О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 30
София, 23.01. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 6932 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 100845 от 26.08.2014 г., подадена от М. С. К. от [населено място] чрез адвокат И. М. от САК, която е насочена против решение № 5047 от 08.07.2014 г. на Софийски градски съд, ІІ „д” гражданско отделение, постановено по в.гр.д. № 13101/2011 г.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и е придружена от изложение по чл.280, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка изискването за цена на иска.
Ответницата по касация Л. Т. чрез адвокат Р. Т. Д. от САК е депозирала отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ г.о, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258-273 ГПК, Софийският градски съд е отменил решението от 14.04.2011 г. на Софийския районен съд, 43 състав, по гр.д.№ 23397/2008 г. в частта, с която е отхвърлен иска за осъждане на М. С. К. да предаде на Л. Т. на основание чл.108 ЗС владението върху недвижим имот и вместо това е постановено осъждането на М. С. К. на основание чл.108 ЗС да предаде на Л. Т., гражданка на И., владението върху спорния недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в [населено място], [улица], заемащ целия втори (първи надпартерен) етаж, с описани в решението граници, принадлежащите на имота 1/12 идеална част от общите части на сградата и 1/12 идеална част от дворното място – УПИ VI-9 от кв.520, местността „ГГЦ – зона Г-14”, по плана на [населено място]. Присъдени са разноски. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен иска на Л. Т. за осъждане на Л. С. К. да предаде владението върху същия недвижим имот на основание чл.108 ЗС. На основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт № 29 от 21.01.2013 г. по н.д.№ 1304/12 г. на нотариус И.Н. (с рег.№ 040), вписан в Службата по вписванията с вх.рег.№ 1533 от 21.01.2013 г., акт 147, т. III, д.№ 1066 в частта, с която М. С. К. е признат за собственик на основание давностно владение на 1/4 ид.част процесния по делото апартамент.
За да постанови този резултат, въззивният съд на първо място е констатирал, че първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е признато за установено по отношение на Л. С. К. и М. С. К., че Л. Т. е титуляр на правото на собственост върху 1/4 идеална част от процесния апартамент, като предмета на въззивното производство е ограничен в рамките на осъдителната част на иска по чл.108 ЗС, касаеща целия апартамент. Съдът е обсъдил релевантните за спора доказателства по делото, въз основа на чийто обстоен анализ е формирал извод, че са налице кумулативно изискващите се предпоставки за уважаването на ревандикационния иск, а именно: ищецът да е собственик на вещта, ответникът да упражнява фактическа власт върху нея и да отсъства валидно правно основание за упражняваната фактическа власт. Във връзка с последната предпоставка (независимо от обстоятелството, че възражението за придобивна давност е преклудирано с изтичането на срока за отговор) е обсъден и представения за първи път пред въззивната инстанция новосъздаден констативен нотариален акт, с който М. С. К. се е снабдил след депозиране на въззивната жалба. Тъй като в него не е посочено към кой момент е констатирано от нотариуса признатото право на собственост, съдът е приел, че това е моментът на издаване на документа. Във връзка със заявеното от Л. Т. оспорване на констатациите на нотариалния акт относно принадлежността на правото на собственост, позовавайки се на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, въззивният съд е приел, че в нейна тежест е да докаже оспорването и несъществуването на признатото от нотариуса право, което й е изрично указано. Анализирайки събраните в тази връзка гласни доказателства, съдът е приел за установено, че М. С. К. не е владял процесния имот, а е бил негов държател. До 2001 г. неговият баща (в качеството на пълномощник на починалия през м.август 1998 г. бивш собственик – съпруг и наследодател на Л. Т.) е събирал наеми за имота от трети лица и ги е пращал на собственика. След смъртта на баща му през 2001 г., в разговори с Л. Т. М. С. К. е изразявал желание да купи имота, което изключва верността на твърдението му, че е упражнявал спокойно и явно владение, и че намерението му да свои имота е било доведено до знанието на действителния собственик. Съдът е формирал извод, че с оглед оборване констатацията, направена от нотариуса в нотариален акт № 29 от 21.01.2013 г. относно принадлежността на 9/10 ид.части от апартамента, по делото не е установено М. С. К. да е съсобственик на процесния имот. Посочено е още, че дори да беше доказано това твърдение, съсобственикът може да проведе успешно ревандикация и срещу съсобственик, който не зачита правото на останалите съсобственици да владеят и ползват цялата вещ като част от правомощията на правото на собственост и не ги допуска да упражняват фактическа власт върху вещта.
Във връзка с оспорването на автентичността на пълномощното, изходящо от Л. Т. и овластяващо адвокат Р. Т. Д. от САК да предяви иска по чл.108 ЗС, е прието заключение на съдебно-почеркова експертиза (основно и допълнително) от което е установено, че подписът за „упълномощител” в пълномощно изх.№ 479 от 04.02.2008 г. на Консулската служба при Посолството на РБ в Тел А. и подписът в пълномощни с изх.№ № 755 и 756 от 24.04.2013 г., са на едно и също лице, и че подписът за упълномощител в пълномощно изх.№ 479 от 04.02.2008 г. е на Л. Т., от чието име изхожда.
В представеното изложение на първо място се съдържат оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на закона – материален и процесуален, които не могат да бъдат обсъждани във фазата по селектиране на касационните жалби. На следващо място са формулирани два въпроса, с необходимостта от даването на отговор на които се обосновава искането за допускане на касационното обжалване, а именно:
(1) При възражение и твърдение от страна на една от страните по делото, за обстоятелства относно правната легитимация на другата страна, а именно дали същата е жива или починала, съдът длъжен ли е да събере в тази насока доказателства от официални органи с оглед констатирането и правилното конституиране на страните, както и
(2) При провеждане на иск с правно основание чл.108 ЗС от съсобственик срещу друг съсобственик, пък бил той и с установена собственост по давност, и при констатиране от страна на съда на съсобственост между страните на процесния имот, следва ли владеещият съсобственик да бъде осъден да предаде имота на невладеещия съсобственик, в каква част следва да е това предаване – изцяло или на съответната идеална част, и ако е предаване изцяло не се ли нарушават правата на владеещия съсобственик.
Касаторът поддържа, че разрешението на съда по първия въпрос противоречи на т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и че даването на отговор на този въпрос е от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В тази връзка следва да се има предвид, че съобразно т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК съответният обуславящ правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви – за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Твърденията на касатора за наличието едновременно на допълнителните критерии за селекция както по т.1, така и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК взаимно се изключват, като при това са и неоснователни. Даденото с т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК тълкуване относно правомощията на въззивния съд няма никакво отношение към дължимите от съда процесуални действия при заявеното твърдение от страна на касатора, че иницииралата исковото производство страна е починала преди предявяването на иска. В тази насока не се следва извършването на процесуални действия, насочени към разрешаването на спора по същество, поради което посочената задължителна съдебна практика се явява неотносима. На следващо място – по делото са представени официални документи, съставени през 2013 г. (извършените на 24.04.2013 г. и на 28.08.2013 г. заверки с изх.№№ 755, 756 и 1669 на подписа на Л. Т. и на съдържанието на представеното от нея пълномощно, удостоверени от Консулската служба при Посолството на Република България в Тел А.), които по несъмнен начин опровергават верността на заявеното от касатора пред въззивния съд твърдение, че Л. Т. е починала през 2006 г. От тези обстоятелства се налага извода, че формулирания от касатора първи въпрос не кореспондира с данните по делото и в този смисъл е некоректно поставен, като не удовлетворява изискванията за наличие на общото основание за селектиране на подадената касационна жалба.
Касаторът поддържа, че разрешението на съда по втория въпрос противоречи на възприетото с влезли в сила решения на Районен съд – Елхово и на Софийски градски съд, както и че даването на отговор на този въпрос е от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато на посочените основания. На първо място – приложените към изложението Решение № 120 от 20.08.2012 г. по гр.д.№ 486/2011 г. на Районен съд – Елхово и Решение № 4463 от 12.06.2013 г. по в.гр.д.№ 3055/2013 г. на Софийски градски съд, ІІІ „б” състав не са придружени от доказателства да са влезли в сила, а цитираното Решение № 1245 от17.02.2014 г. по в.гр.д.№ 10429/2012 г. на Софийски градски съд изобщо не е представено, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК (т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК). Независимо от това, дори същите да са влезли в сила, нито един от двата акта не съставлява източници на формирана противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото разрешените в тях казуси нямат никакви допирни точки с настоящия случай и съдилищата не са се произнасяли по формулирания в изложението на касатора въпрос. Районен съд – Елхово се е произнесъл по изначално заявена претенция за присъждане на основание чл.108 ЗС на владението върху идеални части от съсобствен между ищците и ответниците имот, докато с исковата молба на Л. Т., при твърдение за притежанието на идеални части от апартамента, е заявено искане за ревандикиране на целия имот от касатора, третиран единствено като владеещ несобственик. С решението на Софийски градски съд, ІІІ „б” състав пък (в частта, с която иска по чл.108 ЗС е разгледан по същество) претенцията е отхвърлена поради отсъствие на активна материално-правна легитимация на ищците, без изобщо да се обсъжда възможността за ревандикиране на цяла вещ от владеещ съсобственик в полза на невладеещ съсобственик. По-същественото е това, че коментираният въпрос няма обуславящо значение по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото съдът е приел, че по делото не е установено М. С. К. да е съсобственик на процесния имот, с който мотив е постановил осъждането му да предаде същия на притежаващата ? идеална част от апартамента Л. Т..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 100845 от 26.08.2014 г., подадена от М. С. К. от [населено място] чрез адвокат И. М. от САК против решение № 5047 от 08.07.2014 г. на Софийски градски съд, ІІ „д” гражданско отделение, постановено по в.гр.д. № 13101/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: