О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 125
гр. София, 12.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на единадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2485 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 961 от 17.03.2017 г., подадена от В. В. Х. чрез адвокат С. Б. от АК – Б. против въззивно решение № 911 от 16.02.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 13/2017 г. на Окръжен съд – гр. Благоевград, IV гр. състав.
Ответниците по касация Б. Г. Б. чрез особен представител адвокат К. Т. от АК – Б. и В. Г. Б. чрез особен представител адвокат Н. Б. от АК – Б. са подали отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Молят да се присъдят възнаграждения за двамата особени представители за предоставената защита в касационното производство.
Ответниците по касация А. С. Т., В. С. З., В. С. Т., Г. В. П., Д. А. П., Д. Б. Б., Й. Г. Т., Р. Т. Ц., С. Д. Т. и С. С. Ч. не са подали отговори на касационната жалба.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 4322 от 03.06.2016 г., постановено по гр.д.№ 394/2015 г. на Pайонен съд – Благоевград, с което е отхвърлен предявения от В. В. Х. против Б. Г. Б., В. Г. Б., Д. Б. Б., С. Д. Т., А. С. Т., В. С. Т., Г. В. П., Й. Г. Т., Д. А. П., С. С. Ч., В. С. З. и Р. Т. Ц., иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено по отношение на ответниците по иска – като наследници на Т. Х. М., че към момента на образуване на Трудово кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС) през 1957 г. наследодателят на ищеца В. Х. С. е бил собственик на основание давностно владение на имот нива с площ от 7,100 дка, в местност „Ч.-К.”, землище на [населено място], общ. С., при съседи: наследници на К. П., дере, Т. Х. М., Н. А. К. и наследници на А. С. Г. и Т. Х. М., част от който имот понастоящем представлява нива, цялата с площ от 6,015 дка в м. „Ч.” по картата на землище на [населено място], общ. С., при съседи: имот № 017014 – нива на наследници на В. Х. С., имот № 017012 – нива на общински неидентифицирани имоти и имот № 00072 – горско стопанска територия. Според окръжния съд ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване правопораждащия юридически факт, въз основа на който претендира право на собственост – придобиването на процесния имот по давност с оглед липсата на доказателства за точното местоположение на претендирания за собствен на наследодателя на ищеца имот и неговите граници и съседи, както и упражняването на фактическа власт върху имота в продължение на 20 години преди 1958 г. (когато се твърди, че го е внесъл в ТКЗС) съобразно чл. 34 от Закона за давността (отм.), приложима в настоящия случай съгласно §4 от ПЗР на Закона за собствеността /в сила от 16.12.1951 г./ относно теченето на сроковете, касаещи придобивната давност. По същество въззивният съд е препратил към мотивите на РС – Благоевград и е потвърдил първоинстанционното решение като правилно поради неоснователност и недоказаност на предявеният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) по следните въпроси:
(1) „Длъжен ли е съдът да се произнесе с решение едва след изтичане на предоставения на страните срок за представяне на писмени защити и представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила постановяването на съдебното решение преди изтичане на поискания от страните в хода на устните състезания срок за представяне на писмени защити, ако такива са представени в поискания срок?” – с позоваване на Р № 111 от 23.04.2012 г. по гр.д.№ 1077/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Р № 476 от 07.07.2010 г. по гр.д.№ 720/2009 г. на ВКС, ІV г.о.;
(2) „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички възражения и доводи на страните, да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника, както и да изложи собствени мотиви, дори и в хипотезата на чл. 272 ГПК?” – с позоваване на Р № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д.№ 4297/2014 г. на ВКС, ІV г.о., Р № 175 от 15.07.2014 г. по гр.д.№ 426/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Р № 123 от 28.05.2014 г. по гр.д.№ 7750/2013 г. на ВКС, І г.о., както и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК;
(3) „Длъжен ли е въззивният съд да съдейства на страните за попълване на делото с доказателства, когато съществува съмнение относно идентичността на процесния имот с имота, за който ищеца твърди, че е бил собственост на неговия наследодател към момента на образуване на ТКЗС и може ли съда служебно да назначи нова техническа експертиза, респ. да възложи допълнителна задача за установяване идентичността на имота?” – с позоваване на Р № 289 от 23.10.2012 г. по гр.д.№ 399/2011 г. на ВКС, І г.о. и Р № 402 от 19.11.2010 г. по гр.д.№ 93/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.;
(4) „При спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяването на идентичността на имотите необходимо ли е задължително наличието на стар картен материал и при условие, че липсва такъв, длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка относно идентичността на имотите въз основа на всички останали доказателства по делото?” – с позоваване на Р № 148 от 29.09.2015 г. по гр.д.№ 1886/2015 г. на ВКС, І г.о. и Р № 287 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 1032/2010 г. на ВКС, І г.о.;
(5) „В производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, когато ищецът се позовава на придобивна давност, следва ли въззивният съд при преценката на свидетелските показания относно началния момент на упражняваното давностно владение и неговата продължителност, когато същите не почиват на преки впечатления, да съобрази отдалечения период от време, към който е началото на твърдяното давностно владение и съответно обективната трудност да има преки доказателства за този факт и да извърши преценка на същите като ги обсъди с оглед останалите доказателства по делото?” – с позоваване на Р № 57 от 08.06.2015 г. по гр.д.№ 6396/2014 г. на ВКС, І г.о. и Р № 33 от 31.01.2012 г. по гр.д.№ 306/2011г. на ВКС, І г.о.;
(6) „При липсата на преки доказателства в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ относно принадлежността на правото на собственост върху процесния имот преди колективизацията му, възможно ли е пълно и главно доказване на релевантните за това обстоятелства само с косвени доказателства и длъжен ли е въззивният съд да извърши своята преценка относно основателността на предявения иск като съобрази събраните в производството косвени доказателства?” – с позоваване на Р № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 921/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Р № 31 от 09.03.2012 г. по гр.д.№ 502/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Р № 841 от 19.01.2010 г. по гр.д. № 3530/2008 г. на ВКС, ІV г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Първият от поставените въпроси няма обуславящо значение за изхода на спора, както и не се установява противоречие с Р № 111 от 23.04.2012 г. по гр.д.№ 1077/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Р № 476 от 07.07.2010 г. по гр.д.№ 720/2009 г. на ВКС, ІV г.о. – нито по отношение даденото разрешение на поставения пред ВКС правен въпрос, нито в частите, с които съставите на ВКС са се произнесли по конкретните дела. В случая в проведеното на 09.02.2017 г. открито съдебно заседание въззивният съд е предоставил възможност на страните да представят писмени защити в едноседмичен срок, т.е. до 16.02.2017 г. Такава е постъпила от страна на настоящия касатор в последния ден на срока, в който е обявено и решението на въззивния съд. Удостоверените по делото процесуални действия не дават основание да се приеме, че делото е решено без съдът да се е запознал с доводите на страната в защита на правата й, доколкото датата на решението не предхожда изтичането на срока по чл. 149, ал. 3 ГПК – за разлика от случая, разрешен по гр.д.№ 1077/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., в който срокът по чл. 149, ал. 3 ГПК е изтекъл на 26.04.2011 г., а решението на ОС е постановено на 21.04.2011 г. С решението по гр.д.№ 720/2009 г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че макар въззивният акт да е постановен преди срока по чл. 149, ал. 3 ГПК, то не е налице съществено процесуално нарушение, защото въззивникът не е представил писмена защита в рамките на срока. Ето защо първият въпрос не представлява общо основание за допускане на обжалването, както и по отношение на него не се установява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.).
Вторият въпрос обобщава оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 272 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос следва да е конкретно формулиран и да е от значение за изхода по конкретното дело, да произтича от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, но не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая изложеното от касатора в подкрепа на въпрос № 2 не кореспондира с данните по делото, доколкото въззивното решение съдържа мотиви, в които са изложени изводите на съда досежно релевантните за спора факти, формирани въз основа на извършения анализ на събраните по делото доказателства; подведено е установеното фактическо положение под приложимите към спора правни норми, с което е обоснован извода относно несъществуването на спорното право, както и е изложено становището на въззивния съд по заявените с жалбата оплаквания.
От гледна точка приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК аналогично е разрешението и досежно останалите поставени от касатора въпроси, които са израз и обобщение на неговото несъгласие с резултата от извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото доказателства, включително гласните. Обсъждането на доказателствата е дейност на съда, която е подчинена на установените с ГПК процесуални правила, спазването на които обезпечава правилността на решението. Законът регламентира, че съдът преценява всички доказателства по делото по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК), като не предопределя със задължителни правила изводите, които съдът трябва да направи от тях, доколкото достоверността и доказателствената им сила се преценяват с оглед всички данни по делото, с което правило въззивният съд се е съобразил. В съответствие с чл. 154, ал. 1 ГПК съдът е изследвал доколко ангажираните от касатора гласни доказателства установяват идентичност между спорния имот № 017013 и земеделската земя, обработвана от наследодателя до образуването на ТКЗС. В тази връзка и с оглед въпрос № 6 следва да се има предвид принципното положение, че независимо от това дали страната ангажира доказателство, с което установява пряко правнорелевантен факт (т.нар. пряко доказване) или удостоверява факт, от който може да се направи доказателствен извод за правнорелевантния факт (т.нар. косвено доказване), участникът в гражданския процес, който носи тежестта да установи фактите, от които черпи претендираното право, следва да проведе пълно главно доказване. За да се постигне такова посредством косвени доказателства, необходимо е да се изгради система от доказателствени факти, които изключват всяка друга вероятност и създават несъмнена сигурност, че правнорелевантния факт се е осъществил. В конкретния случай такава система от косвени доказателства не се констатира предвид отсъствието на картен материал и други писмени източници на информация преди образуване на ТКЗС относно територията, в която е процесния имот – от една страна, а от друга – констатираните противоречия в показанията на разпитаните по делото свидетели относно точното разположение и граници на обработваната от В. Х. С. земя. Противно на изложеното към въпрос № 4, въззивният съд не е абсолютизирал липсата на стар картен материал като предпоставка за уважаването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, при което извода за недоказаност на претенцията почива именно на констатацията за отсъствието на безпротиворечиви данни относно идентичността на процесния имот и терена, използван от наследодателя на касатора. Друг извод не може да се обоснове с постановеното по иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ решение от 29.06.1999 г. по гр.д.№ 106/1999 г. на РС – Благоевград, защото неговото установително действие се ограничава в предметно отношение до установяване на правото на възстановяване поради пропускането на срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ, а в субектно – до страните по гр.д.№ 106/1999 г. То не разпростира своята сила на пресъдено нещо спрямо ответниците по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и им е непротивопоставимо, както и не съставлява доказателство за идентичността на претендирания в настоящия процес имот. Извод за основателността на претенцията не може да се извлече и от декларацията на М. Т. Т., доколкото (в хипотеза на участие на това лице в процеса по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ) същата би имала значението на извънсъдебно признание, което също няма обвързваща съда доказателствена сила, а подлежи на съобразяване с оглед на всички обстоятелства по делото. Предвид липсата на категорични доказателства за идентичността, изложените от въззивния съд съображения относно отсъствието на владение с продължителността по чл. 34 от Закона за давността (отм.) нямат решаващо значение за изхода на спора, поради което и въпрос № 5 не е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. По отношение на въпрос № 3 следва да се има предвид, че наред с характера му на оплакване за процесуално нарушение – относимо към правилността на акта, а не към основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, извършените от въззивния съд процесуални действия не се отклоняват от задължителната практика, обективирана с т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В случая не е налице нито една от разяснените в ТР № 1/2013 г. хипотези, в които за въззивния съд възниква задължение служебно да допусне изслушването на заключение на съдебно-техническата експертиза, наред с вече приетото такова в производството пред районния съд. Самото експертно заключение не съставлява средство за издирване на доказателства, а е способ за изясняване на въпроси, чиито отговори предполагат специални знания от областта на науката, техниката, изкуството или в различните професии. В случая по делото липсват доказателства извън обсъдените от ВЛ инж. А. Д. А. данни, които да правят възможно проследяването на съседите на обработвания от В. Х. С. имот и тяхната съпоставка според отразеното по различни планове, разписни листове, документи за собственост и друга документация. В тази хипотеза не е налице основание да се приеме, че въззивният съд е следвало служебно да изслушва експертиза, за да се отстрани допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с изясняването на спора от фактическа страна или поради необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Изслушването на ново заключение не се е налагало и с оглед служебното прилагане на императивна материалноправна норма.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторът по принцип дължи на ответниците по касация разноски за защитата им пред ВКС. В случая такава е осъществена от особените представители на Б. Г. Б. (адвокат К. Т.) и на В. Г. Б. (адвокат Н. Б.). Доколкото, обаче, касаторът е освободен от заплащането на такси и разноски за производството (съгласно Определение № 2097 от 12.04.2017 г. на ОС – Благоевград), принципно дължимите от касатора възнаграждения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК ще следва да се изплатят от бюджета на ВКС на основание чл. 83, ал. 3 ГПК. При условията на чл. 47, ал. 6, изр. 2 (in fine) ГПК и във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ съдът определя на всеки от особените представители възнаграждение в размер на по 150 лева – предвид действителната фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че предоставената защита се ограничава до производството по селектиране на жалбите, без участие в открито заседание по реда на чл. 290 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 911 от 16.02.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 13/2017 г. на Окръжен съд – гр. Благоевград, IV гр. състав.
ОПРЕДЕЛЯ възнаграждение в размер на 150 (сто и петдесет) лева, което ДА СЕ ИЗПЛАТИ от бюджета на Върховния касационен съд на адвокат К. К. Т. от АК – Б. в качеството й на особен представител на ответника по касация Б. Г. Б..
ОПРЕДЕЛЯ възнаграждение в размер на 150 (сто и петдесет) лева, което ДА СЕ ИЗПЛАТИ от бюджета на Върховния касационен съд на адвокат Н. Р. Б. от АК – Б. в качеството й на особен представител на ответника по касация В. Г. Б..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: