О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
гр. София, 11.07.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2245 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 23 от 26.02.2016 год. по гр. д. № 44/2016 год. /налице е грешка в посочената година/ Сливенският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 4.12.2015 год. по гр. д. № 4132/2014 год. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Й. И. К. и М. М. К. от [населено място] иск срещу Т. М. Ч. и И. Ц. Ч. от същия град за приемане за установено, че е налице грешка в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД -18-31 от 19.04.2006 год., изразяваща се в неправилно отразяване на границата между техния имот с идентификатор 67338.506.206 с площ 253 кв. м. и имота на ответниците с идентификатор 67338.506.197, като се приеме, че същата преминава на 3 м. северно от отразената в кадастралната карта и съответно бъде нанесена.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищците Й. К. и М. К., чрез пълномощника им адвокат Г. М., с оплаквания за неправилността му поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и вместо това бъде постановено друго решение, с което искът им бъде уважен. Претендират присъждане на направените разноски по делото пред всички инстанции.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Формулирани са два въпроса, свързани с приложението на регулационния план от 1930 год., като считат, че произнасянето на въззивния съд противоречи на представените две решения на ВКС – № 922 по гр. д. № 2930/07 год. на І г. о. и Р 73 по гр. д. № 1248/08 год. ІІ г. о., без да се сочи конкретното противоречие, а по отношение точното прилагане на ЗПИНМ /отм./, ППЗПИНМ /отм./, ЗТСУ/отм./ релевират основание за допускане на касацията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са и съображения относно неправилността на обжалваното решение, които не могат да бъдат предмет на настоящето производство.
Ответниците И. Ч. и Т. Ч., чрез пълномощника им адв. Р. Т., в писмен отговор поддържат становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Считат, че произнасянето на въззивния съд кореспондира със задължителна съдебна практика – Р № 16 по гр. д. № 5579/14 год. ІІ г. о. ВКС. Претендират присъждане на разноските по делото.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Искът е с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, в редакцията на закона с изменението с ДВ бр. 49/2014 год., при действието на който е подадена исковата молба, като спорът е възникнал по повод твърдяната от ищците допусната грешка в кадастралната карта на [населено място] от 2006 год., изменена 2008 год., изразяваща се в неправилно заснемане на границата между собствения им имот с идентификатор 67338.506.206 и този на ответниците, заснет с идентификатор 67338.506.197. Считат, че действителното й положение е на 3 м. северно от нанесената такава, вследствие на което площ от около 45-50 кв. м. им е отнета и попада в имота на ответниците.
Страните по делото се легитимират като собственици на двата съседни имота с нотариални актове – № 104/1997 год. и 139/2007 год., като спорът между тях е съсредоточен върху границата между имотите им с оглед поддържаното от ищците твърдение, че нанасянето в КК на имота им не е според границите на правото им на собственост по плана от 1933 год. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, въззивният съд приел, че от събраните доказателства не може да се направи извод, че претендираната площ от 45-50 кв. м. от имота на ответниците е била собственост на ищците, напротив – разпитаните свидетели установяват, че имотите се владеят в границите, както са нанесени в кадастралната карта. Твърдяната от ищците като действителна граница тази по план от 1933 год. не се установява и от заключението на приетата техническа експертиза на в. л. В. С., с оглед невъзможността да бъде определена такава по данните от одобрен „Проект за оправяне границите на дворищата в кв. 136 на [населено място]” поради наличната основа. Въз основа на заключението на същата експертиза относно липса на промяна в границата между имотите по следващите кадастрални планове /от 1957 год. до сега/ и проследените промени в застрояването им в годините е направен и изводът за липсата на грешка в нанесената по КК граница между тях.
Следователно, решаващото съображение за неоснователността на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е липсата на доказателства, че спорната част от имота на ответниците, целият с площ от 125 кв. м., представлява част от имота на касаторите, така както е придобит от наследодателя им през 1933 год. /с площ 215 кв. м., парцел ІV в кв. 136б, застроено с две стаи/, а сега имот, нанесен в кадастралната карта и то с по-голяма площ – 253 кв. м., за да се приеме, че е допусната грешка в кадастралната карта при отразяване на границата между тях. Поради това и поставените в изложението на касаторите въпроси относно приложението на регулацията от 1930 год. се явяват неотносими, тъй като не са обусловили извода в решението на въззивния съд. По делото няма данни за наличието на регулационен план от 1930 год., вещото лице е изяснило, че е налице одобрен проект, който според него не е довършен с оглед съществуващите конфигурации на имотите в квартала. Поради това и въпрос за приложението на регулация от 1930 год. не е обсъждан, а изводът е обоснован с установеното от събраните доказателства съвпадение на нанесената в КК граница с тази, съществувала от 1957 год. между имотите.
С оглед на горното не е налице правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията в тази насока в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. В него е прието, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставеният от касаторите въпрос за приложение на регулационен план от 1930 год. е обоснован от поддържаната от тях теза, че северната граница на имота по този план е вярната имотна граница, която в кадастралната карта е нанесена погрешно. Това твърдение подлежи на установяване, което в случая не е постигнато със събраните по делото доказателства, в т. ч. и заключението на техническата експертиза, тъй като не се установява точната граница между имотите по наличната основа на одобрения проект от 1933 год. /т. е. такъв, изработен преди ЗПИНМ /отм./, чието действие няма данни да е запазено, с оглед разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от с.з. и данните в експертизата за последващи планове, първият от които от 1957 год.
Липсата на правен въпрос от значение за изхода на делото като общо основание е достатъчно да обоснове извод за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение, без да се преценява наличието на поддържаното противоречие с представената от касаторите съдебна практика и значението на въпросите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
При този изход касаторите следва да заплатят на ответната страна направените в настоящето производство разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 500 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие.
По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 23 от 26.02.2016 год. по гр. д. № 44/2016 год. на Сливенския окръжен съд по подадената от Й. И. К. и М. М. К., чрез пълномощника им адвокат Г. М., касационна жалба.
Осъжда Й. И. К. и М. М. К., двамата от [населено място], [улица] да заплатят общо на Т. М. Ч. и И. Ц. Ч., двамата от [населено място], [улица] направените в настоящето производство разноски в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: