О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 163
гр. София, 21.04.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1388 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 29.04.2014 год. по гр. д. № 10268/2013 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е отменил изцяло първоинстанционното решение от 28.05.2013 год. по гр. д. № 47596/2011 год. на Софийския районен съд и вместо това постановил друго, с което осъдил Н. А. П. на основание чл. 75 ЗС да предаде на И. А. Д. владението върху апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 102.61 кв. м., при описаните съседи, както и да му заплати направените по делото разноски.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от Н. А. П. от [населено място] с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му и присъждане на направените разноски.
В приложеното изложение касаторът обосновава наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. Счита, че произнасянето на въззивния съд по процесуалноправните въпроси, свързани с правната квалификация на иска и по-конкретно относно правомощията на въззивния съд при приемане на друга правна квалификация на иска, да е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 2 на ТР № 1/2013 год. и редица цитирани, но неприложени решения на ВКС. Поддържа се въззивният съд да е постановил недопустимо решение, като е разгледал непредявен иск по чл. 75 ЗС, вместо предявеният такъв по чл. 76 ЗС.
Ответникът И. А. Д. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Цв. Й., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението по съображения, подробно изложени в представения отговор. Поддържа липса на правни въпроси, по които произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с посочената съдебна практика, а оплаквания относно правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго решение, с което уважил предявения иск за защита на нарушеното владение, въззивният съд приел, че ищецът е въведен във владение в процесния апартамент с протокол за въвод на ЧСИ на 12.05.2011 год., което владение му е било отнето в периода от 27.07 до 2.11.20011 год. от ответника. Последният признава, че упражнява фактическа власт върху апартамента, като се позовава на сключен с ищеца предварителен договор за продажбата му, видно от който обаче предаването на владението е уговорено при подписване на нотариален акт за продажбата и заплащане на уговорената цена, което не се е осъществило.
Поради недоказване от ответника на основанието, на което същият упражнява фактическа власт върху имота, съдът приел, че същата е отнета неправомерно, поради което и са налице предпоставките на чл. 75 ЗС за защита на владението на ищеца.
Следователно, релевантният въпрос за изхода на делото е наличието на предпоставките за защита на нарушено владение, както и правната квалификация на предявения иск. Приемайки, че не се установява владението върху имота да е било отнето по скрит или насилствен начин от ответника, въззивният съд приел, че е налице фактическия състав на чл. 75 ЗС за защита на владението на ищеца срещу всяко едно нарушение, което в случая е осъществено от ответника, установил неправомерно своя фактическа власт върху имота чрез съществуващия достъп до него от съседния апартамент поради липсващата преградна стена между тях. Произнасянето на въззивния съд по въпроса за правната квалификация на спорното право кореспондира с приетото в съдебната практика, че това е дейност на съда, който не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация, като същата се извлича от твърдените обстоятелства в исковата молба и заявеното искане. Цитираната в изложението съдебна практика не сочи различно произнасяне по този въпрос, а касае правомощията на въззивния съд при констатиране на процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд по повод указанията към страните за установяване на подлежащите на доказване факти. Както е посочено, въззивният съд в този случай следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. /ТР № 1/2013 год. ОСГТК на ВКС,, т. 2, решение № 71 по гр. д. № 880/2012 год. ІV г. о./. В настоящият случай въззивното производство е образувано по жалбата на ищеца, ответникът, сега касатор е взел становище по предявения срещу него иск с писмения отговор по чл. 131 ГПК, в който е поддържал наличие на основание за упражняваната от него фактическа власт върху спорния имот. Затова и не е налице основание да се дават указания към страните, различни от тези по доклада на първоинстанционния съд, тъй като въззивният съд не е констатирал такива процесуални нарушения на първоинстанционния съд, относими към правната квалификация на иска, а и такова оплакване не е релевирано в жалбата. Въззивният съд, въз основа на твърдените от страните обстоятелства и събраните доказателства е обосновал извода си за основателност на иска за защита на нарушеното владение на ищеца на основание чл. 75 ЗС, като дадената от него правна квалификация е относима към предмета на спора, обусловен от твърдените от страните обстоятелства и с оглед задължението му да даде правилна квалификация на спорното право. При непроменени фактически твърдения на ищеца и петитум на иска ако въззивният съд възприеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, той следва да разреши спора по същество и в съответствие с действителното правно основание, в какъвто смисъл е постановеното въззивно решение. Произнасянето е в съответствие с възприетото в съдебната практика становище, че правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато е нарушен принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената защита, а когато липсва такова нарушение дадената от съда правна квалификация във всички случаи обуславя правилността на решението и когато въззивният съд е приел за неправилна дадената от първоинстанционния съд такава той следва да реши спора при дадената от него правилна такава. Касае се за неправилно приложение на материалния закон, съставляващо основание за отмяна на първоинстанционното решение и решаване на спора от въззивния съд по същество с произнасяне по основателността на иска.
Поради това и поставените от касатора процесуалноправни въпроси не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по своята същност представляват доводи за неправилност на направения от съда извод поради твърдените процесуални нарушения при произнасянето по иск по чл. 75 ЗС, а не по поддържаното от ищеца основание по чл. 76 ЗС, а не процесуалноправни въпроси, произнасянето по които да е обусловило този извод. Обсъждането им предполага наличие на основание за допускане на касационното обжалване, като релевираните такива по тези правни въпроси не са налице поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Затова и не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, а представената съдебна практика към изложението е неотносима. С оглед изхода на настоящето производство касаторът следва да понесе направените от ответника разноски в размер на 4 500 лв. за заплатеното адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Поради тези съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2941 от 29.04.2014 год. по гр. д. № 10268/2013 год. по описа на Софийски градски съд по подадената от Н. А. П. от [населено място] касационна жалба против него.
Осъжда Н. А. П. от [населено място], [улица], ет. 2, ап. 4 да заплати на И. А. Д. със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 3 направените по делото разноски в размер на 4 500 лв. /четири хиляди и петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: