О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
гр. София, 20.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 4175 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 17113 от 03.06.2016 г., подадена от Н. А. К., Н. А. Ш. и И. А. Ц. чрез адвокат Н. А. от АК – П., против въззивно решение № 542 от 15.04.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 2353/2015 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, VІІІ граждански състав.
Ответникът по касация [фирма], представлявано от управителите П. В. В. и П. К. К., чрез адвокат И. Д. от АК – П. е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразява срещу допускането на касационното обжалване. Претендира присъждането на разноски за защитата пред ВКС.
Ответниците по касация П. В. В. и П. К. К. не са депозирали отговор на касационната жалба.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдържа оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост, противоречие със закона, съдебната практика и събраните по делото доказателства.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 2096 от 11.06.2015 г., постановено по гр.д.№ 1081/2013 г. по описа на РС – Пловдив, ХVІІ гр.с-в, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от Н. А. К., Н. А. Ш. и И. А. Ц. против П. В. В., П. К. К. и [фирма] иск да се признае за установено по отношение на ответниците, че към 2009 г., когато е одобрена действащата кадастрална карта на [населено място],[жк], ищците са били собственици на площ от 7 кв.м., погрешно заснета в границите на ПИ № 56784.531.295 (стар 56784.531.261), вместо в границите на собствения на ищците ПИ № 56784.531.259.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че по силата на извършена през 1974 г. делба ищците (сега касатори) са придобили собствеността върху парцел VІ-259 по действащия към 1974 РП на [населено място],[жк], както и собствеността върху останалата част от имот пл.№ 259 с площ 1 275 кв.м., включена в парцел за озеленяване. На север от имот пл.№ 259 и парцел VІ-259 били разположени имот пл.№ 260 (по протежение на източната част от северната граница) и имот пл.№ 261 (в западната част на северната граница). През 1985 г. било извършено отчуждаване на част от имот пл.№ 259 за разширение на [улица]. Това благоустройствено мероприятие не било реализирано и по искане на ищците отчуждаването било отменено по реда на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. със заповеди на Кмета на Община – [населено място], издадени през 1999 г. През 2000 г. била попълнена кадастралната основа с възстановената част от имота, без промяна на регулацията, в резултат от което на запад от отредения за имот пл.№ 259 УПИ ХІ-259 бил нанесен имот пл.№ 2224 с площ от 109 кв.м. Междувременно бил заснет и друг реституиран имот – този с пл.№ 261 (собственост на ответниците), за който е отреден парцел ХVІ. През 2009 г. била одобрена КК на [населено място], в която първоначално между имоти №№ 259 (с площ 823 кв.м.) и 261 (с площ 376 кв.м.) бил заснет имот пл.№ 3177 с площ 24 кв.м. – общинска собственост. С аналогично на разположението на имот пл.№ 3177, по старо копие на плана от 1984 г. е бил заснет като отделен имот, за който не е определен планоснимачен номер и не са отразени данни за собственост в разписната книга към плана – площта по цифри 1, 2, 6 и 7 в скица № 1 по заключението на ВЛ Г., прието от ОС. Със Заповед № КД 14-16-1078 от 31.05.2010 г. било одобрено изменение на КК, като на мястото на имот № 261 бил заснет имот с нов № 295 и с площ 380 кв.м., чието увеличение се дължи на включването на част от имот № 3177 към бившия имот № 261. Със Заповед № КД-14-16-1234 от 25.07.2013 г. било одобрено последното установено по делото изменение на КК на [населено място], като имоти № 2224 с площ от 109 кв.м. и № 3177 от 8 кв.м. били обединени в нов имот № 531.829 с площ 117 кв.м., собственост на ищците, и имот № 3177 бил заличен. Прието е, че границата между настоящите имоти №№ 259 и 829 – от една страна, и № 261 – от друга страна, е отразена в плановете от 1968 г. и от 1984 г. по една и съща права линия (означена с цифри 1, 2, 3, 4, 5 и 6 в скици № 1 и № 2 по заключението на ВЛ Г., прието от ОС). В тази му част регулационният план от 1984 г. не съдържа предвиждания за придаване на части от имотите по кадастралния план към отредените за тях парцели. Претендираното от ищците местоположение на границата не съвпада с нито едно от предходните й отразявания по плановете. Липсват доказателства претендираната граница да е съществувала фактически, но по някакви причини да е била премахната или изменяна във вреда на ищците. Обобщено е, че ищците не са провели успешно пълно и главно доказване в подкрепа на претенцията си, че към одобряването на действащата кадастрална карта на [населено място],[жк]през 2009 г. ищците са били собственици на площ от 7 кв.м., погрешно заснета в границите на ПИ № 56784.531.295 (стар 56784.531.261), вместо в границите на собствените им ПИ № 56784.531.259 и ПИ № 56784.531.829.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпросите :
(1) Как и на каква база съдът приема, че липсва грешка във вярното отразяване на границата, след като сам съдът е приел, че сега съществуващата граница между имотите не съответства нито на границата по предходния КП от 1984 г., нито на границите на заснетия имот № 2224 (като част от имота на ищците, попълнен след реституцията), нито на представените по делото титули за собственост? с довод, че е налице противоречие с Р № 495 от 12.04.2004 г. на ВКС, V г.о. по гр.д.№ 236/2006 г. и Р № 328 от 09.01.2013 г. на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 756/2011 г.
(2) Заличавайки иначе неправилно заснетия като общински имот № 3177 по КК, който е бил заснет между имота на ищците-касатори и имота на ответниците, на базата на какво съдът приема, че цялата тази площ на заличения имот № 3177 с площ от 25 кв.м. (намалена само с отнетата от нея площ от 8 кв.м.) е следвало да се приобщи към имота на ответниците ? с довод, че е налице противоречие с т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
Както е прието с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Формулираните от касаторите питания изобщо не касаят принципното разрешаване на определени правни проблеми, а са израз на несъгласието им с направените от въззивния съд фактически констатации и съответните им правни изводи с произтеклото от тях отхвърляне на иска като неоснователен. Касае се следователно до въпроси, които имат за цел извършването на нов анализ на събраните по делото доказателства, каквато дейност е извън обхвата на производството по селектиране на касационните жалби. Оплакванията за необоснованост, неправилно приложение на материалния закон и допуснати процесуални нарушения подлежат на обсъждане само в случай, че бъде допуснато касационното обжалване, а в случая предпоставки за това не са налице поради отсъствието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла на понятието, разяснен с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
Освен общо, в случая не е налице и допълнително основание за допускане на касационното обжалване. На първо място, касаторите необосновано поддържат, че е налице противоречие между въззивното решение и т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, с което се разясни, че е процесуално допустим иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, дори да не е проведена административната процедура по чл. 53, ал. 1, т. 1 ЗКИР (първоначална редакция) за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта и кадастрални регистри, или иск по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР (първоначална редакция), нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР, като в производството по иска за собственост съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта. В същия смисъл е и произнасянето по цитираното от касаторите Р № 328 от 09.01.2013 г. на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 756/2011 г. Противоречие би било налице, ако производството по предявен иск за собственост бе прекратено с аргумент, че се търси съдебна защита по отношение собствеността на реална част от поземлен имот, по отношение на която предварително не е проведена административна процедура за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта или иск по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР (първоначална редакция), нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР, каквото произнасяне в случая не е налице. В съответствие с разясненията по т. 1 и т. 4 от посоченото ТР № 8 съдът е съобразил, че е сезиран и дължи произнасяне по положителен установителен иск за собственост, с произтичащото от това разпределение на доказателствената тежест, възлагащо на ищците да проведат пълно и главно доказване в подкрепа на претенцията си, че по силата на извършената през 1974 г. делба са придобили собствеността върху терена с площ 7 кв.м., представляващ понастоящем най-южна част на имот 56784.531.295. По тази причина в пълно противоречие със задължителната практика се явява не въззивното решение, а застъпената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК теза на касаторите, че съдът е следвало да се занимае с обстоятелствата каква част от стария имот пл.№ 261 е била отчуждена и впоследствие реституирана. Подобно разбиране няма опора в закона и практиката и не може да обоснове извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. На следващо място, в съответствие и с цитираното от касаторите Р № 495 от 12.04.2004 г. на ВКС, V г.о. по гр.д.№ 236/2006 г., въззивният съд е изследвал именно пространствените предели на придобитото от ищците право на собственост, производно от което е заснемането в кадастралната карта, и като не е установил от събраните по делото доказателства ищците да са титуляри на собствеността върху спорните 7 кв.м., в съответствие със закона е постановил отхвърляне на предявения иск. В тази връзка поддържаното от ищците твърдение, че в заснетата като отделен имот по старо копие на плана от 1984 г. площ, ограничена между цифри 1, 2, 6 и 7 по скица № 1 към приетото от ОС заключение на ВЛ Г., респ. – в последващо нанесения като общински имот № 3177, е съществувало стълбище, обслужвало достъпа до имот пл.№ 259, е без значение при извършване на преценката чия собственост е тази територия, съответно – това обстоятелство е напълно ирелевантно за основателността на иска по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР (първоначална редакция).
Предвид настоящото произнасяне и при условията на чл. 81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответното дружество направените от него разноски за защита пред ВКС – сумата 550 лева, представляваща договореното и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат за фазата по селектиране на жалбите, видно от ДПЗС № 141459 от 11.07.2016 г., представляващ и разписка за плащането.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 542 от 15.04.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 2353/2015 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, VІІІ граждански състав.
ОСЪЖДА Н. А. К. с ЕГН [ЕГН], Н. А. Ш. с ЕГН [ЕГН] и И. А. Ц. с ЕГН [ЕГН], ДА ЗАПЛАТЯТ на [фирма] с ЕИК[ЕИК], представлявано от управителите П. В. В. и П. К. К., сумата 550 (петстотин и петдесет) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: