О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 96
гр. София, 21.02.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3395 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Ц. Ш., Г. Г. Ш. и К. Г. Г., чрез пълномощника им адв. Х. Х. от САК, против въззивното решение № 3094 от 5.05.2017 год. по гр. д. № 9701/2016 год. на Софийски градски съд.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна – ищците в производството и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, поради което е процесуално допустима. Същата е и редовна с оглед спазване на изискванията на чл. 284 ГПК.
От ответниците по иска и по касация – С. И. Ш., К. Д. Ш. и И. Д. Ш., чрез пълномощника адв. Д. Д. от АК-П., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор, в който възразяват срещу допускане на касационното обжалване поради липса на релевираните основания за това. Претендират присъждане на разноските по представения списък по чл. 80 ГПК.
По наведените в приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касаторите основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното:
С обжалваното решение въззивният съд в производството по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил решението на първоинстанционния Софийски районен съд от 19.04.2016 год. по гр. д. № 8441/2015 год., с което е отхвърлен предявеният от касаторите иск за делба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.1500.2347.6.124, в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Е”, ет. 4 – апартамент с площ 84.26 кв. м. при описаните съседи и заедно с прилежащото избено помещение № 12 с площ 3 кв. м., с 0.726 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Прието е, че спорният апартамент е придобит като обезщетение срещу отчужден имот от К. Ш. и синът й Д. Ш., при равни дялове, видно от нот. акт № 85/1977 год. След смъртта на К. Ш. през 1995 год. нейната идеална част е наследена от синовете й – Г. Ш., наследодател на ищците, сега касатори и Д. Ш., наследодател на ответниците, при равни дялове. По спорния въпрос за придобиване от ответниците на наследствената на сина Г. Ш. 1/4 ид. ч. с оглед снабдяването им с нотариален акт по давностно владение и наследство за същата част от апартамента през 2013 год., въззивният съд отговорил положително. Въз основа на задълбочен анализ на показанията на свидетелите приел, че след смъртта на наследодателката К. Ш. фактическа власт върху имота упражнявал само синът й Д. и ответниците, негови наследници, като чрез действията, които извършвали–постоянно обитаване на жилището, ремонт на банята, смяна на дограма, са манифестирали намерението си за своене и придобиване частта на другия наследник, а от 2001 год. по повод възникнал спор ясно и недвусмислено са отрекли претенциите на ищците за наличие на съсобственост. Демонстрирането на собственическото отношение и упражняване на фактическата власт само от ответниците е продължило в необходимия давностен срок – 10 години, с изтичането на който същите са придобили по давностно владение чуждата идеална част при наличието на трансформация на държането й във владение, поради което и не е налице съсобственост в имота. Същото е обективирано и в издадения им нотариален акт през 2013 год.
Съдът се е позовал на цитираната задължителна съдебна практика -ТР № 1/2012 год. ОСГК на ВКС, съгласно което при наследствено правоприемство, за да се приеме, че един от наследниците е установил владение върху притежаваните от другите наследници идеални части, е необходимо да е отблъснал тяхното владение, като демонстрира ясно пред тях намерението си да владее за себе си целия наследствен имот, т. е. при наличие на преобръщане на държането във владение. Такива действия, обективиращи намерението на наследодателя на ответниците, респ. последните след неговата смърт, да владее /владеят наследствената част на брат му, наследодателя на ищците, в имота, и за които те са узнали далеч преди изтичане на необходимия давностен срок, въззивният съд приел да са установени в настоящето производство въз основа на събраните доказателства, при съобразяване разясненията в цитираната съдебна практика.
Именно в цитираното ТР № 1/2012 год. се разясняват поставените от касаторите в изложението им въпроси с № № 1-3, като същото е съобразено при произнасянето на въззивния съд, поради което и не е налице твърдяното противоречие. Въпросите относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствената част на друг сънаследник, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници /№ № 1-3 в изложението/ са релевантни за изхода на делото, тъй като съдът е приел възражението на ответниците за придобиване по давност на чуждите части за основателно. Произнасянето по тях обаче не е в противоречие със съдебната практика, в това число и задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС. В тълкувателното решение е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд приел, че е налице в настоящия случай. Изводът му е обусловен от установените факти по делото за упражняваната от ответниците фактическа власт върху спорния имот, останал в наследство, и същият не може да се проверява в настоящето производство по селектиране на касационната жалба. Изложените от касаторите доводи представляват оплаквания по същество на спора, целят осъществяване на проверка относно правилността на направените от въззивния съд изводи по спорния въпрос за придобиване на чуждата наследствена част от сънаследника, останал в имота, обусловен от представените по делото доказателства, което обаче не е предмет на настоящето производство.
При наличие на задължителна съдебна практика, съобразена от въззивният съд, поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК /редакция до изм. с ДВ бр. 86/2017 год./не са налице.
Формулираният в изложението въпрос № 4 относно необходимостта от мотивиране на изводите на съда, относно истинността или неистинността на показанията на свидетелите и обосноваване на извода за кредитирането им или не, не може да обоснове извод за наличие на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото съдържа същите оплаквания за неправилност на изводите поради допуснати процесуални нарушения при преценка на доказателствата, в частност гласните такива, а не такъв, който да е обусловил изводите на въззивния съд, съгласно разясненията в този смисъл в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тях правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което и касационното обжалване не може да се допусне въз основа на релевираните доводи за допуснати процесуални нарушения относно обосноваване на направените изводи, мотивирането им, кредитиране или некредитиране на свидетелски показания. Независимо от това следва да се посочи, че в обжалваното решение въззивният съд е преценил събраните по делото свидетелски показания в съответствие с чл. 172 ГПК с оглед възможната заинтересованост на някои от свидетелите и с оглед другите данни по делото, при съобразяване на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.
При горните съображения следва извод за липса на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, поради което и то не може да се допусне.
С оглед изхода на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответниците общо направените разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1 611 лв., установено с представения по делото договор за правна защита и съдействие и съобразно представения списък по чл. 80 ГПК.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 3094 от 5.05.2017 год. по гр. д. № 9701/2016 год. на Софийски градски съд, ГО, 2-А въззивен състав.
Осъжда Г. Ц. Ш., ЕГН [ЕГН], Г. Г. Ш., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Е”, ет. 8, ап. 136 и К. Г. Г., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят общо на С. И. Ш., К. Д. Ш. и И. Д. Ш. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Е”, ет. 4, ап. 124 направените по делото разноски в размер на сумата 1 611 лв. /хиляда шестотин и единадесет лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: