O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 321
София, 21.06.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 399 /2019 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх.10472/10.12.2018 год. на Министерство на земеделието, горите и храните чрез Областна дирекция „Земеделие“ гр.Пазарджик, заявена чрез процесуалния представител – старши юрисконсулт К. К. срещу Решение № 376 от 05.11.2018 г. по въззивно гр. дело № 615/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик.
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение № 781/15.06.2018 г. по гр. дело № 5086/2017 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, с което на основание чл. 124, ал.1 ГПК е признато за установено, по отношение на Държавата, представлявана от Министерството на земеделието, горите и храните, че А. Г. Ш., Р. Г. Х., К. Г. Ш., П. Д. Г. и Г. Д. Ш. са собственици на недвижим имот: ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. П., местност “М.“, с площ от 3008 кв.м.
С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, поради липсата на правен интерес от предявяването на установителния иск и се иска неговото обезсилване, основание за касационно обжалване по чл. 281 т. 2 ГПК.
Поддържа се, че при постановяване на решението въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, порок, съставляващ основание за отмяна на въззивното решение по чл.281 ал.3 ГПК.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че по въпроса: Следва ли собствеността на имоти, които не са били включени в кооперативно стопанство и не са били одържавени на валидно законово основание, не са били отнети фактически и не е прекъсвано владението им в реални граници, и върху тях е извършено строителство, да бъдат възстановени по реда на ЗСПЗЗ? въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 69/31.03.2010 г. по гр.д. № 646/2009 г. на ВКС, I г.о., Решение № 296/29.11.2012 г. по гр.д. № 320/2011 г. на ВКС, I г.о. и Решение № 2353/14.01.2005 г. по гр.д. № 2132/2003 г. на ВКС, IV г.о.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и в приложното поле на по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довод, че по въпросите : 1/ Придобива ли държавата право на собственост по реда на чл.19 ЗСПЗЗ и чл.45в ППЗСПЗЗ върху имоти- застроена земеделска земя незаявени за възстановяване в сроковете по реституционните закони и 2/ Следва ли изключването на земеделска земя от регулацията на населеното място чрез акт на държавата през периода на колективизацията на земеделските земи да се счита за предпоставка за възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ ? с довод, че произнасянето на ВКС по тези въпроси ще допринесе за еднаквото и точно прилагане на закона.
В срока по чл. 287 ГПК е подаден отговор от защитата на ответниците по касацията чрез процесуалния им представител адв.И. П. – АК П., в който се излагат съображения за валидност и допустимост на въззивното решение предвид наличие на правен интерес от предприетата защита чрез положителен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК. Излагат се съображения за липса на законови предпоставки за допускане на касационното обжалване на релевираните основания респ. относно правилността на въззивното решение. Направено е искане за присъждане на разноски по приложения Договор за правна защита и съдействие от 04.01.2019 г. (л.25).
Състав на ВКС – второ отделение на гражданската колегия след преценка за наличие на релевираните основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение по предявен и разгледан иск за собственост, поради което се явява процесуално допустима на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд приема, че в приложното поле на реституцията по ЗСПЗЗ, спорната земя не само следва да има земеделски характер по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, но по отношение на същата следва да има данни за одържавяване респ. обобществяване, по някоя от реституционните хипотези на чл.10, ал.1 – чл.14 ЗСПЗЗ. Доколкото спорните недвижими имоти не са засегнати от посочените хипотези, то тяхната собственост не подлежи на реституция. Прието е, че при липсата на данни процесната земя да е била отнета от собствениците в някоя от изброените от въззивния съд хипотези, имотът не е станал държавна собственост, поради което и искът на Държавата се явява неоснователен, в който смисъл е и цитираната практика на ВКС по Решение № 197/10.05.2011 г. по гр.д. № 430/2010 г. на ВКС-I г.о.
След преценка на наведените основания и с оглед на данните и приетите правни тези от въззивния съд, настоящия състав на ВКС намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
Поставеният правен въпрос, няма качеството на такъв по см. на чл. 280, ла.1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения на ТР 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС по въпросите на касационното обжалване, правният въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК следва да е обусловил изхода на делото от гл.т. на приложеното право – материално и/или процесуално.
Въпросът, следва ли собствеността на имоти, които не са били включени в кооперативно стопанство, не са били одържавени на валидно законово основание, не са били отнемани фактически и не е прекъсвано владението им в реални граници, и върху тях е извършено строителство, да бъдат възстановени по реда на ЗСПЗЗ“ е неотносим към спора за собственост, предвид на начина на формулиране на въпроса.
Правният въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК за да бъде основа на исканата селекция в хипотезите на чл. 280, ал.1 , т.1,2 и/или 3 ГПК следва да има своето произнасяне с решението на въззивния съд. В случая поставеният от защитата на касатора конкретен въпрос поставя принципно искане да се даде отговор в кои хипотези евентуално намира приложение ЗСПЗЗ като реституционен закон за възстановяване на отнета собственост на земи, който отговор не касае конкретното произнасяне по въззивното решение.
Тезата на Държавата, като ответник срещу заявения иск за собственост на физическите лица с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК почива на възраженията, че имотът е държавна собственост на основание чл. 10б, ал.5 чл. 24, ал.1 и л. 19 ЗСПЗЗ и е част от държавния поземлен фонд, т.е. че са налице предпоставки на ЗСПЗЗ, определени земеделски земи да бъдат придобити от държавата и включени в ДПФ и че спорния имот попада именно под закрилата на ЗСПЗЗ.
Искането за селекция на база на този въпрос очевидно не може да се извърши, тъй като основният мотив на решаващия съд да признае спорното право на собственост на основание чл. 124, ал.1 ГПК касае недоказания факт, че спорната земя, като урегулиран имот – парцел III-50, в кв. 66 по плана на селото от 1927 година, притежавана по наследство от лицата, инициирали производството по иска за собственост, да е била одържавявана под каквато и да е форма. Фактът на изключването на имота от регулация по плана от 1967 година и отреждането му като териториална единица – ПИ * по КВС, записана на ДПФ, не може да се третира като правно действие с вещно-правен ефект, аналогичен на одържавяване на имота и промяна на собствеността от частна към държавна. Ето защо и въпросът не касае третирането на конкретните факти, а касае искане принципно да се даде отговор кога един частен имот и на какви основания може да бъде надлежно приобщен като държавна собственост към ДПФ с оглед и приложението на ЗСПЗЗ като реституционен закон.
Позоваването на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК като основания за допускане на касационното обжалване също е неотносимо, след като в посоченото Решение № 69/31.03.2010г. на ВКС по гр.д. № 646/2009 г. на I – г.о. се приема, че „за имоти, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ правоимащите не могат да се позовават на придобивна давност, а следва да се легитимират с решение на поземлената комисия, която единствено може да издаде титул за собственост.“ Доколкото не е прието, че се касае до възстановена собственост на земеделска земя, то и посочената съдебна практика е напълно неотносима дори и към зададения въпрос. А с Решение № 296/29.11.2012 год. по гр.д.№ 320/2011 г. на ВКС-I г.о. се дава отговор на въпроса за кой период на владение се отнася забраната на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ и дали нормата дерогира института на придобивната давност по отношение на земеделски имоти, които се владеят от трети лица в продължение на повече от 10 години от възстановяването на собствеността на бившите им собственици, който въпрос няма връзка с поставения и разгледан от въззивния съд правен въпрос дали подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ неотнети земеделски земи.
По въпросите формулирани като основание за селекция на касационната жалба по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно : 1/ Придобива ли държавата право на собственост по реда на чл.19 ЗСПЗЗ и чл.45в ППЗСПЗЗ върху имоти – застроена земеделска земя незаявени за възстановяване в сроковете по реституционните закони и 2/ Следва ли изключването на земеделска земя от регулацията на населеното място чрез акт на държавата през периода на колективизацията на земеделските земи да се счита за предпоставка за възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ ? с довод, че произнасянето на ВКС по тези въпроси ще допринесе за еднаквото и точно прилагане на закона, настоящия състав намира, че касационно обжалване също не може да бъде допуснато. Посочените въпроси не само са извън контекста на мотивите на въззивния съд, обусловили изхода на спора, но същите има формирана практика по ВКС, която се споделя от настоящия състав.
Така с Решение по гр.д.№ 430/2010 г. на ВКС, І г.о. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по идентичен материално-правен въпрос : „Дали предвиденият в чл. 10 и сл. ЗСПЗЗ режим за възстановяване на собствеността следва да се прилага и по отношение на земеделски земи, които не са били обобществени, съответно не са били реално включени в трудовокооперативни земеделски стопанства, държавни земеделски стопанства или други селскостопански организации.“ Даденото от касационната инстанция разрешение на този правен въпрос е, че не всички земеделски земи, подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, тъй като целта на закона е да се върне едно предходно фактическо или правно положение, което е било създадено в резултат на отнемане /ограничаване/ от държавата на правото на лична /частна/ собственост на земеделските земи. Съгласно чл. 10, ал. 1-14 ЗСПЗЗ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им. В случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван (посочения пример касае чл. 12, ал. 2 ЗСГ -отм.), не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Затова и включването на такива земи във фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ и придобиването им в собственост от общината не намира опора в закона“.С друго Решение по гр.д.№1432/2009 г. на ВКС, І г.о. е прието, че „разпоредбите на ЗСПЗЗ са неприложими по отношение на дворно място, изключено от регулационния план на населеното място, за което липсват данни да е включено в ТКЗС или фактически да е отнето, след надлежно обезщетяване на собственика. Изключването на имотите от регулация би довело до отнемане на собствеността само при изпълнение на предпоставките на ПМС 216 /1961 г. за обезщетяване на собствениците и преценка за наличието или липсата на други имоти, достатъчни за жилищните и стопански нужди на собствениците и на членовете на семействата им. Аналогично е и разрешението в Решение по гр.д. № 3303/2009 г. на ВКС I – г.о.
Цитираната съдебна практика сочи, че няма необходимост от ново произнасяне като се допусне касационното обжалване по въпроси, които не създават противоречие в начина на тълкуване и прилагане на закона.
По направеното от ответниците по касацията искане за присъждане на разноски.
Настоящият състав намира, че същите са дължими съгласно разпоредбите на чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК и предвид изхода на делото – а именно постановено определение по чл. 288 ГПК за недопускане на касационно обжалване. Същите следва да се присъдят в претендираният размер от 500 лв. (петстотин лева) като доказани, съгласно Договор за правна защита и съдействие от 04.01.2019 година – л. 25.
По изложените съображения, Върховният касационен съд – състав на второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба с вх. № 10472/10.12.2018 година подадена от Министерството на земеделието, храните и горите представлявано от Министъра на земеделието, храните и горите чрез процесуалния пълномощник К. Й. К. старши юрисконсулт в Областна дирекция „Земеделие“, гр. Пазарджик срещу Решение № 376 от 05.11.2018 г. по в. гр. д № 615/2018 година на ОС – Пазарджик.
ОСЪЖДА Държавата представлявана от Министерството на земеделието, храните и горите с адрес гр.София ЕИК: 831909905, бул. „Христо Ботев“ №35 да заплати на А. Г. Ш. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.4, ап.46, Р. Г. Х. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], К. Г. Ш. с ЕГН [ЕГН], П. Д. Г. с ЕГН [ЕГН] и Г. Д. Ш. с ЕГН [ЕГН] тримата от [населено място], [улица], ет.7, ап. 26 общо сумата от 500 лв. (петстотин лева) разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :