1
O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
София, 19.12.2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи ноември хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
т.д.№ 60125 /2016 година, преобразувано по описа на ГК,
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх.Nо 5744/19.04.2016 година на А. Д. С. от [населено място] чрез адв. Ц. П. -САК срещу Решение Nо 247 от 08.02.2016 година по т .В.д.Nо 5533/2015 година на АС-София .
С посоченото решение , апелативният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение на Софийския градски съд , с което по реда и на основание чл. 422 във вр. с 415 ГПК и чл.535 ТЗ е прието за установено , че ответникът А. С. като издател на запис на заповед от 29.06. 2006 година с падеж 30.09.2006 година дължи на ищеца М. Б. сумата 32 000 евро , ведно със законната лихва от 29.09.2009 година до окончателното изплащане на сумата и разноски от 3 666 лв.
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното въззивното решение е неправилно, като постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон , основание за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК.Конкретните доводи касаят извода на въззивния съд , че релевираното възражения на ответника А. С. за погасителна давност е неправилно поради неточното приложение на чл. 116 б.“б“ ЗЗД .
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280 ал.1 т.1/3 ГПК с довод , че по въпроса при издаден изпълнителен лист въз основа на запис на заповед по реда на чл. 417 и сл. ГПК , по който кредиторът е предприел действия по принудително изпълнение 4 години след издаването му, приложима ли е фикцията на чл. 422 ГПК или следва да се прилагат разпоредбите, касаещи давността по чл. 115-117 ЗЗД?произнесеното от въззивния съд е в противоречие с Определение No 154 от 27 .02. 2014 година по ч.гр.д.No 769/2014 година на ВКС, ГК – IV г.о.
По делото в срока по чл.287 ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация М. Б., чрез адв. В. В. с който се възразява наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. възразява по основателността на касационната жалба по същество .Претендира разноски по делото.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка наличие на основания по чл. 280 ал. 1 ГПК и чл. 280 ал.2 т.1 ГПК, намира :
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт- решение на въззивен съд по търговски спор с цена на иска над 20 000 лв.
За да постанови решението си и потвърди изводите на първата инстанция за дължимост на паричното задължение от 32 000 евро, предмет на отрицателния установителен иска, разгледан по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК, по издаден от А. С. запис на заповед от 29.06.2006 година с падеж от 30.09.2006 година, апелативният съд е приел за неоснователно релевирано възражение за изтекъл срок на погасителна давност и това за злоупотреба с права предвид на обстоятелствата , че искането за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е заявено ден преди изтичане на тригодишния срок по чл. 531 ал.1 ТЗ и едва четири години след издаване на изпълнителния лист по реда на заповедното производство са предприети действия по принудително изпълнение.
След преценка на поставения правен въпрос и доводите на касатора , настоящият състав на ВКС намира , че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 и т. 3 ГПК по следните съображения:
Въпросът дали при издаден изпълнителен лист въз основа на запис на заповед по реда на чл. 417 и сл. ГПК , по който кредиторът е предприел действия по принудително изпълнение 4 години след издаването му, приложима ли е фикцията на чл. 422 ГПК или следва да се прилагат разпоредбите, касаещи давността по чл. 115-117 ЗЗД не може да бъде приет като правен въпрос по см. на чл. 280 ал.1 ГПК в контекста на дадените задължителни разяснения с ТР 1/2009 год. нас ОСГТК на ВКС. Основният спорен момент по делото, а именно дали срокът на погасителната давност , считано от датата на падежа по записа на заповед- 30.09.2006 година , е прекъснат от момента на подаване Заявлението на кредитора за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 и сл. ГПК с дата 29.09.2009 година и даденият положителен отговор на съдилищата са в пълно съответствие факти и закона- чл. 116 б.“б“ ЗЗД. С дадените разяснения по ТР 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС по въпросите на заповедното производство се изрично бе прието , че „с разпоредбата на чл. 422 ГПК , според която искът за установяване съществуването на вземането се смята предявен от момента на подаване заявлението за издаване на заповед за изпълнение“ е създадено изключение от страна законодателя от общия принцип , че искът се счита предявен от момента на постъпване на исковата молба в съда. „Законова фикция по чл. 422 ГПК“ по естеството си е една специална правна норма , касаеща единствено заповедното производство, установена от законодателя в интерес на кредитора, който не получава доброволно изпълнение и не може да реализира вземането си освен по пътя на принудителното изпълнение при наличието на избор- дали да предприеме процесуални действия по реда на заповедното производство, считайки че вземането му не е спорно, или да предяви иска си пред съда. Законодателната уредба и в двете хипотези , установяващи правения ред по който кредиторът може се търси вземането си/ в случа при редовно издаден запис на заповед/ , не предполага избор от страна на съда дали да приложи или не закона според смисъла и духа му. Ако бъде перифразиран правния въпрос на касатора , то питането му може да се чете като „ следва ли да се наруши закона, като не се приложат относимите правилата , само защото заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадена от кредитора един ден преди да изтече срока на погасителната давност ?“ и разбира се изводът за неотносимост на поставения въпрос е безалтернативен.
Втората част на изведения като единен въпрос не може да се приеме , че касае приложението на института на погасителна давност в рамките на изпълнението, когато принудителното събиране на едно признато, ликвидно и изискуемо вземане при издаден изпълнителен лист се предприема едва на 4 година от издаването му , след като по делото възраженията в тази насока се релевират като правопогасяващи самото вземане , и не могат да се отнесат към последиците при липсата на извършване на действия на съдия изпълнител по образувано изпълнително производство .
С посоченото Определение No 154 от 27 .02. 2014 година по ч. гр. д.No 769/2014 година на ВКС, ГК – IV г.о. , без съмнение съставляващо задължителна съдебна практика , е разгледана коренно различна хипотеза от тази по делото – а именно на конкуренция на правния интерес/ като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска/ на предявените в отделни искови производства установителни искове по чл. 422 във вр. с чл. 415 ал.1 ГПК при възстановената по реда на чл. 431 ГПК възможност за приемане на възраженията на длъжника и заявеният от същия отрицателен установителен иск по чл. 424 ГПК, че не дължи вземането. В тези хипотези нито е поставен за разглеждане , нито има произнасяне по въпросите на погасителната давност било в исковото производство , било в изпълнителното.
По искането на ответника по касация за разноски: Правото на разноски в процеса е имуществено право на страната , която не е причина за иницииране на съответното съдебно производство , да бъде възмездена от насрещната страна за направените за защита по делото разноски- платен адвокатски хонорар. Направените за защита разноски могат да се присъдят по делото само и доколкото са надлежно доказани .
Видно от писмените материали , искането за присъждане на разноски от страна на ответника е направено в отговора на касационната жалба , но без да е представен писмен документ за тяхното реално извършване и размер в полза на процесуалния представител, поради което настоящият състав намира , че искането следва да бъде оставено без уважение.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ал.1 т.1/3 ГПК и чл. 81 ГПК , състав на ВКС – второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх.Nо 5744/19.04.2016 година на А. Д. С. от [населено място] чрез адв. Ц. П. -САК срещу Решение Nо 247 от 08.02.2016 год. по т .В.д.Nо 5533/2015 година на АС-София , с което по реда на чл. 258 и сл. ГПК е потвърдено Решение на Софийския градски съд , с което по реда и на основание чл. 422 във вр. с 415 ГПК и чл.535 ТЗ и чл. 537 ТЗ е прието за установено , че ответникът А. Д. С. като издател на запис на заповед от 29.06. 2006 година с падеж 30.09.2006 година дължи да заплати на ищеца М. Л. Б. сумата 32 000 евро / тридесет и две хиляди евро/ , ведно със законната лихва от 29.09.2009 година до окончателното изплащане на сумата.
ОСТАВЯ без уважение искането на М. Л. Б. за заплащане на разноски за защита в касационното производство .
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: