О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 437
гр. София, 30.11. 2015 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 5265 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх.№ 4341 от 03.08.2015 г., подадена от [фирма] (в ликвидация) чрез адвокат С. А. А. от САК, която е насочена срещу въззивно решение № 262 от 06.07.2015 г., постановено по в.гр.д. № 297/2015 г. по описа на ОС – [населено място].
Ответникът по касация Д. Ц. Д. не е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
С обжалваното решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил решение № 1222 от 16.12.2014 г. на Районен съд –гр. П., постановено по гр.д.№ 5686/2013 г., с което е отхвърлен иска на [фирма] (в ликвидация) срещу Д. Ц. Д. за установяване, че [фирма] е собственик на ПИ пл.№ 2275 с площ от 850 кв.м. по действащия регулационен план на [населено място], [община], утвърден със заповед № 234 от 09.04.1976 г. на заявеното с исковата молба придобивно основание – чл. 17а ЗППДОП (отм.) вр. чл. 1, ал. 1 (отм.) от ЗОЕТДДИ.
За да постанови този резултат, окръжният съд е приел, че по сега действащия РП на [населено място], утвърден през 1976 г., процесният имот се ситуира върху терените на имоти, попадащи в обхвата на Заповед № 1200 от 07.03.1956 г. на министъра на Министерство на комуналното стопанство и благоустойството относно отчуждаване за проекта „Парк за отдих и спорт за нуждите на ДМП „Г. Д.” – праводател на ищеца (сега касатор). На следващо място е прието, че по делото липсват доказателства в подкрепа на твърдението на касатора, че терените, върху които се ситуира процесният имот, са заети от държавата преди 09.07.1956 г., както и да е изплатено обезщетение в пари или равностоен имот на собствениците им, каквито изисквания следва да са удовлетворени съобразно чл. 74а, ал. 1 ЗПИНМ (отм.) и чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ (отм.). Въз основа на това е формиран извод, че имота не е отчужден по установения законов ред и собствеността върху него не е преминала в патримониума на Държавата, а това е първата предпоставка за приложението на чл. 17а ЗППДОП (отм.), на което придобивно основание се позовава дружеството. Прието е, че в случая са налице предпоставките по чл. 2, ал. 2 и ал. 3 ЗВСОНИ, доколкото към релевантния за реституцията момент имотът е бил предоставен на еднолично дружество по чл. 61 ТЗ и съществува реално, без да са налице пречки за възстановяване на собствеността от вида на разгледаните с б. А, т. 2 от ТР № 1 от 17.05.1995 г. на ВС, ОСГК.
При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че в случая отсъстват предпоставките за допускане на касационното обжалване по следните съображения:
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът е поставил следните въпроси : „Следва ли съдът да обсъди всички представени и относими към предмета на спора доказателства в мотивите на своето решение?” и „Налице ли е пълно доказване чрез косвено такова относно факт, който обуславя спорното право и когато е установена такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил?”. Поддържа се наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
По отношение на така заявените питания на първо място следва да се отбележи, че съставляват обобщение на оплакванията в касационната жалба срещу правилността на въззивното решение. Те се свеждат до доводи за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, каквито не могат да бъдат обект на преценка във фазата по селектиране по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото по тях касационната инстанция може да се произнесе едва с акт по съществото на жалбата в производство по реда на чл. 290 ГПК.
На следващо място – не се констатира противоречие между частта от цитираните в изложението съдебни актове, съставляващи задължителна съдебна практика (които дори не са представени от касатора) и атакуваното решение. В него въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства (писмени, гласни, експертни заключения), въз основа на чийто анализ е формирал изводите си относно релевантните за казуса факти. Не кореспондира с данните по делото разбирането на касатора, че в случая е изградена такава система от косвени доказателства (съобразно общите мотиви на относимите към въпросите Р.№ 226 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 921/2010, ВКС, ІV г.о. и Р.№ 554 от 08.02.2012 г по гр.д.№ 1163/2010 г, ІV г.о.), които са несъмнено установени, достоверни и са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт – в случая : твърдението, че терените, върху които се ситуира процесния имот, са заети от държавата преди 09.07.1956 г., както и за тях е изплатено обезщетение в пари или равностоен имот на собствениците им в съответствие с изискванията по чл. 74а, ал. 1 ЗПИНМ (отм.) и чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ (отм.). Всъщност касаторът е конструирал (в касационната жалба) система, но не от доказателства, макар и косвени, а от предположения, на каквито не може да почива нито един съдебен акт (както се е произнесъл и ВКС с цитираното от самия касатор Р.№ 182 от 24.02.2010 г. по гр.д.№ 999/2009 г, ІІІ г.о.), а при това и самите те се опровергават от данните по делото. Поддържа се, че отчуждаването е доказано извършено, щом неговата законосъобразност не е оспорена, което изявление не кореспондира най-малко със съдържанието на отговора на исковата молба. Поддържа се още, че мероприятието е реализирано, което влиза в пряко противоречие с изслушаните заключения на комплексна и съдебно-техническа експертизи. С липсата на предявен ревандикационен иск в периода от завладяването на имота в периода преди 1989 г. до предявяването на установителния иск от страна на [фирма] през 2013 г. пък се обосновава извод, че отчуждаването е действително и законосъобразно. Това съждение е принципно невярно, доколкото възприемането му би довело изобщо до отричане на реституцията при условията на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ като правен институт.
Освен липсата на противоречие със задължителна практика, в случая не се констатира и необходимост от произнасяне с оглед формирането на практика по поставените въпроси, доколкото такава е налице (цитираните от самия касатор решения по чл. 290 ГПК), която се споделя от настоящия състав на съда и не се нуждае от промяна.
В обобщение – поставените от касатора въпроси не обосновават извод за наличие както на общото, така и на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Решаващият съд е подложил събраните по делото доказателства на анализ, съответен на изискванията по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, приложил е точно закона към приетите за установени по делото факти, като е съобразил и задължителната практика, формирана с ТР № 1 от 17.05.1995 г. по гр.д.№ 3/1994 г. на ВС, ОСГК. Ето защо касационното обжалване не следва да се допуска.
По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 4341 от 03.08.2015 г., подадена от [фирма] (в ликвидация) срещу въззивно решение № 262 от 06.07.2015 г., постановено по в.гр.д. № 297/2015 г. по описа на ОС – [населено място].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: