О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 48
София, 01.02.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 4078 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх.№ 32326 от 12.03.2015 г., подадена от С. А. Б., Г. Н. М., Ю. Т. М. и А. Т. М. чрез адвокат И. Л. от САК срещу въззивно решение № 19494 от 27.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 9244/2013 г. по описа на СГС, ІІ „а” въззивен състав.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка изискването за цена на иска по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответникът по касация Столична община не е подал писмен отговор.
Не е подаден отговор и от ответника по касация Н. Г. М..
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, СГС е потвърдил изцяло решение № 10861 от 13.11.2012 г., постановено по гр.д.№ 15369/2009 г. по описа на СРС, 30-ти състав, с което е отхвърлен предявения от Г. А. М. (починала в хода на делото и заменена от наследниците си по закон Г. Н. М. – съпруг и Ю. Т. М., А. Т. М. и Н. Г. М. – синове) и С. А. Б. срещу Столична община иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Г. А. М. и С. А. Б. са собственици на следния недвижим имот: поземлен имот № 857 с площ от 360 кв.м. по графични данни, находящ се в [населено място], местност „М. п.”, [улица] на основание наследство по закон на техния наследодател А. Б. З..
Въззивният съд е посочил, че ищците претендират да са придобили право на собственост върху процесния имот по наследство от баща им А. Б. З., който пък го е придобил по давност, упражнявана от 1948 г. насетне. Установено е, че А. З. е сключил частен договор с достоверна дата от 18.06.1948 г. относно закупуването на недвижим имот с площ 300 кв.м. от мерата на [населено място], С., местност „П.”, при съседи – улица, М. К. и от две страни продавачката Д.. Установено е още, че А. Б. З. е застроил имота, като през 1966 г. му е признато право на строеж върху държавно дворно място и собственост върху постройки в [населено място], [улица] дворно място представляващо ? ид.ч. от парцел ХХІV-2, кв. 53, заснето по КП на [населено място],[жк]от 1972 г. като имот с пл.№ 857, кад.л. 195. За същото дворно място са съставени два броя АДС (от 1962 г. и от 1964 г.) с удостоверяване, че имотът е стар общински. Въззивният съд е посочил, че това удостоверяване в АДС следва да бъде доказано в процеса, каквото не е проведено. Като се е позовал на задължителна практика на ВКС (решение № 391 по гр.д.№ 1139/2011 г. на І г.о. и цитираните в този съдебен акт) е приел, че по делото не се установяват правни пречки процесният имот да бъде владян и придобиван по давност. Същевременно е прието, че по делото липсват доказателства имотът да е владян от наследодателя на ищците или от самите тях. Прието е, че не е установена идентичност между имота, описан в договора от 1948 г. и твърдян за владян от З. – от една страна, и процесния имот – от друга, в който смисъл е заключението на СТЕ. Посочено е, че дори да се приеме, че имотът от 1948 г. е идентичен с процесния (за което има индиции, но не и категорични доказателства), то не може да се обоснове извод, че наследодателят на ищците е упражнявал владение върху процесното дворно място. В същото А. З. е имал своя постройка, нормално е ползвал дворното място върху което е постройката му, но липсват каквито и да е било доказателства (въпреки дадените на ищците указания в съставения от СРС доклад), че дворното място е било своено, третирано като собствено, от З. или неговите наследници. Напротив – от представените доказателства е установено, че към 1966 г. А. З. е признавал правото на държавата на собственост върху дворното място, тъй като е заплатил право на строеж върху държавното място. Липсват доказателства които да обосноват извод, че явно, спокойно и за срок от поне 10 години наследодателят на ищците или те са владяли имота и са го своили. Тъй като не е установено дворното място да е било придобито по давност от наследодателя на ищците или от тях, то предявеният иск за защита на право на собственост е отхвърлен като неоснователен.
В представеното изложение са формулирани следните правни въпроси, с необходимостта от даването на отговор на които поради значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се обосновава искането за допускане на касационно обжалване, а именно: (1) „Следва ли в производство по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК да се представят събират доказателства за приети от съда като безспорни факти обстоятелства ?” ; (2) „Следва ли при представяне на официални документи като доказателства за фактическа власт на ищците (техните наследодатели и праводатели) върху процесния имот, да се събират и други доказателства за упражняване явно и необезпокоявано на фактическа власт върху процесния имот ?” ; (3) ”Следва ли при произнасяне на решението по делото съдът да анализира и съобразява всички събрани по делото доказателства (чл. 12 ГПК) и ако не взема под внимание някои от доказателствата следва ли да обсъди основанията си да не взема под внимание тези доказателства?”.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така заявените питания. На първо място те не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, така както той е разяснен с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, а (видно от обосновката към тях) обобщават оплакванията на касаторите за допуснати според тях процесуални нарушения при обсъждането на събраните по делото доказателства. Същевременно, изложението на касаторите не съдържа доводи, от които да може да се направи извод, че произнасянето на ВКС е необходимо, за да се промени създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви правни норми – с оглед разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Това означава, че в случая не е налице нито общото, нито допълнителното основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Освен това, поставените въпроси се явяват и некоректно зададени, доколкото не кореспондират с данните по делото.
Във връзка с първия въпрос следва да се има предвид, че като ненуждаещи се от доказване поради липсата на спор между страните относно тях, могат да се третират обстоятелствата, по отношение на които това е признато с изричен акт на съда съобразно чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК. В случая определение в този смисъл не е постановявано нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд. Напротив – с доклада (л. 49 от делото на СРС) изрично е указано, че „няма факти, за които страните да не спорят”. Коментираният в изложението абзац от стр. 2 на въззивното решение („Доколкото по делото не се спори, че процесният имот се намира във фактическа власт на ищците следва да се приеме, че ищците имат интерес от защита чрез установителен иск и производството по делото се явява допустимо.”) не съставлява действие по изясняване фактическата част на спора, а е правен извод относно допустимостта на производството с изложен към него мотив. Отделно от това, дори между страните да не е съществувал спор, че към датата на предявяването на иска (14.03.2009 г.) касаторите са упражнявали фактическа власт върху имота, това съвсем не означава, че липсва спор относно естеството на така упражняваната фактическа власт (в частност – че става въпрос за владение върху терена при условията на чл. 68, ал. 1 ЗС). Но дори да се приеме това най-благоприятно за касаторите положение, правно несъстоятелно е разбирането им, че претенцията им следва да бъде уважена, тъй като „в периода 2009 г. – 2014 г. е налице необезпокоявано владение от страна на ищците на процесния имот”. В тази връзка не следва да се забравя, че в случая иска за собственост е обоснован с твърдения, че собствеността е придобита от наследодателя на ищците (т.е. преди смъртта му през 2000 г.), а самите те са собственици като негови правоприемници в качеството им на наследници по закон. Това означава, че при така заявените обстоятелства, упражняваната фактическа власт върху имота след предявяването на иска на 14.03.2009 г. е без каквото и да е значение за крайния изход на спора.
По отношение на втория и третия въпроси: Правно неиздържано е становището, че Договор за покупко-продажба с нотариална заверка на подписите от 1948 г. и Махленско свидетелство от 1989 г. са официални документи. Извън извършеното от нотариуса удостоверяване за положените пред него подписи, и двата цитирани документа по естеството си са частни, а не официални. Значението на третия, визиран в обосновката на втори въпрос документ – удостоверението от 1966 г., изрично е посочено в мотивите на съда като установяващо обстоятелството, че към 1966 г. А. З. е признавал правото на държавата на собственост върху дворното място, тъй като е заплатил право на строеж върху държавното място. Освен това, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК вр.чл. 12 ГПК съдът е длъжен да основе решението си на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, която регламентация (противно на становището на касаторите) в случая е съобразена. Въпросното удостоверение от 1966 г. е актът, с който е приключило производството, започнало с подаването на молбата с вх.№ 11502 от 17.12.1957 г. от самия А. З. и чието предназначение е било той да се снабди с документ за собственост върху построените от него сгради при условията на Закона за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места (Обн., ДВ, бр. 90 от 09.11.1956 г.) и правилника за приложението му. Инициирането на това производство имплицитно обективира признание от страна на А. З. за правото на собственост на държавата по отношение на земята, обект на сключения от него през 1948 г. договор, в който смисъл е и формирания от въззивния съд извод. В този смисъл – независимо от характера на трите, визирани в обосновката на втория въпрос документи (частни или официални), във връзка с преценката дали А. З. е бил владелец на терена или не, същите не могат да се третират като притежаващи доказателствена стойност, различна от придадената им с атакуваното решение, а доказателства, които да обосновават извод, различен от формирания от СГС, по делото не са събрани.
По изложените съображения, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 32326 от 12.03.2015 г., подадена от С. А. Б., Г. Н. М., Ю. Т. М. и А. Т. М. чрез адвокат И. Л. от САК срещу въззивно решение № 19494 от 27.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 9244/2013 г. по описа на СГС, ІІ „а” въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: