Освен това, САС се е занимал единствено с твърдението за изтекла в полза на С. Щ. придобивна давност и не е обсъдил останалите правопрепятстващи и правоизключващи твърдения срещу правото на собственост на Ж., които са заявени като основни (предпочитани). Въззивният съд е бил длъжен, но не е обсъдил останалите твърдения, а именно че Ж. въобще не се легитимира като собственик на повече от 8500/20596 идеални части от имота, а оттам по приращение и на процесния апартамент (което е установено във всички водени от и срещу нея дела). Собствеността на М. К. като член-кооператор е функция от собствеността на Ж. и тя не би могла да придобие повече права от праводателя си. Едва на следващо място идва твърдението, че ответната Ж. не е собственик на процесния апартамент, защото същата е изгубила собствеността поради придобиването й от С. Щ. по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност.
На следващо място е изложено становището, че решението на САС е недопустимо и в частта, в която е прието, че СГС се е произнесъл по непредявен иск против М. К.. Собствеността на М. К. е функция от собствеността на Ж.. Към момента на завеждане на делото същата все още не е била снабдена с нотариален акт по реда на ЗЖСК, т.е. дори формално не е било налице основание да се твърди или отрича собственост. Такъв нотариален акт е издаден по време на делото, но това обстоятелство следва да се цени при условията на прехвърляне на спорно право по време на висящия спор. В исковата молба петитумът срещу тази ответница е формулиран като отрицателен установителен иск касателно правото на придобиване на собственост, а съпоставка на съответната част от петитума на исковата молба и прекратителното определение на СГС от 16.08.2010 г. сочи, че искът е прекратен досежно оспорването на членственото правоотношение на М. К., но не и в частта за отричане правото на придобиване на процесния имот (от несобственик) и поради предхождащо придобиване на собствеността върху същия имот от С. Щ.. Ето защо се поддържа, че САС неправилно е приел, че С. Щ. не е заявила отрицателен установителен иск за собственост срещу М. К..
Допускане на обжалването се иска и в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – „с оглед неспазване на задължението на докладчика да се отведе от разглеждане на делото поради участието си при постановяването на определение № 2 от 03.01.2011 г. по ч.гр.д.№ 1826/2010 г. срещу второто прекратително определение по същото дело на основание чл.12, ал.2 ГПК /отм./ (аналог с чл.22, ал.1, т.5 и т. 6 ГПК)”. Като основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се твърди и противоречие с т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по т.гр.д. № 1/2000 г., ОСГК по въпроса за приложението на чл.224 във връзка с чл.221,ал.2 ГПК (отм.), тъй като със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитива на решението, а не и неговите мотиви. Изключение от това правило е налице само по силата на чл. 221, ал.2 ГПК /отм./ (аналогичен с чл.298, ал.4 ГПК) по отношение на възраженията за подобрения и за прихващания. Произнасянето по преюдициалните въпроси не води до формиране на сила на пресъдено нещо, като за да се постигне този ефект е необходимо предявяване на инцидентен установителен иск.
Допускане на обжалването се иска и в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдението, че е налице необходимост от произнасяне на ВКС по въпроса „Допустим ли е отрицателният установителен иск за собственост, с оглед воденото преди това дело с правно основание чл.38 ЗЖСК, или решението по квазивладелческия иск създава сила на пресъдено нещо по въпроса за собствеността и евентуално между кои лица, за целия имот ли и преклудирани ли са непредявените правоизключващи, правопрепятстващи и правопогасяващи възражения.”. Касаторката Щ. поддържа, че липсва практика на ВКС конкретно по въпроса за корелацията между специалния иск по чл.38а ЗЖСК и установителния иск за собственост, а произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, защото е налице обществена необходимост – само за жилищния блок, в който се намира процесното жилище се водят повече от 20 дела за собственост между аналогично поставени страни, фактическа и правна обстановка.
Така изложените съображения не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, включително за извършване на проверка за допустимостта на въззивното решение. Формулираният от касаторката Щ. въпрос във връзка с искането й обжалването да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК има обуславящо значение за формираната правораздавателна воля, но отговорът му се съдържа в създадената задължителна съдебна практика по приложението на чл.38а ЗЖСК, включително цитираното от въззивния съд Решение № 71 от 17.04.2012 г. по гр.д.№ 1000/2011 г., на ВКС, ІІ г.о. С него е направено обобщение на формираната съдебна практика и е разяснено, че поради особеностите на иска по чл.38а ЗЖСК (предвид неговия суброгаторен характер – тъй като с него се упражнява правото на бездействащия собственик Ж.) предметът на доказване обхваща освен установяване на фактите на владението и нарушението, още и наличието на членствено правоотношение в Ж. за ищеца и право на собственост на Ж. върху жилището. В производството по специфичния владелчески иск по чл.38а ЗЖСК ответникът може да се брани с възражения, че Ж. не е собственик на имота, противопоставяйки свои самостоятелни права върху същия обект (включително и придобиване по давност), с каквито възражения би разполагал и в един процес по спор за собственост, които в противен случай ще бъдат преклудирани – както в отношенията с ищеца, така и с Ж.. Предвид наличието на цитираната задължителна съдебна практика, която се споделя и от настоящия състав на съда, не е налице допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК в смисъла, разяснен с т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Постановеното от въззивния съд решение съответства на посочената практика, поради което не е налице основание да бъде допуснато до касационно обжалване. Развитите от касаторката Щ. в останалата част от изложението й доводи, включително досежно твърденията й за отказ от правосъдие и противоречие с т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по т.гр.д. № 1/2000 г., ОСГК, по същество съставляват допълнителна аргументация в противовес на даденото с Решение № 71 от 17.04.2012 г. по гр.д.№ 1000/2011 г., на ВКС, ІІ г.о. тълкуване на закона, които аргументи не се споделят от настоящия състав на съда. В частност неоснователно се поддържа, че въззивното решение е недопустимо. По принцип са възможни различни хипотези, при които едно съдебно решение е процесуално недопустимо (например: когато е постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка относно съществуването на правото на иск; когато е постановено при отсъствие на сезиране на съда, включително при произнасяне по претенция, различна от заявената и др.), но в никоя от тях отказът от правосъдие не води до такъв порок на съдебния акт. Извън това принципно разсъждение, в настоящия случай не може да се приеме, че е налице отказ от правосъдие, какъвто би бил налице, когато компетентен правосъден орган откаже да се произнесе по образувано пред него производство. В разглеждания случай съдът е образувал производство, изложил е съответните съображения и е посочил защо претенцията на С. Щ. по отрицателните установителни искове за собственост е недопустима. Обстоятелството, че касаторката не е доволна от изводите на съда, които са неблагоприятни за нея, не съставлява нито несъобразяване с върховенството на закона, нито неприлагане на съответните законови правила. В случая законът е приложен според неговия смисъл, разяснен при спазване на установените съдопроизводствени правила, поради което не сме изправени пред отказ от правосъдие, а е налице съблюдаване на установения правов ред. Касационното обжалване не може да се допусне и в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с твърдението за неспазване на задължението на докладчика да се отведе от разглеждане на делото поради участие при постановяването на определение № 2 от 03.01.2011 г. по ч.гр.д.№ 1826/2010 г. по описа на САС, І състав. В тази връзка от една страна не е формулиран правен въпрос, а касационната инстанция не разполага с правомощия да изведе такъв, а от друга страна се касае за оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение процесуалния закон, което не може да бъде обсъждано във фазата по селектиране на касационните жалби.
По искането за допускане на касационно обжалване, заявено от касаторите К. К. и К. К.:
Както в касационната жалба, така и в изложението по чл.284, ал.3 ГПК тези касатори са развили своето несъгласие с формираната от въззивния съд правораздавателна воля, без да формулират правни въпроси. Съобразно разясненията, дадени с т.1 на ТР 1/2009 г. на ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Не е задължително този въпрос да се обхваща от обективните предели на силата на присъдено нещо на решението (касационното обжалване е допустимо и по правни въпроси, касаещи преюдициални правоотношения, обуславящи спорното право, по които не се формира сила на присъдено нещо, освен ако не са предявени чрез инцидентен установителен иск), но е задължително въпросът да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Върховният касационен съд не разполага с правомощие да изведе такъв въпрос от текста на касационната жалба или от изложението по чл.284, ал.3 ГПК, доколкото подобно действие би влязло в пряко противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес. При отсъствието на конкретно формулиран въпрос касационният съд не може да прецени дали е налице хипотеза в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска.
По касационната жалба, заявена като насрещна на касационната жалба на К. и К. К., подадена от С. Щ.:
С оглед извода за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по подадената от К. и К. К. касационна жалба и насрещната на С. Щ. (доколкото е допустимо с нея да се въвежда предмет на обжалване, различен от този по подадената касационна жалба на К.) не следва да бъде допускана до разглеждане, на основание чл.287, ал.4 ГПК.
По приложението на чл.81 ГПК:
Присъждането на разноски за настоящото производство е поискано от К. и К. К. в отговора им срещу касационната жалба, подадена от С. Щ., но липсват доказателства те да са направили такива за защитата си срещу тази касационна жалба, поради което разноски не им се присъждат. Останалите страни не са претендирали разноски.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 3016 от 13.03.2014 г., подадена от С. Щ. Щ. от [населено място] чрез адвокати Е. Ц. и Р. Г. от САК и по касационната жалба с вх.№ 3805 от 28.03.2014 г., подадена от К. К. К. и К. К. К. от [населено място], приподписана от адвокат С. А. от САК, и двете насочени против решение № 282 от 19.02.2014 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, четвърти състав, постановено по в.гр.д. № 1421/2013 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх.№ 7330 от 16.06.2014 г., подадена от С. Щ. Щ. от [населено място] чрез адвокати Е. Ц. и Р. Г. от САК и заявена като насрещна на касационната жалба с вх.№ 3805 от 28.03.2014 г., подадена от К. К. К. и К. К. К. от [населено място], приподписана от адвокат С. А. от САК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: