О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 115
София, 12.03.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 536 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 15.11.2015 год. по гр. д. № 8344/2015 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 14.04.2015 год. по гр. д. № 45070/2014 год. на Софийския районен съд и вместо това отхвърлил предявения от Д. И. Д. против Б. К. А. иск за защита на отнето владение поради смяна на ключалката на входната врата на имот, представляващ ателие № 2, изградено в груб строеж, в [населено място],[жк], чл. 259, вх. „Б”, ет. 7, с площ 36.25 кв. м. и осъдил ответника Б. К. А. да предаде на Д. И. Д., на основание чл. 76 ЗС владението върху горния недвижим имот поради отнемането му чрез насилие-изблъскване на Е. П., държаща имота за Д..
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от Б. К. А., чрез пълномощника му адв. Н. Б., с оплаквания за неговата недопустимост, респ. неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за обезсилването му като недопустимо, респ. отмяната му като неправилно.
В приложеното изложение касаторът обосновава наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. Счита, че произнасянето на въззивния съд по процесуалноправния въпрос, свързан с пасивната материалноправна легитимация на ответника да отговаря по иска по чл. 76 ЗС при положение, че не той е отнел владението, а е получил същото от трето лице, произнасянето на въззивния съд е в противоречие със съдебната практика – Р № 703 от 26.07.85 год. по гр. д. № 162/85 на ІV г. о., Р 142 от 23.05.13 год. по гр. д. № 533/12 год. І г. о. на ВКС. По въпроса за допустимостта искът по чл. 76 ЗС да бъде предявен и на двете основания – отнемане на владението по скрит начин, алтернативно чрез насилие, касаторът се позовава на противоречие с решение № 340 от 28.04.2009 год. по гр. д. № 5754/2007 год. на ІV г. о. на ВКС, в което е прието, че не може да се твърди взаимоизключващи основания за отнемане на владението. Свързан с него е и следващият поставен въпрос относно допустимостта искът да бъде уточнен във въззивното производство в смисъл, че са предявени претенции в условията на алтернативност и за допустимостта на въззивното решение при разглеждането на едната от тях, по която не е налице произнасяне от първоинстанционния съд, нито е допуснато изменение на иска. Касаторът се позовава на решение № 476 от 26.10.10 год. по гр. д. № 907/09 год. ІІ г. о. на ВКС, в което е прието, че предявяването на нов иск наред с първоначално предявения по реда на чл. 214 ГПК е недопустимо.
Ответникът по касация Д. И. Д., чрез пълномощника му адв. С. М., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението по съображения, че съдът е дал правната квалификация на иска съгласно изложените фактически обстоятелства, а не се касае до изменение на иска. Претендира присъждане на направените съдебни разноски.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да уважи предявения иск за защита на нарушеното владение, въззивният съд приел, че ищецът е във владение на процесния имот от 2012 год., в който живеел заедно със свидетелката Е. И., като владението му е било отнето на 3.07.2014 год. чрез упражненото насилие от ответника върху свидетелката Е. И., при прибирането й в жилището. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите И. и Б., кореспондиращи и с представеното медицинско удостоверение за получените от свидетелката наранявания, като приел за нелогични и противоречиви тези на свидетелката на ответника – П. относно придобиване на владението от ответника от трето лице по сключен между тях предварителен договор и упражняване на владение въз основа на него до 3.07.2014 год. при наличието на вещите на ищеца и на св. И. в имота.
Поради недоказване от ответника на основанието, на което същият упражнява фактическа власт върху имота, съдът приел, че са налице предпоставките на чл. 76 ЗС за уважаване на предявения иск за защита на владението на ищеца.
Следователно, релевантният въпрос за изхода на делото е наличието на предпоставките за защита на нарушено владение, както и правната квалификация на предявения иск. Приемайки, че не се установява владението върху имота да е било отнето по скрит начин от ответника, както е приел в решението си първоинстанционният съд, въззивният съд е счел, че отнемането на владението е осъществено чрез насилие срещу свидетелката И., с която ищецът живеел в жилището, което обосновава основанието за защита на владението на ищеца срещу установената от ответника фактическа власт. Произнасянето на въззивния съд в случая е относимо към въпроса за правната квалификация на спорното право, което кореспондира с приетото в съдебната практика, че това е дейност на съда, който не е обвързан дори и да е дадена такава от ищеца, същата се извлича от твърдените обстоятелства в исковата молба и заявеното искане. Затова и поставените въпроси относно допустимостта да се предяви иска за връщане на отнето владение и на двете основания алтернативно, както и допустимостта да се уточнява това обстоятелство във въззивното производство, както и произнасянето на въззивния съд на основанието, по което не се е произнесъл първоинстанционния съд, не са относими към изхода на спора с предмет иска по чл. 76 ЗС. Видно е от съдържанието на исковата молба, както и от уточнителната такава съгласно указанията на въззивния съд, че ищецът е поддържал отнемането на владението върху имота му от ответника да се е случило на 3.07.2014 год. по описания в нея начин по недопускането на свидетелката И. да се прибере в жилището с упражнено физическо насилие над нея. Д. на ответника, че преди това той е придобил владението върху имота от трето лице, с което е сключил представения по делото предварителен договор, т. е. поддържаната теза, че не той е отнел владението, е приет от въззивния съд за недоказан. Поставеният в тази връзка въпрос № 1 в изложението не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а такъв относно правилността на направения извод за основателност на иска срещу ответника, който в настоящето производство не може да бъде обсъждан. Затова и посочената и приложена към изложението съдебна практика по този въпрос не е относима, отделно от това и в двете решения /по гр. д. № 162/85 год. ІV г. о. на ВС и по гр. д. № 533/12 год. І г. о. на ВКС/ разгледаният въпрос е този относно правната квалификация на исковете по чл. 75 и чл. 76 ЗС. Такъв въпрос по настоящето дело не се поставя, с оглед изложените от ищеца обстоятелства относно отнемането на владението му от ответника, сочещо на наличие на основание по чл. 76 ЗС. Произнасяйки се по него въззивният съд е квалифицирал иска въз основа на поддържаните от ищеца фактически основания, в т. ч. и тези за отнемане по скрит начин, доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл на това основание с оглед твърдението на ищеца за смяна на ключалката. Намерил го е за неоснователно поради липса на доказателства относно осъществяването на това от ответника. С оглед твърденията на ищеца за упражнено насилие срещу свидетелката И. на твърдяната дата, въззивният съд въз основа на събраните по делото доказателства приел отнемането на владението да е осъществено по този начин, поради което и уважил предявения иск за връщане на отнетото владение на имота. Произнасянето на съда всъщност не противоречи на приетото в приложеното решение по гр. д. № 5754/2007 год. на ІV г. о. на ВКС относно взаимноизключващите се тези, а именно, че владението може да бъде нарушено или по скрит начин /без знанието на владелеца/ или по насилствен начин – пострадалият от насилие владелец няма как да не узнае за насилието, което търпи, тъй като въззивният съд се е произнесъл по второто, а не и по двете.
Не е относимо и приложеното решение № 476 по гр. д. № 907/09 год. на ІІ г. о. на ВКС, тъй като разгледаният в него въпрос за недопустимостта на предявяване на нов иск наред с първоначалния по реда на чл. 214 ГПК не е относим към този по настоящето дело, който касае правната квалификация на предявения иск въз основа на твърденията на ищеца. Така, въз основа на твърдените от страните обстоятелства и събраните доказателства съдът е обосновал извода си за основателност на иска за защита на нарушеното владение на ищеца на основание чл. 76 ЗС, като дадената от него правна квалификация е относима към предмета на спора, обусловен от твърдените от страните обстоятелства и с оглед задължението му да даде правилна квалификация на спорното право. При непроменените фактически твърдения на ищеца и петитум на иска ако въззивният съд възприеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, той следва да разреши спора по същество и в съответствие с действителното правно основание, в какъвто смисъл е постановеното въззивно решение. Произнасянето е в съответствие с възприетото в съдебната практика становище, че правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато е нарушен принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената защита, а когато липсва такова нарушение дадената от съда правна квалификация във всички случаи обуславя правилността на решението и когато въззивният съд е приел за неправилна дадената от първоинстанционния съд такава той следва да реши спора при дадената от него правилна такава. Касае се за неправилно приложение на материалния закон, съставляващо основание за отмяна на първоинстанционното решение и решаване на спора от въззивния съд по същество с произнасяне по основателността на иска. Отнесено към настоящия казус горното означава, че като е приел да е налице отнемане на владението чрез насилие, а не по скирт начин, съдът е дал правната квалификация на спорното право, а не се е произнесъл на друго основание.
Поради това и поставените от касатора въпроси не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване, същите по своята същност представляват доводи за неправилност на направения от съда извод за основателност на иска по чл. 76 ЗС. Обсъждането им предполага наличие на основание за допускане на касационното обжалване, като релевираните такива по тези правни въпроси не са налице поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Затова и не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, а с оглед изхода на настоящето производство касаторът следва да понесе направените от ответника разноски в размер на 1 000 лв. за заплатеното адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Поради тези съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 7916 от 15.11.2015 год. по гр. д. № 8344/2015 год. по описа на Софийски градски съд по подадената от Б. К. А. от [населено място], чрез адв. Н. Б. касационна жалба против него.
Осъжда Б. К. А. от [населено място],ж. к. „Д.”, [жилищен адрес] вх. „Б”, ет. 7, ап. 51 да заплати на Д. И. Д. от [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2 направените по делото разноски в размер на 1 000 лв. /хиляда лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: