О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 78
гр. София, 21.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2588 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 7222 от 08.05.2019 г., подадена от М. Д. А. и А. Д. Г. чрез адвокат Д. П. и адвокат И. К. от АК – Б. против въззивно решение № ІІІ-23 от 03.04.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 226/2019 г. по описа на ОС – Бургас, ІІІ възз.гр.състав.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответникът по касация Държавата, представляван от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез пълномощник Областен управител на Област Бургас, е депозирал отговор срещу касационната жалба чрез старши юрисконсулт Н. М., като възразява срещу допускане на обжалването. Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение.
Не е постъпил отговор от представляващия Държавата Министър на земеделието, храните и горите.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение е обезсилено решение № 201 от 12.11.2018 г. по гр.д.№ 1002/2017 г. по описа на РС – Айтос, в частите, с които са отхвърлени предявените от настоящите касатори искове да се приеме за установено по отношение на ответника – Република България, представлявана от МРРБ и МЗХГ, че Държавата не е собственик на имот пл.№ * с площ от 2 290 кв.м. по неодобрения кадастрален план на [населено място], общ. Р., който, по действащата към момента карта на възстановената собственост (КВС), попада в следните имоти: с 255,48 кв.м. – в западната част на имот № * от КВС, собственост на С. С. Р.; с 66,90 кв.м. – в северозападния ъгъл на имот № * от КВС, собственост на Община Руен; с 193,45 кв.м. – в имот № * от КВС – полски път на Община Руен; с 727,69 кв.м. – в източната част от имот № * от КВС, собственост на М. А. А. и с 1 067,43 кв.м. – в северната част на имот № * от КВС, собственост на Х. Ю. А., като в тази част производството по делото е прекратено поради липса на правен интерес. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която е отхвърлен искът на настоящите касатори срещу Република България, представлявана от МРРБ и МЗХГ, да се приеме за установено, че Държавата не е собственик на имот пл.№ * по неодобрения кадастрален план на [населено място], общ. Р., с площ от 3 975 кв.м., който попада в имот № * по КВС на землището на [населено място], представляващ залесена територия, частна държавна собственост, с площ 1 309,456 дка, при граници на обособената част: изток и югозапад – граници на населеното място [населено място]; запад и север – останалата част от имот № *.
Въззивният съд е приел за установено от основното и допълнително заключения на съдебно-техническата експертиза, че за [населено място] е изработен неодобрен кадастрален план от 1988 г. Няма регулационен план за селото. По неодобрения кадастрален план са отразени имот с пл.№ * с площ 2 290 кв.м. и имот с пл.№ * с площ 3 975 кв.м., които са записани на Д. А. Г. (Д. А. Г.) – баща и наследодател на ищците. Имотите попадат извън границите на селото и на околовръстния полигон, а понастоящем – в територията, включена в КВС. Имот пл.№ * е ситуиран върху имоти, собствеността върху които е възстановена по ЗСПЗЗ на физически лица (№№ *, * и *), както и собственост на Община Руен по ЗСПЗЗ (№№ * и *). С оглед тези обстоятелства и в резултат от служебно извършената преценка за допустимостта на исковете (дължима във всяка фаза на процеса), при зачитане на изложеното в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, е прието, че в тази им част исковите претенции са процесуално недопустими. Тъй като предявените искове са установителни за собственост, предпоставка за тяхната допустимост е установяване от страна на ищците на конкретен правен интерес. Правен интерес за ищеца да предяви отрицателен установителен иск съществува и когато той се позовава на фактическо състояние, сочещо възможността му да придобие вещни права чрез отричане правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. При липса на правен интерес производството се прекратява. В случая, предвид твърденията на ищците за осъществено по отношение на процесните имоти давностно владение, за тях потенциално съществува правен интерес да отрекат с влязло в сила решение правата на онези лица, които към момента на предявяване на исковете установяват или претендират права върху процесните имоти. Именно тези лица се явяват надлежни ответници по предявените искове. Условие за редовност на исковата молба (респ. – за допустимостта на исковете) е процесните имоти да бъдат индивидуализирани съгласно плана, действащ към момента на предявяване на исковете. В случая това не е неодобрения кадастрален план на селото от 1988 г. , а изработената по ЗСПЗЗ КВС с оглед възстановяване на собствеността на земите по този закон. Твърденията на Държавата, включително в представеното от ищците удостоверение за което те сочат, че обуславя правния им интерес, са, че е била собственик на имот пл.№ * към минал момент – по неодобрения кадастрален план. Към момента на предявяване на исковете държавата не твърди и не заявява права по отношение на имоти №№ *, *, *, * и *, части от които се припокриват с бившия имот пл.№ *. Ето защо отричането на правото на Държавата на собственост по отношение на горепосочените имоти е лишено от правен смисъл. Предмет на отрицателните установителни искове не е установяване на правото на собственост – респ. неговата липса за ответника към минал момент, а е установяване на правото на собственост към момента на предявяване на исковете. Ето защо за процесните имоти, за които е установено, че са възстановени в полза на трети лица по действащата към момента на предявяване на исковете КВС и за тях Държавата няма претенции за собственост към момента на предявяване на исковете, Държавата не е ненадлежен ответник, а ищците нямат правен интерес към момента да защитават свои права за тези имоти спрямо нея. Именно защото предмет на предявените искове не би могло да бъде установяване или отричане на права към минал момент, то отразяването в официални документи, че Държавата е била собственик към минал момент не обуславя правния интерес на ищците за водене на предявените отрицателни установителни искове. Поради недопустимостта на исковете, предявени за имоти №№ *, *, *, * и *, е постановено частичното обезсилване на решението на РС и прекратяване на производството.
По отношение на бившия имот пл.№ *, попадащ в очертанията на имот № * (залесена територия – държавна частна собственост) е прието следното: Претенцията е допустима, доколкото към момента на предявяване на иска Държавата поддържа, че е собственик на имота съгласно чл. 27, ал. 1 от Закона за горите във връзка с чл.14а от Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд /ЗВСВГЗГФ/. Същата, обаче, е неоснователна. Ищците обосновават правния си интерес от водене на делото с твърдение, че при отричане на правата на ответника ще могат да придобият имота по давност. Съдът се е позовал на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което ищците следва да установят по делото обстоятелствата, които обуславят възможността им да придобият имота по давност, а ответникът следва да докаже собствеността си върху същия. По тази причина не са споделени оплакванията във въззивната жалба относно допуснати процесуални нарушения от районния съд при даването на указания за доказателствената тежест за обстоятелствата относно твърденията на ищците за изтекла в тяхна полза придобивна давност. От събраните по делото доказателства съдът е намерил за доказани правата на Държавата върху имота, а ищците не са установили обстоятелства относно възможността имотът да бъде придобит от тях по давност. Дали имотът е бил включен в ТКЗС, ДЗС и др. или не в случая е без значение, тъй като не е установена собственост на други частни лица върху процесния имот в нито един момент, преди или след твърдения от ищците начален момент на давността – 1948 г. Ищците не разполагат с годни писмени доказателства за собственост за процесния имот, а ангажираните от тях показания на свидетелите Д. А. (тяхна майка) и Х. С. (без родство) не дават основание да се приемат за установени твърденията им в исковата молба относно осъществено непрекъснато владение и изтекъл давностен срок в тяхна полза. Свидетелските показания са общи и не могат да бъдат отнесени точно към процесния имот. Свидетелите показания са за обработваеми земеделски земи, а имотът е залесена територия. Независимо от това, съгласно чл. 2 от Закона за държавните имоти (обн., ДВ, бр. 300 от 22.12.1948 г., отм.) държавни са всички имоти, които не принадлежат на кооперациите или на физически или юридически лица. За процесния имот не се твърди и не са представени доказателства въз основа на валидно придобивно основание, към момента на влизане в сила на този закон, той да е бил собствен на други юридически или физически лица, поради което следва извода, че към този момент – 1948 г., той е държавна собственост. Продължил е да бъде със статут на държавна собственост и на основание чл. 6 от Закона за собствеността (в редакцията към момента на приемането на закона през 1951 г.), която сочи, че държавни стават имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и тези, които нямат друг собственик. Отмененият Закон за давността е изисквал изтичане на двадесетгодишна давност, която не е установено да е изтекла. След отмяната на Закона за давността през 1951 година за имотите – държавна собственост последователно в нормативните актове, включително и към настоящия момент, е налице невъзможност за придобиването им по давност. Имотът е бил държавна собственост съгласно чл. 6 ЗС, а давностно владение за държавен имот е неприложимо по силата на чл. 86 ЗС. След приемането на ЗДС, давност и то само за имотите частна държавна собственост е било възможно да тече от 01.06.1996 г., но течението й е спряно, считано от 31.05.2006 г. съгласно § 1 от ЗД на ЗС (ДВ бр. 46/2006 г.), като понастоящем мораториумът е в сила до 31 декември 2022 г. Независимо от последното, с чл. 26 от Закона за горите (в сила от 09.04.2011 г.) е въведена забрана за придобиване по давност на горски територии – държавна собственост, без значение дали имат статут на частна или публична държавна собственост.
Въззивният съд е посочил, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи (така – Решение № 8 от 11.02.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 4244/2013 г., I г.о.), като наличието или несъставянето на АДС или АОС е без значение при формирането на извод дали имотът е държавен или общински. В случая правото на собственост на Държавата върху процесния имот е възникнало и се удостоверява пряко по силата на закона (чл. 2 ЗДИ /отм./ действал за периода 1948 г. – 1951 г.), както и съгласно чл. 6 ЗС (в редакцията към 1951 г.). След провеждане на реституцията по ЗВСВГЗГФ, Държавата се легитимира като собственик на основание чл.14а ЗВСВГЗГФ във връзка с чл. 27, ал. 1 от Закона за горите („Държавни са горските територии, които не принадлежат на физически и юридически лица и на общините”).
В изложението на касационните основания са поставени въпросите:
(1) „Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за отричане собственическите права на Държавата, когато преди предявяване на иска, в нотариално производство по обстоятелствена проверка е издадено удостоверение от отдел „Държавна собственост” към Областната администрация, че имотът е държавен на основание чл. 6 ЗС ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК и Решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4705/2015 г. на ВКС, ІІ г.о.
(2) „Възможно ли е един и същ имот да бъде придобит от Държавата на основание чл. 2 ЗДИ /отм./, респ. чл. 6 ЗС, в хипотезата на имот без собственик, а след проведената реституция – и на основание чл. 14а ЗВСВГЗГФ и чл. 27 ЗГ? Съвместими ли са двете правни основания?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;
(3) „Как се разпределя тежестта за доказване между ищеца и ответника при предявен отрицателен установителен иск против Държавата, когато ищецът се позовава на давностно владение?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК и Решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4705/2015 г. на ВКС, ІІ г.о.
(4) „Как се установява, че един имот е бил без собственик (безстопанствен), за да се приеме, че този имот е станал държавен на основание чл. 2 ЗДИ /отм./ и чл. 6 ЗС?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с Решение № 541 от 06.07.2010 г. по гр.д.№ 661/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 19 от 12.03.2016 г. по гр.д.№ 3401/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 87 от 01.08.2018 г. по гр.д.№ 2714/2017 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 27 от 15.04.2016 г. по гр.д.№ 3554/2015 г. на ВКС, І г.о.
(5) относно задължението на съда да анализира обективно всички доказателства, да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи ясни мотиви към решението си с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с Решение № 146 от 13.06.2018 г. по гр.д.№ 278/2018 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр.д.№ 706/2017 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 73 от 05.07.2018 г. по гр.д.№ 3228/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3871/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д.№ 4265/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 327 от 03.04.2017 г. по гр.д.№ 2119/2016 г. на ВКС, ІV г.о.
(6) „Длъжен ли е съдът до приеме за недоказани твърденията, за които страната, която носи тежестта да ги докаже, не представя доказателства? Длъжен ли е съдът до приеме за недоказани твърденията на Държавата, че процесният имот е държавен на основание чл. 14а ЗВСВГЗГФ и чл. 27 ЗГ, както и на основание чл. 6 ЗС (чл. 2 ЗДИ /отм./), когато Държавата не представя доказателства, че са налице предпоставките, предвидени в закона за пораждане на твърдените правни последици? с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с Решение № 95 от 21.07.2016 г. по търг.д.№ 1280/2015 г. на ВКС, І т.о., Решение № 107 от 25.07.2013 г. по т.д.№ 381/2012 г. на ВКС, І т.о., Решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр.д.№ 706/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 25 от 27.01.2012 г. по гр.д.№ 1832/2010 г. на ВКС, ІV г.о.
Касаторите се позовават и на чл. 280, ал. 2, хипотеза трета ГПК – като резултат от неправилното прилагане на чл. 14а ЗВСВГЗГФ и чл. 6 ЗС, както и поради нарушаване на правилата за разпределяне на доказателствената тежест.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Допустимостта на установителните искове за собственост като самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на правен интерес. Съгласно т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, в случаите на предявен отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права, такъв е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В процесния казус ищците се позовават на възможността да придобият права при отричане такива на Държавата. Съществуването на тази възможност във връзка с бившия имот пл.№ *, обаче, е опровергана от установените обстоятелства, че настоящите имоти №№ *, *, *, * и *, части от които се припокриват с бившия имот пл.№ *, са придобити по ЗСПЗЗ от трети лица. В тази ситуация отричането на права на Държавата с нищо не би допринесло за придобиването на такива от ищците, доколкото пречка в тази насока представляват придобитите по ЗСПЗЗ права на трите физически лица (С. С. Р., М. А. А. и Х. Ю. А.) и Община Руен. Същевременно, Държавата нито е съставила акт за държавна собственост по отношение на каквато и да е част от бившия имот пл.№ *, нито е извършила действие на разпореждане с такъв обект, поради което (при отчитане постановките по т.3.Б. от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК) не притежава пасивна процесуална легитимация като надлежен ответник както самостоятелно, така и наред с лицата, придобили права по ЗСПЗЗ. Изложеното мотивира извод, че по отношение на въпрос № 1 не е налице противоречие с практиката на ВКС (задължителна и казуална). Подобно противоречие не се констатира и по отношение на другия поставен във връзка с произнасянето, касаещо имот пл.№ * – въпрос № 3.
Въпрос № 2 не представлява общо основание за допускане на обжалването. Видно от мотивите на атакуваното решение, въззивният съд не е приел, че придобивните основания по чл. 2 ЗДИ /отм./, чл. 6 ЗС и чл. 27 ЗГ във връзка с чл. 14а ЗВСВГЗГФ са се проявили едновременно, така че за никакво тяхно „съвместяване” не става дума. Решаващият съд е проследил позитивно-правната регламентация във времето, за да обоснове на първо място извода си, че бившият имот пл.№ * е станал собственост на Държавата по силата на чл. 2 ЗДИ /отм./, както и каква е причината този статут да е запазен в течение на целия период от 1948 г. насетне и до настоящия момент включително. Формираните в тази връзка правни изводи са в пълно съответствие с разпоредбите на чл. 2 ЗДИ /отм./, чл. 6 и чл. 86 ЗС и чл. 27 ЗГ във връзка с чл. 14а ЗВСВГЗГФ, по отношение приложението на които липсва убедителна обосновка за наличието на предпоставките, формиращи в своето единство основанието за допускане на обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По отношение на въпрос № 4 не е налице противоречие с цитираната от касаторите практика на ВКС. Изводът за липса на собственик – частно-правен субект (кооперация, физическо или юридическо лице) е формиран въз основа на обстоятелствата, установени към 1948 г., когато е влязъл в сила Законът за държавните имоти (обн., ДВ, бр. 300 от 22.12.1948 г., отм.), за който момент по делото няма доказателства имот пл.№ * да е бил собственост на субект, различен от Държавата. По-късното записване в разписния лист към неодобрения КП от 1988 г. е ирелевантно с оглед действалото обективно право в периода от 1948 г. насетне, чиито разпоредби не позволяват придобиване по давност на имот – държавна собственост.
Питанията под №№ 5 и 6 не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Същите обобщават оплакванията на касаторите за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, които при това не намират опора в данните по делото. В съответствие със задължителната (т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС) и цитираната от касаторите практика на ВКС въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните от значение за решението по делото; преценени са всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като е обсъдено въз основа на кои доказателства едни от тях са приети за установени, а други – за неосъществили се. Атакуваният акт е постановен в съответствие с чл. 12; чл. 154, ал. 1; чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.
Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, доколкото отсъства видимо тежко нарушение на закона, явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или нарушение на основни съдопроизводствени правила. Липсват и съмнения решението да е нищожно или недопустимо, което да налага служебното му допускане до касационен контрол.
С оглед настоящото произнасяне, касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноски за защитата пред ВКС, определени при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, които в случая възлизат на сумата 200 лв. (като ВКС приема, че с оглед извършените в рамките на производството пред настоящата инстанция процесуални действия не следва да се прилага възможността по чл. 25, ал. 2 НЗПП).
Воден от изложеното, ВКС, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІІ-23 от 03.04.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 226/2019 г. по описа на ОС – Бургас, ІІІ възз.гр.състав.
ОСЪЖДА М. Д. А. и А. Д. Г. ДА ЗАПЛАТЯТ на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез пълномощник Областен управител на Област Бургас, сумата 200 (двеста) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: