О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 448
гр. София, 23.08.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и шести март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3613 по описа за 2017 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 21088 от 19.07.2017 г., подадена от С. В. С. и В. С. С. чрез адвокат Н. К. от АК-В. против въззивно решение № 958 от 15.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 828/2017 г. на Окръжен съд – Варна.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно при наличие на касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответната [община] не е подала отговор срещу касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено Решение № 518 от 10.02.2017 г., постановено по гр.д. № 8135/2016 г. на Районен съд – Варна, 14 състав, с което е отхвърлен предявеният от касаторите иск по чл. 108 ЗС против [община] за предаване владението на недвижим имот, представляващ реална част с площ 37,39 кв.м от поземлен имот с идентификатор 10135.2553.193 по кадастралната карта на [населено място], целият с площ 516,18 кв.м, при граници на реалната част, подробно описани в диспозитива на решението.
Въззивният съд е приел за неустановена по делото материалната легитимация на ищците върху процесната реална част. Ищците са претендирали, че процесният терен, представляващ пътека с площ от 37,39 кв.м. – част от имота с идентификатор 10135.2553.193 (целият с площ 516 кв.м, записан като собственост на ответника), винаги е бил част от собствения им имот с идентификатор 10135.2553.182. Доколкото ответникът не оспорва правото на собственост на ищците върху имот с идентификатор 10135.2553.182, а техните твърдения са, че процесната реална част с площ от 37,39 кв.м. е част от имота им, то по същество спорът се е свел до това да се установи дали при признаването за собственик по давност на праводателя на ищците В. С. Г. през 1968 г. този терен е бил част от придобития от него имот, съответно – дали и ищците са станали собственици в резултат на сделките, сключени в периода от 1973 г. насетне. Установено е, че с НА № 59 от 1968 г. В. Г. е признат за собственик по давност на дворно място с площ от 260 кв.м, представляващо имот с пл.№ 3826, кв.1 по плана на 25-ти подрайон на [населено място], с непосочени граници на имота. В НА няма описана скица, както и няма приложена такава към материалите по делото, от която да е видно кои са били границите на имота към този момент. От представената и приета по делото като доказателство извадка от КП от 1956 г. е видно, че има три имота с означението „3826”, а именно имотите с пл.№№ 3826, 3826А и 3826Б. На имота, за който ищците твърдят, че са собственици, визуално отговаря имот № 3826Б. До него има отбелязана пътека, която се явява спорната част и която е заснета като част от имот № 3826. Въз основа на това е прието, че пътеката е съществувала още към 1956 г., което дискредитира наведеното от ответниците първично придобивно основание. Този извод не се разколебава и от обстоятелството, че през 1994 г. ищецът С. С. и баща му В. Г. са предприели действия по изработване на ЧИЗСП и ЧКЗСП. Наведените твърдения в тази насока са, че имотните граници съвпадат с регулационните, но това също не е доказано по делото.
В представеното от касаторите изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че са налице всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) с прилагане на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, Решение № 11 от 06.02.2015 г. по гр.д. № 4680/2014 г. на ВКС, Решение № 271 от 06.01.2015г. по гр.д. № 2853/2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и Решение от 15.06.2011 г. по в.гр.д. 659/2011 г. на Окръжен съд – Варна:
(1) „длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани“;
(2) „когато въззивната инстанция не е препратила и анализирала мотивите на първоинстанционния съд, това не нарушава ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение и същия не е съобразил изброените решения на ВКС“ – с позоваване на Решение № 157 от 8.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 823/2010 г., II т. о., ТК, както и Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК;
(3) „разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да не препрати мотивите си към приложените категорични доказателства относно собствеността на ищците -документи за собственост, скици и приложени и изследвани предшестващи кадастрални планове и техните пороци при съставянето им?“;
(4) „следва ли въззивната инстанция да допусне събирането на „нови“ „стари“ доказателства, които сме изложили ясно във въззивната жалба, относно обстоятелства, за които първоинстанционният съд не се е произнесъл и не е ли нарушение на съдопроизводствените правила непроизнасянето по основния иск?;
(5) „Допустимо ли е, да се съставя Акт за частна общинска собственост, при влязъл сила ПУП-ПРЗ за имота на ищците, само и единствено на влязла в сила грешна кадастрална карта?“.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
На първо място – въпросите не са обусловили правните изводи на въззивния съд, а представляват касационни оплаквания по съществото на спора. Първите три въпроса касаят задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, което задължение съдът е изпълнил. Окръжният съд не е бил длъжен /арг. чл. 272, предл. 2 ГПК/ и не е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, тъй като го е потвърдил, но при съображения, различни от тези на районния съд. Въззивното решение съдържа мотиви, в които са изложени изводите на съда досежно релевантните за спора факти, формирани въз основа на извършения анализ на събраните по делото доказателства; подведено е установеното фактическо положение под приложимите към спора правни норми, с което е обоснован извода относно несъществуването на спорното право, както и е изложено становището на въззивния съд по заявените с жалбата оплаквания. Относно четвъртия въпрос – касаторите не са заявили доказателствени искания нито във въззивната жалба, нито в първото и единствено по въззивното дело открито съдебно заседание видно от съставения по делото протокол /л. 29 от делото на ОС/. Въззивният съд правилно е приел, че касаторите са предявили иск по чл. 108 ЗС с посочено придобивно основание изтекла в полза на праводателя им придобивна давност. Съдът се е произнесъл по иска в рамките на сезирането, с което е изпълнил задължението си по чл. 2 ГПК. Относно петия въпрос – по приложението на чл. 5, ал. 3 ЗОС е формирана практика на ВКС /Решение № 391 от 18.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1139/2011 г., I г. о., ГК, Решение № 310 от 3.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 456/2011 г., II г. о., ГК и др./, която е съобразена от въззивния съд. Причината за отхвърляне на иска не е наличието на съставения от общината акт за общинска собственост, който не поражда вещно право на собственост в полза на общината върху актувания имот, а само удостоверява съществуването му. По тази причина при възникнал спор за собственост всяка от страните по него следва да установи поддържаното придобивно основание. В случая касаторите, върху които е била доказателствената тежест за това, не са подкрепили с доказателства твърдението си, че праводателят им е станал собственик на процесния терен на поддържаното от тях основание – изтекла към 1968 г. придобивна давност. Няма основание за подобно заключение и съдът не е приемал, че досежно процесния имот е налице грешка в кадастралната карта.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, посочено словом в петитума на изложението към касационната жалба, не е налице, тъй като касаторите не сочат противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
Воден от изложеното, ВКС, състав на Второ отделение на Гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 958 от 15.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 828/2017 г. на Окръжен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: