О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 25
гр. София, 11.01.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2492 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 30.09.2016 год. по гр. д. № 13500/2013 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция:
– е обезсилил първоинстанционното решение от 7.06.2013 год. по гр. д. № 30882/2011 год. на Софийския районен съд в частта, с която е признато за установено по исковете на Г. Н. Г. и Т. Н. Г. по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу И. Р. М., Б. И. Б. и А. Д. Б., че ищците Г. са собственици на имот УПИ VІІ-125 в кв. 8 по плана на [населено място], с построената в него едноетажна масивна сграда, както и в частта, с която е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт № 11/92 год. в частта, с която Г. Г. е признат за собственик на имот УПИ VІ-125,
– е потвърдил същото първоинстанционно решение, допълнено с решение от 15.05.2015 год., в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. срещу всички ответници иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за нищожност на договора за покупко-продажба от 27.02.2006 год. по нот. акт 39/2006 год., сключен между ответниците, както и в частта, с която са отхвърлени исковете на Г. срещу М. М. и И. М. за собственост на имот УПИ VІ-125,
– е оставил без уважение частната жалба на Г. срещу първоинстанционното решение в прекратителните му части по отношение установителния им иск за собственост срещу М. М. за имот УПИ VІІ-125 в кв. 8 по плана на [населено място], както и по отношение установителния им иск за собственост срещу Б. и А. Б. за имот УПИ VІ-125 в кв. 8.
– е отменил първоинстанционното решение в частта за разноски, възложени в тежест на ответниците Б., като Г. и Т. Г. са осъдени да заплатят направените от ответниците М. и И. М. разноски.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищците Г. и Т. Г., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон с искане за отмяната му, като вместо това предявените искове бъдат уважени. Претендират и присъждане на направените по делото разноски.
В приложеното изложение касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението със значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото произнасянето по формулирания правен въпрос за „признаване на право на собственост върху процесните имоти на първоначалните ищци /касаторите/ и прогласяване на нищожност на извършените нотариални действия поради това, че са извършени от несобственик”. Следва позоваване на промяната в регулацията по отношение двата парцела, установена от събраните доказателства, но не възприета от двете съдебни инстанции. Касаторите излагат съображение, че спорът за собствеността на имотите не е разрешен поради неправилното му разглеждане, като в подаденото уточнение се позовават на нарушаване на правата им на собственост върху процесните имоти и злоупотреба с права от страна на ответниците, извършили сделка с чуждия имот /този на ищците/. Релевират оплаквания за допуснати процесуални нарушения при преценка на доказателствата от страна на двете съдебни инстанции, неразбираемост на постановените решения и необосноваността им. Искат постановяване на ясно съдебно решение, с което да се признаят претендираните от тях права върху имотите.
Ответниците М. и И. М., чрез пълномощника им адв. Вл. Г., по съображеният в представения писмен отговор оспорват касационната жалба, както и наличието на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Претендират разноските за настоящето производство.
Ответниците Б. не са взели становище.
Върховният касационен съд в настоящият си състав, като прецени данните по делото и доводите на страните с оглед предмета на настоящето производство, намира следното:
За да се произнесе по предявените обективно съединени искове за собственост на процесните два урегулирани поземлени имоти в [населено място], въззивният съд приел, че по отношение на първият от тях /УПИ VІ-125 в кв. 8, идентичен с парцел VІІ-70, видно от приложената към експертизата комбинирана скица на л. 85 от първоинстанционното производство/- ищците не могат да се легитимират като собственици на поддържаното от тях основание давностно владение, съгласно нотариалния им акт № 11/92 год., тъй като с влязло в сила решение по делбено производство с касатора /гр. д. № 2534/90 год. СРС/ този имот е възложен на ответницата М. М. и съсобствеността между двамата не е оспорвана в това производство от Г. Г. /на л. 6 вж. решение по допускане на делбата/. Поради това искът срещу ответниците М. е отхвърлен като неоснователен, а срещу ответниците Б. същият е недопустим поради липса на обоснован правен интерес от търсената защита срещу тях, с оглед липсата на спор между тях по отношение този имот.
По отношение втория имот – УПИ VІІ-125 в кв. 8 /идентичен с п. VІІІ-70, видно от посочената комбинирана скица на вещото лице/ спорът за собствеността между касаторите и ответниците М. /съпрузи/ е разрешен с влязло в сила решение от 17.07.98 год. по гр. д. № 3361/97 год. СГС. Силата на присъдено нещо на това решение се разпростира и спрямо последващите приобрататели на този имот – Б., които не могат да противопоставят на ищците права, тъй като такива не са им прехвърлени от праводателите им М.. Въззивният съд приел установителният иск за собственост на този имот да е недопустим по отношение на всички ответници и в съответствие с този извод съответно обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която същият е бил уважен по отношение И. М. и Б., и го потвърдил в частта, с която производството е било прекратено по отношение М. М..
Потвърдено е и решението по исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за обявяване нищожността на договора между ответниците за продажбата на УПИ VІІ-125 по съображения за неоснователността им с оглед липсата на вещнопрехвърлителен ефект на разпореждането с чужд имот, но не и нищожност на договора.
Относно произнасянето по нотариалния акт на касаторите – с оглед благоприятния за тях изход – обезсилване на отмяната на техния нот. акт № 11/92 год. следва да се направи извод, че не е налице обжалване на въззивното решение в тази му част.
Поддържаните от касаторите съображения в представеното изложение за признаване правото им на собственост върху процесните имоти и прогласяване нищожността на извършените нотариални действия като такива от несобственик не сочат на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за да е налице това основание следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в ТР № 1/2009 год. ОСГТК ВКС, т. 4. В случая такива съображения и релевантни аргументи не са изложени нито по този наречен от касаторите материалноправен въпрос, нито по изведен друг такъв.
Освен горните съображения поставеният въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, редакция преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год. С оглед разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Преценката на съда по отношение представените доказателства не е относима към решаващите съображения на въззивния съд за неоснователност, респ. недопустимост на иска, а по своята същност доводите на касаторите в тази насока представляват оплаквания за неправилност на решението поради твърдените процесуални нарушения, но не и основания за допускане на касационно обжалване. Поради тези съображения настоящият състав приема, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
С оглед този изход на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответниците М. направените разноски в размер на 600 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 7265 от 30.09.2016 год. по гр. д. № 13500/2013 год. на СГС.
Осъжда Г. Н. Г. и Т. Н. Г. от [населено място], [улица] да заплатят на М. Ц. М. и И. Р. М. от [населено място], [улица] разноски в размер на 600 лв. /шестотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: