О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
София, 19.03.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на шести октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 3365 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 11226 от 14.04.2014 г., подадена от М. Б. Г. и В. И. Г. от [населено място] чрез адвокат Д. Б. от АК – В., която е насочена против решение № 266 от 26.02.2014 г. на Окръжен съд – Варна, гражданско отделение, ІV състав, постановено по в.гр.д. № 3033/2013 г.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани страни, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и е придружена от изложение по чл.280, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка изискването за цена на иска.
Ответниците по касация Е. П. Б. и А. Б. А. не са депозирали отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ г.о, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл.196 – 211 ГПК (отм.), Окръжен съд – Варна е потвърдил решение № 3695 от 23.07.2013 г. на Районен съд – Варна, ХХ състав, постановено по гр.д.№ 1558/2007 г., включително в частта, с която са отхвърлени претенциите по сметки на настоящите касатори, квалифицирани по чл.30, ал.3 ЗС и насочени срещу Е. П. Б. за сумата 24 000 лв. и срещу А. Б. А. за сумата 17 780 лв. В частта, с която съдът се е произнесъл по извършването на съдебната делба, въззивното решение е влязло в сила като необжалвано.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че е сезиран с претенции по сметки относно стойността на подобрения, които съпрузите М. Б. Г. и В. И. Г. твърдят да са извършили в приземния етаж на делбения имот, преустроен в „кафе – бар”, които са осъществили в качеството им на съсобственици на имота в периодите 1991 – 1992 г. и 2000 – 2004 г. и със знанието и съгласието на останалите съсобственици. Срещу претенциите е заявено възражение за изтекла погасителна давност (в съдебно заседание на 10.01.2013 г.), основано на съпоставката между момента на извършване на съответните разноски (1992 г. – 2004 г.) и датата на предявяване на искането по чл.286 ГПК (отм.) – 08.04.2010 г. Относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност за вземания за извършени подобрения, въззивният съд не е споделил становището, поддържано от М. Б. Г. и В. И. Г. във въззивната жалба, че този срок започва да тече от 15.02.2007 г. (датата на влизане в сила на решението по гр.д.№ 6048/2000 г. на В., с което на основание чл.87, ал.3 ЗЗД е развален договора за издръжка и гледане по нотариален акт № 760 от 20.02.1989 г. досежно 4/12 ид.части от делбения имот). Мотивирал се е с разбирането, че искането за заплащане стойността на подобренията, извършени в съсобствения имот, намира своето основание в разпоредбата на чл.30, ал.3 ЗС, доколкото с ТР № 85 от 2.ХІІ.1968 г. на ВС, ОСГК е разяснено, че това е приложимото право за случаите, при които съсобственикът е извършил подобренията в това си качество (т.е. без да е изменил намерението си да владее) и със съгласието на останалите съсобственици. Спрямо претенцията по чл.30, ал.3 ЗС се прилага общата погасителна давност (чл.110 ЗЗД), като на основание чл.114 , ал.1 ЗЗД давността тече от деня в който вземането е станало изискуемо, а това е датата на извършване на подобренията. Тъй като искането по сметки е предявено на 08.04.2010 г. и към този момент 5-годишният давностен срок е изтекъл за всички посочени от Г. подобрения в имота, то претенциите им подлежат на отхвърляне.
В представеното изложение чл.284, ал.3 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за правната квалификация на заявените в делбеното производство претенции по сметки за извършени в съсобствения имот подобрения и по въпроса за началния момент,от който започва да тече погасителна давност по заявените в делбеното производство претенции по сметки с оглед тяхното основание. Касаторите поддържат, че даденото от съда разрешение по тези въпроси противоречи на постановените по реда на чл.290 ГПК Решение № 131 от 10.07.2013 г. по гр.д.№ 913/2012 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 74 от 21.02.2012 г. по гр.д.№ 660/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., както и на т.4, б.”б” от ППВС № 7 от 1973 г., на т.11 от ППВС № 6 от 1974 г. и на ТР № 122 от 1.12.1986 г. – основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Първият въпрос е бил предмет на произнасянето в Решение № 131 от 10.07.2013 г. по гр.д.№ 913/2012 г. на ВКС, І г.о., като е разяснено, че определянето на правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на закона и се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба. По тази причина съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска. Същата принципна позиция се поддържа и в Решение № 74 от 21.02.2012 г. по гр.д.№ 660/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., където изрично е посочено, че „Претенциите следва да бъдат разглеждани на основанието, на което са заявени, т.е. да бъдат квалифицирани с оглед изложените в обстоятелствената част на молбата фактически обстоятелства.”.
С оглед данните по делото възприетото от въззивния съд разрешение по обсъждания въпрос съответства на така формираната задължителна практика. Влезлите в сила решения по разгледаните с участие на настоящите срещупоставени страни искове по чл.17 ЗЗД и чл.87 ЗЗД сочат на извода, че подлежащата на прекратяване в настоящото производство съсобственост има смесен характер (не произтича единствено от наследяване), поради което няма основание да се поддържа, че ликвидацията на отношенията по повод извършени в делбения имот подобрения следва да се извърши съобразно чл.12, ал.2 ЗН. Ето защо при преценката дали възприетото от въззивния съд разрешение по първия правен въпрос противоречи на задължителна съдебна практика, се налага извода, че отговорът, даден с Решение № 74 от 21.02.2012 г. по гр.д.№ 660/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. (възприело като приложими при установената по гр.д.№ 660/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. фактическа обстановка разясненията по т.2 на Постановление № 7 от 1973 г. на Пленума на ВС, че сънаследниците, които са спомогнали да се увеличи наследството по време, когато наследодателят е бил жив и не са били възнаградени по никакъв начин за този свой принос, имат право да получат срещу това имот или пари по чл.12,ал.2 ЗН, както и тези по т.4, буква”б” от същото Постановление относно началото на давностния срок за упражняване на правото по чл.12, ал.2 ЗН – от предявяване на иска за делба) е неотносим към разглеждания случай. На следващо място – в нито един момент от разглеждането на спора пред инстанциите по същество касаторите не са твърдяли, че са упражнявали владение по отношение частта от имота, която не е била предмет на разваления впоследствие договор за издръжка и гледане, сключен между тях и Б. А. Б. на 20.02.1989 г., както и не са се позовали на обстоятелства, даващи основание да се приеме, че претенцията им се основава на чл.74, ал.2 вр.чл.72 ЗС. По тази причина не може да се приеме, че е налице противоречие между атакуваното решение и т.11 от ППВС № 6 от 1974 г. Както самите касатори са заявили в своята молба по чл.286 ГПК (отм.) – л.111 от делото на РС, подобренията са извършили в качеството на обикновени съсобственици, което (предвид изявлението им, че са ги осъществили със съгласието на останалите участници в съсобствеността и разясненията на ТР № 85 от 2.ХІІ.1968 г. на ВС, ОСГК) сочи на приложението именно на чл.30, ал.3 ЗС. Така дадената от районния съд правна квалификация в доклада по чл.108 ГПК (отм.) – л.113 от делото на РС, възприета и от въззивния съд, съответства както на заявените от касаторите фактически обстоятелства, така и на установения по настоящото дело характер на отношенията между страните, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване по първия въпрос в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
С оглед изложеното, основание за допускане на касационното обжалване не е налице и по втория въпрос. Претенциите по чл.30, ал.3 ЗС се погасяват с общата 5-годишна давност по чл.110 ЗЗД, а нейното начало се поставя с извършването на съответните разноски от съсобственика – подобрител. По твърдения на самите касатори, а така е прието и от съда въз основа на събраните по делото доказателства, разноските за преустройството на приземния етаж в „кафе – бар” са извършени на два етапа – в периода 1991 – 1992 г. и през 2004 г. Това означава, че правото им да претендират заплащането на подобренията по съдебен ред се е погасило най-късно на 31.12.2009 г., а претенцията им е заявена по реда на чл.286 ГПК (отм.) след изтичането на този срок – на 08.04.2010 г., така както е приел и въззивния съд с обжалваното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 11226 от 14.04.2014 г., подадена от М. Б. Г. и В. И. Г. от [населено място] чрез адвокат Д. Б. от АК – В., която е насочена против решение № 266 от 26.02.2014 г. на Окръжен съд – Варна, гражданско отделение, ІV състав, постановено по в.гр.д. № 3033/2013 г. в частта му, с която като е потвърдил решение № 3695 от 23.07.2013 г. на Районен съд – Варна, ХХ състав, постановено по гр.д.№ 1558/2007 г. за отхвърляне на претенциите по сметки на М. Б. Г. и В. И. Г. по чл.30, ал.3 ЗС срещу Е. П. Б. за сумата 24 000 лв. и срещу А. Б. А. за сумата 17 780 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: