О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 28
гр. София, 17.01.2020 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1664 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 626 от 29.01.2018 год. по гр. д. № 19918/2014 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 1.08.2014 год. по гр. д. № 9376/2010 год. на Софийския районен съд, 41 състав, в частта, в която Е. К. С., Р. В. Ч., Е. С. Ч., Я. Н. С., С. С. Ч., А. Й. Г., С. С. Ч., Р. А. М., Т. С. В., С. Р. М. и Т. С. С. са осъдени, на основание чл. 108 ЗС да предадат на Д. К. К., М. А. К., П. А. К. и Т. С. К. владението върху недвижим имот, представляващ поземлен имот с пл. № * в кв. 12 по плана на [населено място], одобрен със заповед № РД-50-09-251 от 1987 год. на гл. архитект на гр. София, м.ж. к. „Факултета“, с площ от 780 кв. м., при описаните съседи, съставляващ поземлен имот с пл. № * в кв. 54 по РП на м. „Ф.” одобрен с решение № 25 по протокол № 24 от 30.03.2001 год. на СОС, с площ 802 кв. м., който представлява поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР, одобрени със заповед № РД-18-50-от 2.11.2011 год. на изп. директор на АГКК, с адрес на поземления имот [населено място], [улица], с площ 802 кв. м., при посочените съседи.
Със същото решение въззивният съд е отменил горното първоинстанционно решение на Софийски районен съд, 41 състав, в частта му, в която Е. К. С., Р. В. Ч., Е. С. Ч., Я. Н. С., С. С. Ч., А. Й. Г., С. С. Ч., Р. А. М., Т. С. В., С. Р. М. и Т. С. С. са осъдени, на основание чл. 109 ЗС да прекратят неоснователните си действия, изразяващи се в изграждане на четири незаконни постройки /сгради/ без съгласието на ищците Д. К. К., М. А. К., П. А. К. и Т. С. К. и без учредено от последните право на строеж, които са построени в поземлен имот с пл. № * в кв. 12 по плана на [населено място], м.[жк]с площ от 780 кв. м., описан подробно, както и да премахнат за тяхна сметка четирите броя сгради, с което да осигурят възможност на ищците да упражняват правото си на собственост върху имота в пълен обем и вместо това е постановил друго решение, с което отхвърлил исковете по чл. 109 ЗС.
Въззивният съд е обезсилил горното първоинстанционно решение, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК в частите, в които исковете по чл. 108 и чл. 109 ЗС са уважени по отношение на Т. Р. С. и върнал делото на първоинстанционния съд в тази му част за разглеждане на исковете с участието на законните наследници на това лице, конституирани в производството.
Въззивното решение се обжалва от ответниците с касационна жалба, приподписана от адв. Р. Д., подадена в срок, с оглед постановеното определение № 3644 от 22.11.2018 год. по ч. гр. д. № 5174/2018 год. на Софийския апелативен съд, с което е отменено предходно разпореждане за връщане на касационната жалба като просрочена. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението в потвърдителната му част поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите за неоснователност на възражението им за придобивна давност, с искане за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по формулираните въпроси относно придобивната давност и защитата на правото на собственост при условията на непрекъснато владение в продължение на десет години – чл. 79, ал. 1 ЗС, прекъсване на владението, с какви действия се осъществява то, с позоваване на противоречие със сочената съдебна практика.
Ответниците Д. К. К., М. А. К., П. А. К. и Т. С. К., чрез пълномощника им адв. Д. К., възразяват срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване по съображенията за липса на формулирани правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно изискванията на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС и липса на противоречие със сочената съдебна практика. Излагат съображения за правилността на постановеното въззивно решение в обжалваната му част и претендират присъждане на разноските по делото.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната му част по иска по чл. 108 ЗС, въззивният съд приел, че ищците са установили материалноправните предпоставки за възникване в тяхна полза на правото на собственост върху процесния имот на заявеното от тях придобивно основание – реституция на основание ЗВСОНИ и наследствено правоприемство, а противопоставеното от ответниците възражение за придобивна давност намерил за неоснователно. Макар и да е установено от събраните доказателства упражняването на фактическа власт върху спорния имот от ответниците в период повече от десет години, не е налице установяване на субективния елемент, определящ упражняването на фактическата власт като владение. Въззивният съд се е позовал на приетото в ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС относно трансформацията на упражняваната фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, за което „е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците на придобивната давност – предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в граждански оборот и т. н.” В същото цитирано ТР ВКС е приел още, че до момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене /чл. 69 ЗС/ не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие правото на собственост. С оглед на тези разяснения и при доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК въззивният съд приел, че в тежест на ответниците е било да установят при пълно и главно доказване, че са владели имота явно и необезпокоявано като свой, с намерение да го придобият в рамките на повече от десет години преди предявяването на иска, което намерение е противопоставено на действителните собственици. Съдът приел, че последното не е установено от събраните по делото свидетелски показания. Установената от тях фактическа власт върху имота от страна на ответниците не е достатъчна за установяване по несъмнен начин, че същите са упражнявали фактическата власт непрекъснато, необезпокоявано и явно с намерение да своят имота след 22.11.1997 год. до предявяването срещу тях на 26.02.2010 год. на иска за собственост, което намерение да е противопоставено на действителните собственици на имота с оглед данните по делото за възстановяването му на основание ЗВСОНИ и приложението на чл. 5, ал. 2 от с. з. за незачитане на изтеклата до този момент придобивна давност.
Поради липсата на доказателства относно достигане до знанието на възстановените собственици на намерението на ответниците за своене на спорния имот, подлежащ на възстановяване по ЗВСОНИ, нито дори на твърдения в тази насока, при наличието на установено противопоставяне от страна на действителните собственици на имота на обитаването му от ответниците, владението на последните не е било несмущавано и спокойно. С оглед на тези съображения възражението им за придобивна давност е останало недоказано.
Следователно, въз основа на преценката на събраните доказателства в контекста на несъмнено установеното обстоятелство, че имотът е възстановен по реда на ЗВСОНИ на наследниците на бившия собственик, за което последните са се снабдили и с констативен нотариален акт № 22 от 2000 год., съдът приел, че твърдението на ответниците да са придобили същия по давностно владение е недоказано, макар и да е установено, че от преди 1997 год. същите упражняват фактическата власт върху него като живеят в построените там сгради. Не е установено по делото, че е налице намерение у тях за своене на имота, както и същото да е достигнало до действителните невладеещи собственици.
Поради горните съображения изводът за основателността на иска по чл. 108 ЗС е обусловен от произнасянето по въпроса за предпоставките на поддържания от ответниците способ – придобивната давност, при спецификата на хипотезата с оглед възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ, поставяща въпроса за достигане до знанието на възстановените собственици на намерението им за своене. Произнасянето по тези релевантни за спора въпроси не само не противоречи на съдебната практика, но кореспондира с нея, вкл. и със задължителната такава, обективирана в ТР № 4 от 17.12.2012 год. на ОСГК на ВКС, така и в представеното решение № 41 от 26.02.2016 год. по гр. д. № 4951/2015 год. на І г. о. Според него, за да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, следва да е налице демонстрация на промяна в намерението спрямо собственика на имота, което е приложимо и в настоящата хипотеза на установяване на фактическата власт на ответниците в процесния имот към момент, в който същият е бил държавна собственост, впоследствие възстановена в полза на наследниците на бившия собственик.
Другото представено към изложението решение № 5 от 25.01.2010 год. по гр. д. № 2728/2008 год. на ІІ г. о. на ВКС е неотносимо към настоящия спор, с оглед ирелевантността на въпросите, предмет на произнасяне в него – хипотези на прекъсване на придобивна давност, започнала да тече в полза на един сънаследник, установил самостоятелна фактическа власт върху съсобствен имот.
С оглед на горното, първият от формулираните в изложението въпроси, макар и релевантен за спора, не е произнесен в противоречие със сочената съдебна практика, което обосновава извод за липса на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК / грешно посочено от касаторите по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/. Вторият въпрос, формулиран по следния начин: „Кога веднъж установено владение е прекъснато, с какви действия и на кои лица, който обуславя отговора на въпроса за вида действия, които невладеещият собственик следва да извършва, за да се приеме, че е прекъсната фактическата власт върху един имот и волеизявлението за своене на вещта” е неотносим, тъй като въззивният съд не се е произнасял относно прекъсване на владението. Поради това този въпрос не може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване поради липса на общото основание за това, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл е и представеното от касаторите определение по чл. 288 ГПК по гр. д. № 937/2012 год. на ІІ г. о. на ВКС, което не представлява противоречива съдебна практика по смисъла на закона.
При липса на посочен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне. Спорът по установените от събраните доказателства факти не може да се обсъжда и да се разрешава в настоящето производство, в какъвто смисъл са поставените в изложението въпроси по изложените съображения.
Въпреки изхода на настоящето производство разноски в полза на ответниците не се присъждат, тъй като липсват доказателства такива да са направени.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 626 от 29.01.2018 год. по гр. д. № 19918/2014 год. по описа на Софийски градски съд в обжалваната му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: