О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 128
София, 23.03.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 4594 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 13507 от 12.05.2014 г., подадена от М. П. З. чрез адвокат В. Б. от АК – В. и от А. Д. З. чрез адвокат В. Б. и адвокат И. А. от АК – В., която е насочена против решение № 482 от 27.03.2014 г. на Окръжен съд – Варна, гражданско отделение, осми състав, постановено по в.гр.д.№ 3341/2013 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани лица, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и е придружена от изложение по чл.280, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка изискването за цена на иска по чл.280, ал.2 ГПК.
Ответницата по касация И. Б. Ш. – К. чрез адвокат Р. Д. от АК – В. е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й. Претендира присъждането на разноски.
Независимо, че М. Я. И. няма качеството насрещна страна по смисъла на чл.287 ГПК по отношение на подадената от М. и А. З. касационна жалба, на М. Я. И. също е връчен препис от тази жалба и тя е депозирала отговор по чл.287, ал.1 ГПК чрез адвокат В. В. от АК – В., в който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество, срещу основателността й и претендира присъждането на разноски.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ г.о, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 – чл.273 ГПК, окръжният съд е потвърдил решение № 62 от 06.01.2013 г. и допълнително решение № 3716 от 22.07.2013 г. на Районен съд – Варна, 9-ти състав, постановени по гр.д.№ 3052/2008 г. С решение № 62 от 06.01.2013 г. е признато за установено по отношение на М. Я. И., А. Д. З. – Д. и М. П. З. (заместили по реда на чл.227 ГПК първоначалния ответник по иска С. П. П.), че ищцата И. Б. Ш. – К. е собственик на ? ид. част от недвижим имот, представляващ жилище с административен адрес [населено място], [улица], цялото състоящо се от антре и две стаи на първи етаж, антре, две стаи и тераса на втори етаж, вътрешно стълбище, две избени помещения, тоалет и баня и външна пералня, както и на 77 кв.м. ид.части от дворното място, цялото с площ от 266 кв.м., по нотариален акт и данъчна оценка, а по скица с площ от 261 кв.м., съставляващо ПИ № 1205 по плана на 8–ми м.р. на [населено място], при съседи на дворното място: ПИ с №№ 1204, 1209, 1206 и улица, на основание чл.124 ГПК.
За да постанови този резултат, въззивният съд е възприел изцяло изводите на първоинстанционния съд, че от събраните в хода на производството доказателства, съобразно разпределението на доказателствената тежест в процеса, се установява правото на собственост на И. Б. Ш. – К. за процесния недвижим имот на заявеното от същата придобивно основание – завещание, съставено в нейна полза от В. И. П. на 12.10.2000 г. Посочено е, че завещанието на което се позовава И. К. се отнася до конкретна вещ, т.е. се касае за завет по смисъла на чл.16, ал.2 ЗН. Съдът е обсъдил заявеното от първоначалния ответник по иска С. П. П., поддържано от част от конституираните по реда на чл.227 ГПК негови правоприемници – настоящите касатори М. и А. З., възражение за недействителност на завета от 12.10.2000 г. при условията на чл.19, ал.1 ЗН, дължаща се на несъответствие между придобития от В. И. П. през 1990 г. недвижим имот, така, както е описан в нотариален акт за дарение № 81 от 14.08.1990 г., том ХV, нот.д.№ 4369/1990 г. на нотариус при ВРС („? идеална част от жилището в [населено място], [улица], цялото състоящо се от антре и две стаи на първи етаж, антре, две стаи и тераса на втори етаж, вътрешно стълбище, две избени помещения, тоалет и баня и външна пералня, както и на 77 кв.м. ид.части от дворното място, цялото с площ от 266 кв.м.”) и недвижимия имот, така, както е описан в завещанието на В. И. П. от 12.10.2000 г. („завещавам целия си имот на първия етаж, находящ се в [населено място] на [улица], състоящ се от две стаи, кухня и антре – самостоятелно ползване, и стълбище, тераса, вътрешно избено помещение, тоалет, баня, външна пералня – общо ползване – 77 кв.м. /от дворно място 266 кв.м./ и маза – останалите помещения се ползват общо, на племенницата си И. Б. Ш. – К. …”). Въззивният съд е подложил на тълкуване текста на завещанието с цел установяване действителната воля на завещателката , като при това се е ръководил от общото правило на чл.20 ЗЗД за тълкуване на договорите, приложима за случая съобразно разпоредбата на чл.44 ЗЗД. Отделните клаузи на завещанието са тълкувани във връзка едни с други и в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието – с оглед целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността. Отчетени са и останалите доказателства по делото, спомащи за изясняване на действителната воля на завещателя, като са приложени и правилата на формалната и житейската логика – така, както това е разяснено с формираната в тази насока задължителна съдебна практика – Решение № 855 от 11.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1497/2009 г., I г. о., ГК; Решение № 380 от 31.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 580/2010 г., I г. о., ГК и др. Като резултат от това е формиран извод, че завещанието на В. И. П. от 12.10.2000 г. съставлява разпореждане именно с имота, придобит по силата на договора за дарение от 14.08.1990 г., което се явява действително от гледна точка разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗН, предвид наличието на конкретното завещано имущество в патримониума на завещателката към деня на нейната смърт. От момента на откриване на наследството (13.04.2007 г.) е настъпил прекият транслативен ефект на завета, легитимиращ заветницата И. Б. Ш. – К. като собственик на процесното имущество.
Окръжният съд е потвърдил и постановеното от районния съд допълнително решение № 3716 от 22.07.2009 г., с което съдът се е произнесъл по възражение за намаляване на завещателното разпореждане от 12.10.2000 г., извършено от В. И. П. в полза на И. Б. Ш. – К. и за възстановяване на запазена част от наследството, останало от В. И. П. в размер ? ид.част на основание чл.30 ЗН. Въззивният съд изцяло е възприел изложените от районния съд мотиви : че правото на запазена част е лично право на лицето, което е от кръга на наследниците с право на запазена част, посочени в чл.28, ал.1 ЗН и не се наследява. Приел е, че искането по чл.30 ЗН е заявено от М. П. З., а тя няма родствена връзка с наследодателката В. И. П.. Посочено е още, че М. П. З. е наследница на брат си С. П. П., а братята и сестрите не са наследници с право на запазена част. Освен това, видно от удостоверението за наследниците на В. И. П., тя е наследена от съпруга си С. П. П. и преживелите я нейни сестри, включително Б. И. С. – майка на заветницата И. Б. Ш. – К.. Доколкото заветницата не е призована към наследяване, то по силата на чл.30, ал.2 ЗН С. П. П. е следвало да е приел наследството по опис, за да може успешно да защити срещу нея правото си на възстановяване на запазена част от наследството, оставено от В. И. П.. Отсъствието на приемане на наследството по опис обуславя отхвърляне на възражението по чл.30 ЗН.
В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани седем правни въпроса, с необходимостта от даването на отговор на които се обосновава искането за допускане на касационно обжалване, а именно: (1) Допустимо ли е съдебно решение, постановено в процес, в който е конституирана по искане на ищеца трета подпомагаща ответниците по делото страна ? ; (2) Обвързано ли е в тази хипотеза третото лице от мотивите на съдебното решение ? ; (3) Кого се счита, че подпомага така конституираната трета страна с процесуалните си действия – ищеца, след като е конституирана при настъпила преклузия по чл. 219 ГПК и наведено изрично възражение в този смисъл, ответниците – след като те не са искали конституирането, или третата страна следва да се счита като главно встъпило в процеса лице ? ; (4) Непроизнасянето на съда по всички наведени възражения и твърдяни права както на главните страни, така и на последващо конституираната трета подпомагаща страна, представлява ли абсолютно нарушение на съдопроизводствените правила ? ; (5) Налице ли е изначална липса на предмет в завещателно разпореждане, ако е налице липса на идентичност в имота, който завещателката е притежавала като право на собственост по нотариален акт, и имота който е ползвала по учреденото й право на ползване и който е описала в завещанието си, и това правили нищожен завещателния акт поради липса на предмет ? ; (6) Процесуалният правоприемник на починала в хода на процеса главна страна /ответник/, който е и негов наследник по закон, в какво качество упражнява своевременно предявените и приети за разглеждане лични искове на починалия ответник – като процесуален правоприемник, или като наследник по закон на лично основание; допустимо ли е продължаване разглеждането на делото по тези искове и допустимо ли е постановеното решение ? ; (7) Допустимо ли е конституирането – при починал ответник, както на наследниците му по закон, така и на наследниците му по завещание, и обвързан ли е така конституирания ответник – наследник по завещание от постановеното решение ?
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
На първо място – първите три поставени въпроса са формулирани изключително некоректно, доколкото нямат никаква връзка с извършените по делото процесуални действия. Същите третират процесуалното положение на М. Я. И. и извършените от нея процесуални действия, като почиват на (видно от мотивировката на въпросите в изложението) липсата на ясна представа в съзнанието на касаторите относно качеството, в което М. Я. И. е взела участие в производството. Същата е конституирана като ответник по иска в о.с.з.16.11.2010 г. (л.132/133 от делото на РС) в отговор на изрично заявено от ищцовата страна искане (л.117 – РС), обосновано с настъпилата смърт на първоначалния ответник по иска С. П. П., откритото след смъртта му универсално завещание от 05.12.1985 г. в полза на М. Я. И. и разпоредбата на чл.227 ГПК. По тази причина всякакви питания, почиващи на представата, че М. Я. И. е конституирана по делото като трето лице – помагач на ответниците по искане на ищцовата страна, заявено извън срока по чл.219 ГПК, са съвършено неотносими към делото. Те нямат обуславящо значение по смисъла на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
Четвъртият въпрос представлява оплакване за допуснати процесуални нарушения, каквито не могат да бъдат предмет на обсъждане в хода на производството по селектиране на касационните жалби.
По отношение на въпроси четвърти, пети и шести общо се поддържа, че са произнесени от въззивния съд в противоречие със задължителна съдебна практика, която е приложена към изложението – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първото от тях е Решение № 14 от 03.08.2012 г. по гр.д.№ 217/2010 г. на ВКС, І г.о., с което е разгледан процесуалноправния въпрос „относно допустимостта на първоинстанционното решение с оглед предмета на въззивното обжалване и пределите на служебната проверка на въззивната инстанция”,както и материалноправния въпрос „как следва да се извърши делба на две наследства на общи наследодатели, между които няма пълна идентичност на сънаследниците, като част от имотите принадлежат и към двете наследства, а един от имотите принадлежи само към едното наследство” и разглежда хипотеза, която няма никаква връзка с предмета на обжалваното решение. С Решение № 379 от 26.05.2012 г. по гр.д.№ 40/2009 г. на ВКС, І г.о. е разгледан въпроса дали са действителни завещания , имащи за предмет несамостоятелен обект на правото на собственост. Дадения с общите мотиви на това решение отговор е неотносим към настоящия казус, в който, след тълкуване на завещанието е установена действителната воля на завещателката, а в резултат от това е установено, че се касае за завещана ? ид.част от самостоятелен обект на правото на собственост. Допустимостта на самото тълкуване на завещанието произтича от разпоредбата на чл.44 ЗЗД във връзка с чл.20 ЗЗД, като в тази насока е и формираната задължителна съдебна практика. Изцяло неотносими са и постановките по Решение № 44 от 12.09.2012 г. по гр.д.№ 699/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., с което е разрешен правният въпрос „при хипотеза на изградена жилищна сграда със сутеренен етаж към 1949 година за приложимите строителни правила и норми при извършване на преценката дали част от жилищната сграда представлява самостоятелен обект – следва ли да се вземат предвид строителните правила и норми към момента на построяване на сградата или към момента на извършване на разпоредителната сделка”. По-нататък в текста, произнасяйки се по касационната жалба, ВКС е приел, че завещанията подлежат на тълкуване съобразно чл.44 вр.чл.20 ЗЗД, така както е подходил и въззивния съд в настоящия случай. Със следващото приложено Решение № 469 от 24.06.2010 г. по гр.д.№ 328/2009 г. на ВКС, ІV г.о. е разрешен правният въпрос „при наличие на признание на иска изцяло по какъв начин съдът преценява спорните фактически обстоятелства и следва ли да укаже на страните да уточнят позицията си по тях”, което също не разкрива връзка с въпросите от пети до седми включително. С Решение № 28 от 21.02.2014 г. по гр.д.№ 825/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. е разгледан правният въпрос „необходимо ли е приемане на наследството по опис по чл.30, ал.2 ЗН в случаите, когато дареното имущество изчерпва изцяло наследството”, чието разрешение е неотносимо към настоящия случай, доколкото по делото е установено, че завещаната ? ид.част от къщата в [населено място] не изчерпва оставеното от В. И. П. наследство. Неотносимо е и разрешението по втория разгледан правен въпрос – „следва ли да намери приложение забраната по чл.30, ал.2 ЗН, когато надареното лице, което при завеждане на делото не е имало качеството на наследник по закон, впоследствие по пътя на процесуалното правоприемство по реда на чл.227 ГПК, встъпи в процесуалното положение на починала по време на производството страна, която е била изначално наследник по закон, призован към наследяване”. Това е така, защото в случая възражението на С. П. по чл.30 ЗН е упражнено не срещу някоя от останалите наследници на съпругата му – нейни сестри, между които и Б. С.; в случая заветницата И. К. участва в производството не в качеството си на правоприемница на майка си (лице, попадащо в кръга на призованите към наследаване) и настъпилата междувременно смърт на Б. С. е ирелевантна към преценката дали за да упражни успешно правото си на възстановяване на запазена част от наследството, оставено от В. И. П., по силата на чл.30, ал.2 ЗН С. П. П. е следвало да е приел наследството по опис. В обобщение – касационното обжалване не подлежи на допускане по въпроси четвърти, пети и шести, поради отсъствие на претендираното от касаторите противоречие между въззивното решение и цитираната и приложена задължителна съдебна практика.
Във връзка със седмия въпрос не е посочено в коя от хипотезите по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК той следва да се обсъжда като общо основание за допускане на касационното обжалване. Това само по себе си изключва възможността за допускане на касационното обжалване по този въпрос, доколкото противното означава Върховният касационен съд да процедира в нарушение на диспозитивното начало. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране; задължението на жалбоподателя по чл.284, ал.1, т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Освен това във връзка с приложението на чл.227 ГПК съдът е процедирал в съответствие със Закона, доколкото при установяване, че починалата страна има както наследници по закон, така и наследници по завещание, съдът е длъжен да конституира правоприемниците и от двете групи, независимо от наличието или липсата на спорове между тях относно правата им върху наследството на починалата страна.
По присъждането на разноски: Искането на ответницата по касация И. Б. Ш. – К. е основателно и доказано за размер от 800 лв. с оглед представения с отговора по чл.287 ГПК Договор за правна защита и съдействие № 0000257129 от 11.07.2014 г., притежаващ и характера на разписка за извършеното плащане в брой.
Искането за присъждане на разноски в полза на М. Я. И. следва да бъде оставено без уважение. Същата няма качеството насрещна страна по смисъла на чл.287 ГПК по отношение на подадената от М. и А. З. касационна жалба, съответно – не е налице основание отговорността за направените от нея разноски за защита срещу тази жалба да бъде понесена от касаторите.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх. № 13507 от 12.05.2014 г., подадена от М. П. З. чрез адвокат В. Б. от АК – В. и от А. Д. З. чрез адвокат В. Б. и адвокат И. А. от АК – В., която е насочена против решение № 482 от 27.03.2014 г. на Окръжен съд – Варна, гражданско отделение, осми състав, постановено по в.гр.д.№ 3341/2013 г.
ОСЪЖДА М. П. З. и А. Д. З. ДА ЗАПЛАТЯТ на И. Б. Ш. – К. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 800 (осемстотин) лева.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. Я. И. за присъждане на разноски в хипотезата на чл.78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: