O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
София, 21.06.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 4936 /2017 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 98620/21.07.2017 година на В. И. Г. и А. Й. Г. и двамата от [населено място], [улица], заявена през процесуалния представител адв. С. Л. САК, срещу въззивно Решение Nо 4273 от 14.06. 2017 година по гр. възз. д. Nо 2719/2016 година на Софийски градски съд.
С посоченото решение, Софийски градски съд, в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил Решение № I-25-84 от 05.10.2015г., постановено по гр.д. № 43941/2013 година на Софийски районен съд по отхвърлените субективно съединени искове за собственост по чл. 124 ал.1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗС , предявени от В. Г. и А. Г. против Б. Т. и Н. Т. на реална част с площ 79 кв. м. от ПИ с идентификатор № 51250.5714.622 по КККР на [населено място], одобрен със Заповед № РД-18-16/23.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, разположена в североизточната част на имота, с граници между букви А-Б-В-А от комбинираната скица № 2 към заключението по СТЕ , при съседи на реалната част от югозапад и югоизток имот с идентификатор № 51250.5714.622 и от североизток имот с идентификатор № 51250.5714.902. Решението е постановено при участието на В. А. И., С. А. Т., С. П. В., Г. М. К. и В. К. А. като трети лица помагачи на страната на ответниците .
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила, свързани с необходимостта от пълен и всестранен анализ на събраните по делото доказателства в рамките на предмета на спора и материалния закон- чл. 59, ал 2, във вр. чл. 28, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗТСУ (отм.), респективно чл. 200 ал.2 във вр. с чл. 17, ал. 2, т. 2 и т. 3 ЗУТ, основания за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК. Наведените доводи касаят НЕПРИЕТАТА ОТ СЪДА тезата на касаторите – ищци по делото, че са налице всички предпоставки за зачитане на претендираното вещно право, придобито на основание чл. 79 ЗС.
Искането да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК /редакция до изм. с ДВ. бр.86/2017 год. / се поддържа с довод, че по въпросите: Длъжен ли е въззивният съд да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност и изцяло всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните?Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение и съгласно разпореденото в закона, да направи своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира и отражение в мотивите на съдебния му акт?Купувачът на чужд имот става ли негов собственик, ако подавачът не е бил собственик на този имот към момента на сключването на договора за покупко-продажба?Счита ли се за оборена формалната доказателствена сила на нотариалния акт за покупко-продажба по отношение на процесния имот, ако ищците са оспорили тази формална доказателствена сила на нотариалния акт и са провели пълно доказване на факта, че към момента на сключването на договора продавачите не са били собственици на процесния имот, представляващ реална част от имота, предмет на нотариалния акт за покупко-продажба?Приложими ли са забраните на чл. 59 от ЗТСУ(отм.), респективно чл. 200 от ЗУТ за придобиване по давност на реална част от парцел (УПИ), когато този реална част е придадена по регулация към съседен имот по установения по закона ред и владението върху нея от новия собственик е продължило повече от 10 години. Кога следва да се счита за приложен предходния дворищнорегулационан план, респективно следва ли да се приеме, че регулационният план, приет при действието на ЗТСУ (отм.) е приложен, когато придаваемите части са завзети от собственика на имота, към който са придадени и същите са били владяни непрекъснато и необезпокоявано повече от 10 години., въззивното решение е произнесено в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана с Решение No 390/ 26.05.2015 година по в.гр.д. No 7568/2013 год. на ВКС, IV ГО, Решение No 37 от 29.03.2012 година по гр.д. No 241/2011 год. на ВКС, I ГО, Решение No 450 от 21.07.2009 година по гр. д. No 3547/2008 год. на ВКС, II ГО, Решение No 59 от 14.04.2015 година по гр. д. No 4190/2014 год. на ВКС, IV ГО, Решение No 10 от 01.02.2012 година по гр. д. No 130/2011 год. на ВКС, I ГО, Решение No 643 от 12.10.2010 година по гр. д. No 1246/2009 год, на ВКС, IV ГО, Решение No 717 от 06.12.2010 година по гр. д. No 232/2010 год. на ВКС, IV ГО, Решение No 346 от 25.11.2011 година по гр.д. No 1378/2010 г. на ВКС, III ГО, Решение No 271 от 15.10.2013 година по гр. д. No 1403/2012 год. на ВКС, IV, ГО, Решение No 260 от 17.01.2014 година по гр. д. No 3345/2013 год. на ВКС, III ГО, Решение No 483 от 15.07.2010 година по гр. д. No 991/2009 год. на ВКС, I ГО, Решение No 731 от 18.07.2011 година по гр.д. No 1240/2009 год. на ВКС, I ГО, Решение No 200 от 11.05.2011 година по гр. д. No 439/2010 год. на ВКС, ГК, I ГО, ТР No 3 от 15.07.1993 година на ОСГК на ВС, Решение No 120 от 05.03.2009 година по гр. д. No 4746/2007 год., ВКС, III ГО, Решение No 1233 от 12.12.2008 година по гр. д. No 3630/2007 год., ВКС, IV ГО, Решение No 174 от 26.06.2013 година по гр. д. No 1862/2013 год., ВКС, I ГО, Решение No 174 от 26.06.2013 година по гр. д. No 1862/2013 год., ВКС, I ГО. За част от въпросите се твърди, че са противоречиво разрешавани от съдилищата, като се сочат се Решение No 1287 от 12.12.1993 година по гр. д. No 572/1993 год., ВС,II г.о, No 120 от 05.03.2009 година по гр. д. No 4746/2007 год., ВКС, III г.о, Решение No 1233 от 12.12.2008 година по гр. д. No 3630/2007 год., ВКС, IV год. Според касаторите , въпреки наличието на практика, се налага произнасяне с оглед уеднаквяването й, както и за еднаквото и точно прилагане на закона.
В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор и изложение към него от защитата на ответника по касация Б. Й. Т. от [населено място], подаден чрез адв.Х. Н. – САК, с изразено в тях становище становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване- въпросите не са обуславящи за изхода на спора и че не са налице предпоставките на чл. 281 т.3 ГПК за отмяна на обжалваното решение поради това, че е правилно, съобразено с материалния закон и съдопроизводствените правила. Претендират се разноски по делото.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК и чл. 280 ал.2 ГПК/ ред. до изм. ДВ. бр.86/2017 год./ ,намира :
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение по предявен и разгледан иск за собственост, поради което се явява процесуално допустима.
След преценка на наведените доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК /в редакция до изменението с ДВ. бр.86/2017 година/ , настоящият състав намира, че такива не са налице и искането за допускане на касационното обжалване не може да бъде уважено .
За да потвърди решението на първата инстанция, разглеждайки по същество спора за придобито право на собственост на основание давностно владение на реална част от недвижим, въззивният съд е приел, че са останали недоказани твърденията на ищците за установено от тях владение върху спорните 79 кв. м. от 21.03.1994 г. , до момента на постановяване на съдебното решение по същество на делото. Като допълнителен аргумент съда е посочил, че от събраните в производството доказателства, се установява, че процесната реална част е част от имот с пл. № 155, придаден по регулация към УПИ V-СНС, и същият е идентичен с реална част от бивш имот с пл. № 155 и реална част от бивш парцел V-СНС от кв. 35 по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 3746/17.11.1966 г. и изменен със Заповед РД-90-79/30.09.1988 г. , както и идентичен с реална част от ПИ пл. № 622 от кв. 35 по регулационния план на [населено място], одобрен със Заповед № РД-09-343/27.10.2006 г. и поради регулационния му статут, отчитайки нормативната забрана в чл. 59 ЗТСУ (отм.) до 01.01.2001 г. реални части от дворищно-регулационни парцели да се придобиват по давност е приел за ирелевантно действието на претендираното от ищците придобивно основание за периода от 21.03.1994 г. до промяната на чл. 59 ЗТСУ( отм.). За периода след това, позовавайки се на чл. 59, ал. 2 във вр. чл. 28, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗТСУ (отм.), съответно чл. 200, ал. 2 във вр чл. 17, ал. 2, т. 2 и т. 3 ЗУТ, е приел, че реалната част не може да се придобие по давност като се присъедини към имота на ищците, доколкото същия е с площ по-голяма от минималните размери по чл. 19 ЗУТ и не се налага упълномеряването му, а като самостоятелен обект е недопустимо придобиването понеже площта от 79 кв. м. не отговаря на нормативните изисквания чл. 19 ЗУТ за обособяване на самостоятелен имот.
Първия от поставените въпроси не е обуславящ въпрос по смисъла на т. 1 ТР 1/ 2009 год. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според касаторите необсъждането от въззивния съд изцяло, всестранно и в пълнота на събраните по делото доказателства, на твърденията и доводите на страните е довело до формиране на правно необосновани изводи относно принадлежността на спорното право. Необосноваността като порок на решението, водещ до неговата неправилност и не е предвидена и като основание за допускане на касационното обжалване. Като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол според т.1 от ТР № 1 /2009 год. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е наличието на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обуславящ за правната воля на съда. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, която не може да бъде преценявана в производството по чл. 288 ГПК. Касационният съд, съобразно правомощията си за дискреция на касационните жалби, се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Съобразно мотивите на въззивния съд, постановяването на потвърждаващо първоинстанционното въззивно решение не е обусловено от преценката за необходимостта на игнориране на част от събраните доказателства или недопускането им като неотносими. Дали праводателите на ответниците са били собственици на имота, част от който са и процесните 79 кв. м. и респективно произвел ли е договорът за покупко-продажба от 09.07-.2010 г. вещнотранслативен ефект, не е обосноващо за правния извод, че ищците не са придобили правото на собственост по давност. Неотносимостта на въпроса към критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК / ред. до изм. ДВ. бр.86/2017 год./ само по себе си обуславя недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, които са изчерпателно посочени от законодателя хипотези за проявлението му. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в цитираните от касаторите решения по чл. 290 ГПК / ред. до изм. ДВ. бр.86/2017 год./ е прието, че въззивния съд, като инстанция по същество на спора, формира свои фактически и правни изводи относно неговия предмет. Изводите за принадлежността на спорното материално право съдът изгражда след проведени самостоятелни преценка и анализ на събраните от него и от първоинстанционния съд доказателства за релевантните факти, съобразно въведените от страните възраженията и доводи. В този контекст обжалваното решение не противоречи на цитираната практика, доколкото във въззивно производство са разгледани релевантните за спора факти и са обсъдени направените възражения и доводи на страните. Ето защо, съдът намира, не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 /ред. до изм. ДВ. бр.86/2017 год./ за допускане на решението до касационен контрол.
Вторият изведен правен въпрос е идентичен с първия и отново се свежда до евентуални пороци в дейността на въззивния съд като инстанция по същество, която следва да извършва своя самостоятелна дейност по събиране, обсъждане и преценка на доказателствения материал относно релевантните за спора факти и въз основа на нея да изгради фактически и правни изводи за принадлежността на спорното материално право. В този смисъл изложените от настоящия състав съображения за недопускане на първия от въпросите в изложението са относими и приложими и към извода за недопускане на касационното обжалване по този от въпросите.
Третият от поставените въпроси не е обуславящ правната воля на съда за отхвърляне на предявения от касаторите установителен иск за собственост, претендирана на основание давностно владение върху процесната реална част от ПИ. Изводът на въззивния съд, че ответниците са собственици на имот с идентификатор 622, част от който е претендираната реална част, не е обусловил решението за отхвърляне на претенцията на ищците. Въззивният съд е аргументирал решението си с недоказаност от страна на ищците на осъществен състав на придобивната давност за период от 1994 година до приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество и със забраната, въведена в устройствените закони да се придобиват реални части от поземлени имоти на основание придобивна давност. В чл. 77 ЗС е уредена давността като способ за придобиване на право на собственост или друго вещно право чрез упражняване на съдържанието му в определен от закона период. В тежест на позоваващите се на този придобивен способ е ,в условията на пълно и главно доказване, да установят предпоставките за придобиване на собствеността по давност. В производството по установителен иск за собственост предмет на делото е принадлежността на спорното материално право към патримониума на ищеца, който трябва да докаже осъществяването на юридическия факт, от който твърди, че произтичат за него права. Принадлежността на правото към патримониума на друго лице не е пречка за уважаване на иска по чл. 124, ал. 1 във вр. чл. 79 ЗС, ако ищецът докаже осъществяването на елементите на давностното владение през процесния период, тъй като в тези хипотези именно възражението за настъпили последици на придобивната давност могат да се противопоставят на претендираното и установено вещно право на ищеца по иска предвид правопогасяващия ефект на давността. В случая решаващият съд е приел, че доказване на правото на собственост от страна на ищците не е установено и с тези аргументи е отхвърлил иска. Поради липсата на характеристиките на обуславящ въпрос, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по третия от поставените в изложението въпроси.
Не е налице твърдяното от касаторите противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК /ред. до изм. ДВ. бр.86/2017 год./ на въззивното решение с приложената съдебна практика. Същата е неотносима към настоящия спор, защото се отнася да различни фактически хипотези. Въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване по въпроса счита ли се за оборена формалната доказателствена сила на нотариалния акт за покупко-продажба по отношение на процесния имот, ако ищците са оспорили тази формална доказателствена сила на нотариалния акт и са провели пълно доказване на факта, че към момента на сключването на договора продавачите не са били собственици на процесния имот, представляващ реална част от имота, предмет на нотариалния акт за покупко-продажба?, защото така поставен въпросът по естеството си съставлява оплаквание за неправилност на решението при формиране изводите на въззивния съд относно принадлежността на спорното материално право, съобразно приетото за установено след проведеното от страните доказване на релевантните факти и преценката за доказателствената сила на представените в производството официалните документи, от които страните черпят права. Не е в правомощията на касационния съд в производството по селектиране на касационните жалби да извършва проверка за правилността на решението. Основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК са различни от основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК /ред. до изм. ДВ. бр.86/2017 год./ и същите могат да бъдат разгледани, само и доколкото са налице посочените основания и касационно обжалване е допуснато.
Петият въпрос в частта приложими ли са забраните на чл. 59 от ЗТСУ (отм.), респективно чл. 200 от ЗУТ за придобиване по давност на реална част от парцел (УПИ), когато този реална част е придадена по регулация към съседен имот по установения по закона ред и владението върху нея от новия собственик е продължило повече от 10 години е отчасти фактически, тъй като предполага безспорно установен факт на владение върху конкретно обособена реална част от ПИ с определени параметри, които да бъдат съобразени с тези, установени в закона. От друга страна, въпросът за приложимия в производството материален закон е от значение за правилността на решението и не може да бъде решен в производството по чл. 288 ГПК. Във втората част въпросът кога следва да се счита за приложен предходния дворищнорегулационен план, респективно следва ли да се приеме, че регулационният план, приет при действието на ЗТСУ (отм.) е приложен, когато придаваемите части са завзети от собственика на имота, към който са придадени и същите са били владяни непрекъснато и необезпокоявано повече от 10 години, макар и правен, не е обуславящ изводите на съда за придобиване правото на собственост от касаторите в конкретния случай. В производството по делото въпросът следва ли да се счита приложен дворищно-регулационния план не е стоял на вниманието на съда. Спор по него между страните няма и той не е бил обсъждан в първоинстанционното или въззивното решение. Не са обосновани и доводите на касаторите за наличието на предпоставките на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. до изм. ДВ. бр.86/2017 год./ и допускане на решението до касационно обжалване на това основание. От една страна се сочи, че по поставените въпросите има задължителна съдебна практика, от друга обаче не се излагат съображения за промяна в тълкуването й с цел осъвременяване и привеждане в съответствие с променени обществени условия. По поставените от касаторите въпроси има значителна по обем практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, която е единна и непротиворечива и в съответствие с обществените условия. Относно дейността и правомощията на въззивната инстанция практиката е уеднаквена с ТР № 1 /2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която задължителна съдебна практика касационният съд стриктно съблюдава. Не е налице и съществена промяна в обществените възгледи относно дейността на въззивния съд, което да налага преосмисляне или осъвременяване на тази практика в рамките на настоящия спор.
По направеното от ответниците по касация искане за присъждане на разноски: Съгласно разпоредбите на чл. 81 ГПК и чл. 78 ал.3 ГПК направените за защита разноски за касационното производство се дължат от касатора предвид изхода на делото- а именно при постановено определение по чл. 288 ГПК за недопускане на касационно обжалване. От представения Договор за правна защита и съдействие е видно, че между Б. Т. и Адвокатско дружество „И. и Н.“, представлявано от адв. Х. Н., е сключен договор за процесуално представителство в производството пред ВКС до окончателното му приключване. Не е представено обаче пълномощно за учредената на представителя адв. Н. представителна власт. Не удостоверено с надлежни доказателства и плащането на договореното възнаграждение от 600 лв. / шестстотин лева/.
Предпоставка за уважаване на искането за заплащане на разноски за процесуално представителство е такива действително да са направени, а заплащането им установено. Съобразно т. 1 ТР № 6 от 2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. По делото в представения на л. 86 договор се сочи , че договореното възнаграждение е платено, поради което и се дължи в размер на сумата от 600 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 98620/21.07.2017 година на В. И. Г. и А. Й. Г. и двамата от [населено място], [улица], заявена през процесуалния представител адв. С. Л. САК, срещу въззивно Решение Nо 4273 от 14.06. 2017 година по по гр. възз.д. Nо 2719/2016 година на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА В. И. Г. и А. Й. Г. и двамата от [населено място] да заплатят на Б. Й. Т. с ЕГН [ЕГН] от [населено място] , [улица] сумата 600 лв. / шестстотин лева/ разноски за процесуално представителство в касационното производство на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: