О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 298
гр. София, 11.06.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на втори април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4250 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 4.07.2017 год. по гр. д. № 1482/2016 год. Софийският апелативен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 5.08.2015 год. по гр. д. № 24/2012 год. на Софийски градски съд в обжалваната от ответницата И. П. Б. част, с която е уважен предявеният от М. К. П. срещу нея евентуален установителен иск за собственост на 1/2 ид. ч. от апартамент, находящ се в [населено място], [улица], разположен на целия пети /четвърти надпартерен/ етаж, подробно описан, със застроена площ 222 кв. м., заедно със съответните му идеални части от три тавански помещения, от общите части на сградата и от дворното място, в което е построена същата, представляващо дворно място с площ 389 кв. м., УПИ V-5, кв. 304, местност „ГГЦ-Г-6-І част”, на основание придобивна давност.
В останалата му част, с която е отхвърлен главния иск за собственост на описания имот на основание наследствено правоприемство и възстановяване на собствеността върху одържавения през 1948 год. имот, първоинстанционното решение е влязло в сила.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ответницата И. П. Б. от [населено място], чрез пълномощника й адв. Д. Г.. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му, като вместо това и този иск бъде отхвърлен или делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, с присъждане на направените съдебни разноски.
Ответникът по касационната жалба – М. К. П., чрез пълномощника му адв. Ст. Х., оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, респ. оспорва касационната жалба като неоснователна, по изложените в представения отговор съображения. Претендира присъждане на направените разноски по делото.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен евентуално предявения установителен иск за собственост на процесния имот, представляващ 1/2 ид. ч. от подробно описания апартамент, находящ се на петия етаж на сградата, въззивният съд приел, че същото е допустимо с оглед наличието на правен интерес у ищеца да установи при възникналия между страните спор, че той притежава правото на собственост върху имота. Със сила на присъдено нещо по делото е установено, че първото релевирано придобивно основание – наследствено правоприемство и реституция на одържавения имот по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ не е налице с оглед представеното по делото влязло в сила решение по дело № 1067/1947 год., установяващо, че собствеността върху процесния апартамент е принадлежала на С. П. И., наследодателка на ответницата, независимо от посоченото в актовете и преписката по отчуждаване на имота от К. и Р. П., наследодатели на ищеца. Поради това и съдът приел, че реституционния ефект по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ не е настъпил в полза на ищеца и същият не може да се легитимира като собственик въз основа на издадения констативен нотариален акт № 129/2002 год. С оглед отхвърляне на главния иск на ищеца с прекратяване на въззивното производство по подадена от него насрещна въззивна жалба срещу тази част на решението с влязло в сила определение на въззивния съд, същият се е произнесъл по евентуално предявения иск за собственост на основание придобивна давност, като го приел за основателен. Въз основа на заключението на допуснатата и приета техническа експертиза и събраните писмени и гласни доказателства съдът е обосновал извод за местоположението на спорния имот на четвъртия /надпартерен/ етаж, /пети жилищен етаж/, който е предаден на наследниците на отчуждените собственици К. и Р. П. с протокол от 14.08.97 год. от стопанисвалото имота дружество „С.”, въз основа на решение на СОС за намаляване на капитала му, и на основание заповедта от 3.08.1992 год. на министъра на финансите за деактуване на одържавените по ЗОЕГПНС имоти /и след връщане на получено обезщетение – апартамент/. Съставеният констативен протокол за предаване на имота е подписан от един от наследниците – Е. П., съпруга на брата на ищеца П. П.. От този момент наследниците са установили съвладение върху предадения им по реституцията имот, като ползвали съответната полагаща им се по наследство част. Въз основа събраните свидетелски показания е прието за установено, че ищецът ремонтирал ползваната от него част, обособена като апартамент, вляво от стълбището, отдавал го под наем, никой не му е оспорвал собствеността. Макар и да не е извършено преустройство по разделяне на отделни апартаменти от съществуващия на етажа един такъв по архитектурния проект от 1942 год., наследниците на брата на ищеца ползвали другата половина от етажа, част от тях се и разпоредили с притежаваните идеални части /н. а. № 123/2000 год., № 104/2002 год./, като от показанията на св. П. се установява ползването на жилищния етаж. Не се съобщават данни за спорове между наследниците, като захранването на фактически обособените апартаменти се осъществявало от един електромер. Свидетелката установява и липса на движение в таванските помещения на горния етаж, в период от 4-5 години преди разпита й пред съда /с. з. на 27.05.2015 год./. Съдът приел, че показанията кореспондират с данните в приетото заключение на техническата експертиза за фактическо обособяване на два отделни обекта на този ІV надпартерен етаж, респ. пети етаж съгласно въведените със ЗУТ технически правила и норми. Изводът за местоположението на спорния имот не се опровергава и от показанията на свидетелката Б., дъщеря на ответницата по иска.
Въз основа на събраните доказателства въззивният съд приел, че наследниците на К. П. след предаване на имота са упражнявали владение върху него в необходимия за настъпване на правните последици на придобивната давност срок от десет години, съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, като придобитото от ищеца право върху 1/2 ид. ч. от апартамента съответства на дела му при съвладението на имота с оглед упражняваната от него фактическа власт върху обособената част за себе си. Прието е наличието както на обективния елемент – упражняване на фактическата власт върху вещта, установено от събраните доказателства, така и наличието на намерението за своене, съгласно презумпцията по чл. 69 ЗС. Установено е, вкл. и от ангажираната от нея свидетелка, че ответницата не е посещавала процесния имот, нито е предприела действия, с които да прекъсне или спре течението на придобивната давност в полза на ищеца, като предявяването на иск от нея срещу трето лице не води до такива последици. В заключение е прието фактическият състав на придобивната давност да е завършен в полза на касатора с изтичането на десетгодишния срок от установяване на владението при предаване на имота и предявеният иск за собственост е уважен на предявеното оригинерно придобивно основание.
В приложеното от касаторката изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./ по процесуалноправния въпрос „за начина, по който следва да бъде извършена преценката на събраните по делото гласни доказателства” с позоваване от касаторката на противоречие с цитираните решения на ВКС. Въпросът е обоснован със становището в жалбата за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила относно преценката на гласните доказателства по релевантните по делото факти за обосноваване извода за основателност на иска.
По поставения въпрос касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато, поради следните съображения: Съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касаторът следва ясно и точно да формулира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. При липса на правен въпрос съгласно тези изисквания не е налице общото основание за допускане на касация, което е достатъчно да не се допусне разглеждане на касационната жалба по същество. В случая касаторката се позовава на доводи, свързани с преценката на доказателствата, което по същността си представлява оплакване за неправилност на изводите поради допуснати процесуални нарушения при извършената от съда преценка. Така поставен въпросът не може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е относим към правилността на съдебния акт, а не към наличие на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това не се констатира и релевираното противоречие със съдебната практика относно преценката на събраните доказателства, извършена от въззивния съд, видно от изложените в обжалваното решение съображения.
Същите съображения за липса на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /в посочената вече предходна редакция/ са относими и към втория поставен в изложението процесуалноправен въпрос „дали заключението на съдебно-техническата експертиза е задължително за съда” – не е налице нито общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, нито допълнителното основание за това с оглед същността на поставения въпрос като основание за неправилност на изводите на въззивния съд поради процесуално нарушение по чл. 202 ГПК.
Поставен в изложението е и материалноправен въпрос: „Следва ли да бъде манифестирано от владелеца пред собственика владението върху имота, така че собственикът да е могъл да узнае за собственическото отношение на владелеца към имота”. Въпросът за владението на имота е релевантен за изхода на спора с оглед позоваването на това придобивно основание, обсъждан е от съда и е обуславящ извода за основателност на иска за собственост. Произнасянето по него обаче не е в противоречие със соченото ТР 3 от 10.07.2017 год. по т. д. № 3/2015 год. ОСГТК на ВКС, т. 1, което касае различен въпрос – извършване въвод във владение от съдебен изпълнител срещу трето лице, заварено в имота и каква защита следва да предприеме то, каквито въпроси в случая не са обсъждани за обосноваване извода на съда за основателност на предявения иск за собственост на придобивно основание давностно владение. Не е налице противоречие и с Р№ 262 по гр. д. № 342/2011 год. ІІ г. о. на ВКС, в което е прието, че при установяване на фактическата власт върху чужд имот при липса на правно основание /т. н. завладяване/ според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си, т. е. има качеството на владелец, не се изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, нито за промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Именно в този смисъл е произнасянето и в обжалваното въззивно решение – при установено владение от момента на предаване на имота на наследниците на отчуждения собственик, продължило в необходимия срок е обоснован изводът на съда за настъпване правните последици на придобивната давност в полза на ищеца в рамките на дела му.
Останалата съдебна практика, на която се позовава касаторката, е неотносима – в Р 381 по гр. д. № 37/2010 год. ІІ г. о. произнасянето касае въпрос за упражнявана фактическа власт от съсобственик и дали следва да демонстрира същия спрямо неползващия съсобственик намерението си да владее имота изцяло за себе си, за да се позове на придобивната давност, а в останалите две решения по гр. д. № 1476/2009 год. ІІ г. о. и гр. д. № 603/2012 год. І г. о. фактите са за липса на обективния елемент на владението – упражняваната фактическа власт.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по формулирания въпрос: „Следва ли да се счита за скрито завладяването на имот от трето лице по време на изпълнително производство за въвод в този имот, когато завладяването е станало след завеждане на делото, решението за въвод по което се изпълнява, при положение, че взискателят по изпълнителното дело няма достъп до имота и започва ли да тече придобивна давност”. Този въпрос не е предмет на произнасяне в обжалваното решение, нито е обусловил изхода на спора за собственост, поради което и не е налице общата предпоставка за допускане на касацията.
При този изход на настоящето производство касаторката следва да заплати на ответника по касация направените разноски в размер на 3 900 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна помощ.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1574 от 4.07.2017 год. по гр. д. № 1482/2016 год. на Софийския апелативен съд по подадената от И. П. Б. от [населено място], чрез адв. Д. Г., касационна жалба.
Осъжда И. П. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на М. К. П. от [населено място], [улица], ет. 4 направените в настоящето производство разноски в размер на 3 900 лв. /три хиляди и деветстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: