О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 395
София, 04.11.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 2833 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3577 от 20.04.2016 г. на [фирма], [населено място], чрез адвокат Р. М. от АК – П. против решение № 79 от 14.03.2016 г. на Окръжен съд – Враца, постановено по в.гр.д.№ 22/2016 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. Касаторът подържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, поради което се иска да бъде отменено.
Ответникът К. Д. К., чрез адвокат Й. Х. от АК – П. е подал писмен отговор, в който подържа, че не са налице основанията за допускане до касация, тъй като в приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не е изведен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Евентуално излага твърдения за правилност на обжалваното решение. Претендира разноски.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, след като е приел, че Районен съд – гр. Оряхово е постановил неправилно решение № 82 от 18.05.2015 г. по гр.д.№ 659/2013 г., поради което същото следва да бъде отменено, Окръжен съд – Враца е признал за установено по отношение на ответниците по предявения от К. Д. К. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗС, а именно : З. И. Г., И. Т. Г., Я. Х. Й., В. Я. Х., Р. Я. С., Ц. П. Г., М. Х. Н., Х. М. М., С. Х. П., Р. К. П. и [фирма], [населено място], че К. Д. К. е собственик на процесните три недвижими имота – земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], а именно : (1) нива с площ от 2,001 дка, треата категория в местността С., съставляваща имот № 067071; (2) нива с площ от 3,002 дка, трета категория в местността „Н. д.“, имот № 069014 и (3) нива с площ от 36,342 дка, трета категория в местността „Д.“, имот № 160015.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че по делото е установено наличието на всички елементи от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, предвид упражняваната от К. Д. К. фактическа власт върху посочените ниви в периода от 1995 г. до 2005 г., която следва да се квалифицира като владение с оглед разпоредбата на чл. 69 ЗС. Посочено е, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот (каквито се явяват процесните земеделски земи) е придобита при липса на правно основание, то съобразно презумцията на чл. 69 ЗС се предполага, че вещта се държи за себе си, т.е. лицето има качеството на владелец. В този случай, противно на приетото от районния съд, за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирано (съответно – доказвано) намерение за своене спрямо собственика. Доколкото към момента на сключване на договора за продажба от 2013 г., купувач по който е касатора, неговите съконтрагенти (ответниците по иска – физически лица) не са били собственици на придобитите при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС от К. Д. К. недвижими имоти, то тази сделка не е произвела транлативен вещно-правен ефект и съответно не легитимира [фирма] като собственик на процесното имущество.
Независимо от процесуалната допустимост на жалбата, за да бъде разгледана по същество, следва да са удовлетворени допълнителните изисквания на закона, регламентирани в чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и да е обосновано наличието на един или няколко от допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК (така – ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). В случая касаторът изобщо не е поставил правен въпрос. Касационният съд няма правомощието да извежда правния въпрос от твърденията и оплакванията на касатора. От обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ВКС може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, но не и да го формулира. Отделно от това касаторът не е обосновал нито едно от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване (разрешеният от въззивния съд правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело). В случая представеното изложение съдържа оплаквания за неправилност на обжалваното решение, досежно извода на въззивния съд, че придобивната давност не включва доказване на факта на намерението за своене до знанието на ответниците – наследници. Тези доводи са относими към основанията за обжалване на въззивното решение по същество (чл. 281 ГПК), но не и към тези за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо в случая касационното обжалване не може да бъде допуснато.
С оглед изхода на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответника по касация направените в производството разноски в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение, удостоверено като договорено и заплатено с договор за правна защита и съдействие № 0001222 от 31.05.2016 г., представен по делото.
ВКС констатира, че в мотивите на атакуваното решение е формирана воля за произнасяне при условията на чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК посредством отменяване на първоинстанционното решение и постановяването на друго по съществото на спора. В диспозитива, обаче, е намерило отражение само произнасянето по съществото на спора, без изрично да е постановено отменяване на решението на районния съд. Налице е очевидна фактическа грешка, която подлежи на отстраняване при условията на чл. 247, ал. 1, хипотеза 1 ГПК и е допустимо да се извърши и след произнасянето по реда на чл. 288 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 79 от 14.03.2016 г., постановено по в. гр. д. № 22/2016 г. по описа на Окръжен съд – Враца.
ОСЪЖДА [фирма] ДА ЗАПЛАТИ на К. Д. К. сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
След връщане на делото на Окръжен съд – Враца да се проведе производството по отстраняване на очевидна фактическа грешка при условията на чл. 247, ал. 1, хипотеза 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: