О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 115
гр. София, 21.03.2017 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3825 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 94441 от 12.07.2016 г., подадена от Б. Б. И. чрез адвокат И. М. от САК против въззивно решение № 4324 от 26.05.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 7777/2013 г. на СГС, ІV „б” въззивен състав. Предвид настъпилата на 01.11.2016 г. смърт на касатора и на основание чл. 227 ГПК, с определение № 195 от 15.12.2016 г. като страни по делото на мястото на Б. Б. И. са конституирани неговите наследници по закон, а именно В. Б., [дата на раждане] в Р., [населено място], Б. Б. И. с ЕГН [ЕГН] и А. Б. Е. с ЕГН [ЕГН].
Ответникът по касация Столична община не е подал отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт.
По допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК и чл. 294 ГПК, СГС е потвърдил решението от 16.05.2011 г., постановено по гр.д.№ 52176/2009 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав, с което е отхвърлен предявения от Б. Б. И. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на Столична община, че ищецът е собственик по силата на придобивна давност на недвижим имот – дворно място, съставляващо УПИ VIII-122, кв. 26 по плана на [населено място] – [населено място], с площ от 634 кв.м., при граници: УПИ IХ-121, УПИ VII-123, общински имот – ХI и [улица], заедно с изградената в него къща с площ от 45 кв.м., състояща се от две стаи, кухня, килер и коридор, с административен адрес: [населено място], [населено място], [улица].
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал процесните земя и сграда да са били собственост на частно-правен субект, което да позволява да бъдат придобити чрез упражняване на давностно владение. Установено е, че процесният терен е застроен с къщата за нуждите на създаденото на 16.03.1946 г. и прекратено на 20.06.1956 г. „Съветско-българско минно дружество”. С т. 3, б. „в” от Разпореждане на МС № П-1149 от 24.09.1957 г. теренът и постройката (заедно с останалите терени и постройки в [населено място],[жк]) безвъзмездно са прехвърлени от 01.01.1958 г. по реда на чл. 17 от Указа за държавните предприятия на селсъвета в [населено място], Е., като на селсъвета е разрешено да продава жилищата на работници и служители от системата на Управление „Редки метали” (приемник на активите и пасивите на „Съветско-българско минно дружество”) по реда на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд, предоставени на народните съвети, както и да настанява в жилищата на квартала само работници и служители от същото Управление по предложение на последното. Въззивният съд е проследил промените в правноорганизационната форма на дейността, възложена на Управление „Редки метали”, настъпили в периода от 1956 г. до 1991 г., когато по силата на Разпореждане на МС № 22 от 23.09.1991 г. държавната фирма „Редки метали” – Б. и посочените нейни дъщерни фирми са преобразувани, като считано от 01.10.1991 г. активите и пасивите са поети от 17 еднолични търговски дружества с държавно имущество съгласно приложенията от №№ 1 до 17 към акта на МС и разделителния протокол. При условията на чл. 294 ГПК е изслушано заключение на съдебно-икономическа експертиза, в което е посочено, че предвид непредставянето на разделителни протоколи или инвентарни книги на наличните активи към датите на преобразуване на държавните фирми не може да се даде отговор на въпроса дали процесните земя и сграда са били включени в активите на „Редки метали” и дали стойността на същите е част от капитала при преобразуването чрез създаването на 17 търговски дружества. Обсъдени са и доказателствата относно кадастралния и регулационен статут на процесния терен, упражняваната фактическа власт от Б. Б. И. (настанен в имота през 1950 г., сключил през 1973 г. договор за наем в качеството на работник в мина Б. и преустановил заплащането на наема през 1995 г., който момент релевира като начало на давностно владение), както и актуването на имота : през 1968 г. – като държавен имот (отстъпен за ползване на ОНС) и през 2009 г. – като частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 3, ал. 3 ЗОС. От правна страна съдът е приел, че Б. Б. И. е следвало да докаже по реда на пълното и главно доказване правопораждащите факти относно титулярството в правото на собственост (владение в срока по чл. 79 ЗС, упражнявано върху самостоятелна вещ, което да е непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя), както и предпоставките, изключващи приложението на чл. 86 ЗС и мораториума по § 1 ЗИД на ЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.). Въззивният съд се е позовал на указанията в отменителното Решение № 119 от 28.05.2013 г. по гр.д.№ 839/2012 г. на ВКС, І г.о., съгласно което, ако се установи по делото, че процесният имот е бил със статут на ведомствено жилище и е бил включен в капитала на държавното предприятие „Редки метали”, то след преобразуването му през 1991 г. в еднолично търговско дружество с държавно имущество „Редки метали”, ще намери приложение нормата на чл. 17а ЗППДОП и имотът ще бъде със статут на частна собственост, а като такъв правото на собственост върху него може да бъде придобито на оригинерно придобивно основание чрез давностно владение. Формиран е извод, че при новото разглеждане на делото несъмнени доказателства в тази насока не са събрани. Тежестта е била за ищеца, който черпи права от установяването на положителния факт, че процесните имоти са били включени в капитала на ДФ „Редки метали”. Липсата на доказателства в тази насока елиминира възможността да се приеме, че имотът не се придобива от държавата, респ. от общината и за него не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 ЗС във всичките й редакции и мораториума по § 1 от ЗИД на ЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 г.).
В изложението се поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по следните въпроси :
(1) Необходимо ли е имотът да е заприходен в баланса, за да се приложи нормата на чл. 17а ЗППДОП ? ;
(2) Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението при повторното разглеждане на делото да изложи мотиви във връзка с правните въпроси, поставени с указанията, дадени с отменителното решение и да обсъди събраните доказателства във връзка с дадените указания и доводите на въззивника и допустимо ли е при новото разглеждане на върнатото от ВКС дело въззивният съд да се произнася по обстоятелства и факти, които са приети за установени от ВКС – т.е. тълкуването в касационното решение на установените по делото факти и тяхното правно значение задължително ли е за въззивния съд, на когото делото е върнато от ВКС ? ;
(3) Съставляват ли процесуални нарушения, съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 272 ГПК : * едностранното, непълно и не в съвкупност обсъждане в мотивите на решението на всичките събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение ; * конкретно – необсъждането на едни доказателства и неправилното преценяване на други обсъдени доказателства, както и липсата на такива ; * неправилното прилагане на последиците на доказателствената тежест ; * основаването на изводите на съда само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства ? ;
(4) Носи ли ищецът доказателствената тежест по чл. 154 ГПК за установяване факта на включването на процесния имот в активите на държавното предприятие „Редки метали” към датата на неговото преобразуване (01.10.1991 г.), за да може да намери приложение нормата на чл. 17а ЗППДОП спрямо „Редки метали” и имотът ще бъде със статут на частна собственост, а като такъв правото на собственост върху него може да бъде придобито на оригинерно придобивно основание – давностно владение, при положение, че съгласно ТР от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК фактическият състав на придобивния способ, уреден в чл. 17а ЗППДОП (отм.), респ. в чл. 1 от ПМС № 201 от 25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия НЕ изисква извършването на други действия като „осчетоводяване”, заприходяване в баланса” и др. подобни, в зависимост от които да е поставено настъпването на вещно-транслативния ефект на този придобивен способ – т.е.това не е елемент от фактическия състав на чл. 17а ЗППДОП ? ;
(5) Тълкувателно решение за уеднаквяване на практиката по въпрос, по който се произнася и разглеждащия делото съд, задължителни ли са за съдилищата, когато са постановени по време на висящ исков процес преди постановяване на съдебното решение ?
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Въпроси №№ 1, 4 и 5 са обосновани с разбирането на касатора, че въззивното решение противоречи на т. 2-г от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК и кореспондиращата с постановките му задължителна съдебна практика. Тезата му почива на погрешно интерпретиране на изложените от въззивния съд мотиви. В същите никъде не е посочено, че искът се отхвърля поради липсата на доказателства за „осчетоводяване”, „заприходяване в баланса” и др. под. СГС не е придал на такива действия значението на елемент от фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОП (отм.). Стриктно прилагайки разпоредбата на чл. 294 ГПК, СГС е допуснал и събрал указаната с отменителното Решение № 119 от 28.05.2013 г. по гр.д.№ 839/2012 г. на ВКС, І г.о. съдебно-икономическа експертиза. Задачата на СИЕ е ориентирана към установяване на фактите, които биха обосновали извод, че стопанисването и управлението на процесните земя и сграда са били предоставени от субекта на социалистическата собственост – общонароден имот (т.е. Държавата) на впоследствие преобразуваната държавна фирма, което от своя страна (при отсъствието на доказателства за изключване от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество) би означавало, че са се осъществили елементите от фактическия състав по чл. 17а ЗППДОП (отм.). При постановяване на акта си СГС точно е приложил разясненията по т. 2-г от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които „осчетоводяване”, „заприходяване в баланса” и др. подобни имат значение на непреки доказателства за релевантния факт – предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление на държавно предприятие (за разлика от прякото доказателство, каквото би бил самият административен акт за предоставянето на това право). Тъй като съдебният акт е постановен в съответствие със задължителната практика, не е налице основание за допускане на обжалването по въпроси №№ 1, 4 и 5.
Не е налице основание за допускане на обжалването и по въпрос № 2. Противно на разбирането на касатора, въззивното решение е в пълно съответствие с релевираната практика по приложението на чл. 294 ГПК (Р № 83 от 26.03.2013 г. по гр.д.№ 799/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. и Р № 606 от 13.11.2009 г. по гр.д.№ 265/2009 г. на ВКС, ІІ г.о.). За отбелязване е, че отменителното Решение № 119 от 28.05.2013 г. по гр.д.№ 839/2012 г. на ВКС, І г.о. не съдържа обвързващо произнасяне относно приети за установени правно-релевантни факти. С него е дадено тълкуване за правното значение на РМС № 1149 от 24.09.1957 г. – дали то има вещно-транслативно действие или с него е предоставено само ограниченото право на стопанисване и управление. В съответствие с действащата към 1957 г. регламентация на социалистическата собственост, ВКС е разяснил, че правната последица от РМС № 1149/1957 г. е предоставяне на ограниченото право на стопанисване и управление върху недвижимия имот. В съответствие с това тълкуване и т. 3, б. „в” от РМС № 1149 от 24.09.1957 г., въззивният съд е приел, че стопанисването и управлението на имота са предоставени на селсъвета, а не на стопанските предприятия, на базата на които през 1989 г. е създадена преобразуваната през 1991 г. ДФ „Редки метали”. В отменителното решение на ВКС не се съдържа указание, че е прието за установено обстоятелство, на базата на което да е възможно да се изключат процесните земя и сграда от обхвата на чл. 86 ЗС и мораториума по § 1 ЗИД на ЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.). Напротив – именно отсъствието на доказателства за подобно обстоятелство е наложило връщането на делото на СГС с указание за извършване на допълнителни съдопроизводствени действия за изясняване на спора от фактическа страна. Касационната инстанция не е дала (и не би могла да даде, тъй като не разполага с подобни правомощия) задължителни указания по преценката на последващо събраните при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК доказателства, които подлежат на преценка от въззивния съд съобразно чл. 12 ГПК – по вътрешно убеждение на решаващия състав.
Въпрос № 3 не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване. Той обобщава оплакванията на касатора за допуснати процесуални нарушения във връзка с обсъждането на доказателствата. Както е прието с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретен правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4324 от 26.05.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 7777/2013 г. на СГС, ІV „б” въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: