О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 294
гр. София, 07.06.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4510 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 3.07.2017 год. по гр. д. № 281/2017 год. Пловдивският апелативен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 1608 от 7.12.2016 год. по гр. д. № 723/2016 год. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] против [община], [населено място] иск за признаване за установено между тях, че дружеството е собственик на основание сключен с [община] на 23.10.1997 год. договор за покупко-продажба, евентуално на основание изтекла придобивна давност, на недвижим имот, представляващ складов обект със застроена площ 1960 кв. м., построен в общинско дворно място, съставляващо УПИ VII-393, отреден за производствени и складови дейности, кв. 45 по плана на [населено място], общ. С..
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищцовото дружество, чрез пълномощника му адв. Н. А., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и искане за неговата отмяна.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Обосновават се с твърдението на касатора за противоречие с практиката на ВКС в произнасянето на въззивния съд по въпросите за качеството на купувача по сключен договор за продажба, по силата на който същият е придобил владението – дали е добросъвестен или недобросъвестен владелец, и дали при несбъдване на отлагателното условие и при липса на действия от страна на продавача, собственик на имота по противопоставяне на упражняваната от купувача фактическа власт, това се отразява на качеството на купувача, предполага ли се неговата добросъвестност и в тази хипотеза, като се позовава на цитираната и представена съдебна практика – решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Поставят се и процесуалноправни въпроси относно доказателствената тежест и допустимите доказателства.
Ответната [община], чрез пълномощника й адв. Д. Т., в представения писмен отговор оспорва наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с довод, че не са налице правни въпроси по смисъла на закона. Изложени са съображения и за неоснователност на подадената касационна жалба с искане да не се допуска касационно обжалване на решението, евентуално при допускане то да се остави в сила, с присъждане на разноските по делото.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и въз основа на данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен установителният иск за собственост на двете релевирани придобивни основания – договор за покупко-продажба от 23.10.97 год. и евентуално въз основа на придобивна давност. С оглед изложените в касационната жалба оплаквания настоящият състав приема, че въззивното решение е обжалвано в частта му, с която искът е отхвърлен на евентуално релевираното придобивно основание – давност, като в останалата му част същото не е обжалвано /в частта, с която е прието, че не е придобита собствеността на договорно основание, тъй като не се установява плащане в уговорения едногодишен срок, като отлагателно условие/. Прието е, че не са настъпили правните последици за прехвърляне правото на собственост поради липса на доказателства да се е сбъднало уговореното в договора отлагателно условие – плащане на половината от цената в едногодишен срок от сключването на договора.
За да приеме, че не е налице и евентуално предявеното придобивно основание – давностно владение в периода от сключването на договора, съдът приел, че макар и да е установена от дружеството фактическа власт върху имота от този момент и въз основа именно на сключения с общината договор, то не е налице другият от елементите на фактическия състав на придобивната давност – намерението за своене на имота, демонстрирано явно по отношение на собственика. Обратен извод не може да се обоснове с показанията на разпитаните свидетели, тъй като дружеството е допуснато в имота именно въз основа на сключения с общината договор, поради което и за да е налице давностно владение следва да се установи намерение за своене на имота като свой и спрямо общината, доказателства за което не са представени по делото. Евентуално съдът приел, че дори и да е налице демонстрирано по отношение на общината явно намерение у касатора да свои имота, то изводът за неоснователност на иска въз основа на този придобивен способ ще е същият, тъй като изискуемият се срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл, считано от 23.10.97 год. с оглед постановеното му спиране с пар. 1 ЗД ЗС /Д. в. бр. 46/2006 год., считано от 1.06.2006 год., към който момент необходимият срок не е изтекъл. Въззивният съд приел, че не е налице добросъвестно владение, за да се придобие собствеността с непрекъснато владение в продължение на 5 години, съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС, тъй като не са налице предпоставките на чл. 70 ЗС – до настъпване на уговореното отлагателно условие не може да се приеме, че е налице правно основание за владението, годно да го направи собственик, а и не е налице нито опорочаване на предписаната от закона форма на договора, нито незнание за това, че праводателят на ищеца не е собственик. Напротив – не се спори, че продавачът по договора е собственик на имота към датата на сключването му, ищецът знае за предвиденото в него отлагателно условие, поради което и същият се явява недобросъвестен владелец и като такъв би могъл да придобие правото на собственост върху имота с непрекъснато владение в продължение на 10 години, който срок поради спирането му не е изтекъл, за да породи твърдените правни последици на придобивната давност.
По поставените в изложението на касатора въпроси за качеството на купувача по сключен договор за продажба, по силата на който същият е придобил владението – дали е добросъвестен или недобросъвестен владелец, и дали при несбъдване на отлагателното условие и при липса на действия от страна на продавача, собственик на имота по противопоставяне на упражняваната от купувача фактическа власт, това се отразява на качеството на купувача, предполага ли се неговата добросъвестност и в тази хипотеза, касаторът поддържа да е налице противоречие с цитираната в изложението съдебна практика, в т. ч. и задължителна такава. Поддържаната теза е, че въз основа на сключения договор с общината дружеството, касатор владее имота, като владението е добросъвестно поради наличието на правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС, обосноваващо извод за кратка придобивна давност, съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС.
Касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част не може да се допусне поради липса както на общата предпоставка, така и на допълнителните релевирани основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 /в редакцията преди изменението с ДВ бр. 86/2017 год./ и т. 3 ГПК. На първо място поставените в изложението въпроси не покриват изискванията съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС за необходимостта от ясно и точно формулиране на правните въпроси от значение за изхода на делото, по които съдът се е произнесъл в обжалваното решение. За да обоснове извода си за липса на добросъвестно владение, съдът е приел, че не са налице предпоставките на чл. 70, ал. 1 ЗС, и на първо място, че не е налице правно основание, годно да направи собственик касаторът, при липса на данни за настъпване на уговореното отлагателно условие за плащане в уговорения срок, нито са налице останалите предпоставки, за да се приеме същият за добросъвестен владелец. С оглед на това поставеният от касатора въпрос за качеството на купувача по сключения договор за продажба, по силата на който действително последният е придобил фактическата власт върху имота, не може да се приеме като правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като поставянето му всъщност представлява оплакване на касатора относно извода на съда за липса на предпоставки за добросъвестно владение, при положение, че е налице субективния елемент – намерението за своене. Изводът предпоставя събиране на съответните доказателства, което представлява фактически, а не правен въпрос, а преценката на тези доказателства с оглед направения от съда извод/или желаният такъв от касаторът, и дали същата е правилна не може да се обсъжда в настоящето производство, което има за предмет наличие на основания за допускане на касационно обжалване, а не проверка на правилността на изводите в обжалваното въззивно решение. Такива са и останалите релевирани от касатора доводи – дали бездействието на продавача, собственик на имота да се противопоставя на упражняваната от дружеството, купувач фактическа власт, се отразява на качеството му /подобно на горния въпрос/, предполага ли се добросъвестността му в тази хипотеза, като липсата на яснота и точност във формулирането им представлява пречка да се допусне разглеждането на касационната жалба. Освен това, настоящият състав не констатира противоречие между решението в обжалваната му част относно придобивната давност с представената съдебна практика. Така в решение № 409 по гр. д. № 59/2011 год. I г. о. е прието, че знанието на определени факти и обстоятелства, изключващи добросъвестността по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС не се предполага. При наличието на законоустановената презумпция на чл. 70, ал. 2 ЗС и при липса на доказателства, които да я оборват, владението следва да се окачестви като добросъвестно по чл. 70, ал. 1 ЗС. Настоящата хипотеза не е такава, доколкото не се касае за незнание, че общината не е собственик на имота или че формата е опорочена, напротив – не е спорно, че общината е собственик и формата на договора не е опорочена, спорът касае настъпили ли са правните последици на придобивната давност при липсата на юридическо основание, което изключва позоваване на добросъвестно владение. При установената от касатора фактическа власт върху имота въз основа на представения договор от 1997 год., приет като непораждащ прехвърлително действие поради липса на доказателства за сбъдване на уговореното в него отлагателно условие, въпросът се свежда до липса на предпоставки за добросъвестно владение, съгласно чл. 70 ЗС. Затова и представеното решение № 153 от 10.07.2013 год. по гр. д. № 889/2012 год. на I г. о. на ВКС, /както и това по гр. д. № 477/92 год. I г. о./, не е относимо към настоящия спор, а твърдяно противоречие с останалите представени решения /относно субективния елемент на придобивната давност, за презумпцията по чл. 69 ЗС, за необходимостта да се демонстрира промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт съгласно решение № 41 по гр. д. № 4951/2015 год. I г. о. ВКС/ не се констатира от настоящият съдебен състав. Неотносимо в случая е и цитираното Р № 191 от 27.04.11 год. по гр. д. № 776/10 год. І г. о. на ВКС, в което произнасянето касае придобиване на фактическа власт на правно основание, вещноправният ефект на което не е настъпил поради това, че праводателят не е бил собственик, т. е. изводите са направени при наличие на различни факти.
Същите съображения са относими и към поставените в изложението на касатора процесуалноправни въпроси, поради което и не са налице релевираните основания за допускане на касацията. С оглед този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответната община направените по делото разноски за платено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане за банков превод на сумата 8 000 лв.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 120 от 3.07.2017 год. по гр. д. № 281/2017 год. на Пловдивския апелативен съд в обжалваната му от [фирма], [населено място], чрез адвокат Н. А., част.
Осъжда [фирма], [населено място] да заплати на [община] направените в настоящето производство разноски в размер на 8 000 лв. /осем хиляди лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: