О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 203
гр. София, 19.04.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3605 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 9.05.2017 год. по гр. д. № 194/2017 год. Русенският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 14.12.2016 год. по гр. д. № 424/2016 год. на Русенския районен съд, с което са отхвърлени предявените от О. М. Т. против Н. М. Р. и Б. А. М. установителни искове за собственост върху 4/48 ид. ч. от описаните четири земеделски имоти в землището на [населено място], [община], като са отменени в тези им части констативния нотариален акт на ищеца О. Т. № 111/2014 год. и нотариалния акт за замяна № 55/2015 год.
В тази част въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от О. М. Т., чрез пълномощниците му адвокатите А.. И. и М. Б.. В останалата му потвърдителна част по отхвърлените искове за собственост на другите ищци, наследници на починалата в хода на производството А. О. М. върху 4/48 ид. ч. от описания земеделски имот, получен при замяната с нот. акт № 55/2015 год., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му, като вместо това исковете за собственост бъдат уважени или делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, с присъждане на направените съдебни разноски. Касаторът поддържа и оплакване за недопустимост на въззивното решение в частите, с които са отменени частично констативния му нотариален акт и този за замяната, без да е предявен насрещен иск за собственост от ответниците.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Касаторът счита, че произнасянето на въззивния съд по процесуалноправните въпроси, свързани с допуснатите нарушения по доклада по чл. 146 ГПК, задължението му да изложи собствени мотиви по спора при обсъждане на доказателствата във връзка с доводите на страните е в противоречие с т. 2 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС по първия въпрос, представляващо основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ редакцията преди изменението с ДВ бр. 86/2017 год./. По същия въпрос се поддържа наличие и на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед възможността за отлагане изготвянето на доклада и продължаването му в следващо съдебно заседание, както и възможните причини за това. Цитирана е и представена съдебна практика-решения на ВКС по чл. 290 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спора въз основа доводите в жалбата, да обсъди събраните доказателства във връзка с тях, като споделянето на мотивите в обжалваното решение не освобождава въззивния съд от задължението му да направи и изложи собствени такива.
В изложението си касаторът формулира и материалноправни въпроси, свързани най-общо с „предпоставките за установяване и изтичане на придобивна давност и доказване на владението” с поставяне на акцент върху намерението за своене при предварително изразена воля на общия наследодател спорните земеделски земи да останат за него, за значението на вътрешните отношения между наследниците, проявните форми на демонстриране на това намерение, с позоваване на противоречие с цитираната и представена задължителна съдебна практика.
Ответниците по касационната жалба – Н. М. Р. и Б. А. М., чрез пълномощника им адв. Б. М., оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му от касатора част, респ. оспорват касационната жалба като неоснователна, по изложените в представените отговор на касационната жалба и становище по основанията за касационно обжалване съображения. Претендират присъждане на направените разноски по делото.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове за собственост до размера на наследствения дял на първата ответница, наследник по закон на общия на страните наследодател, въззивният съд приел, че процесните имоти, възстановени на наследниците на общия наследодател, са останали в наследство на страните, като ответницата Р. се легитимира като собственик на наследените 4/48 ид. ч., които прехвърлила на втория ответник с представените два нотариални акта. Позоваването на касатора, ищец на придобивна давност, е прието за неоснователно поради липсата на категорични доказателства за демонстриране на намерението му, вкл. и спрямо останалите съсобственици, да владее възстановените земеделски имоти като свои. Липсата на поддържания придобивен способ – давностно владение, обективирано в нотариалния акт от 2014 год., с който ищецът се е снабдил, е обосновало и извода на съда за отмяната му, както и този за последващата замяна до размер на спорната идеална част.
Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 272 ГПК, споделяйки изцяло мотивите на първоинстанционното решение, като приел доводите за процесуални нарушения за липса на доклад по делото и преценката на доказателствата с оглед установяване фактическата страна по спора за неоснователни.
Същественото съображение на въззивния съд за отхвърляне на исковете за 4/48 ид. ч. от възстановените на наследниците на общия на страните наследодател, каквито са и касаторът и първата ответница Р., е липсата на доказателства относно демонстриране на намерението на ищеца да свои за себе си наследствените имоти, поради което и твърдението му да е собственик и на тези части на основание придобиването им по давностно владение, е прието за неоснователно.
Поради това, отчитайки наследствения характер на процесните имоти и липсата на доказателства за придобиване по давност на дела на ответницата Р. /в размер на наследствените 4/48 ид. ч./, съдът приел предявените от касатора срещу нея искове за собственост за неоснователни и ги отхвърлил. Това обосновава извод за релевантността на въпросите относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствената част на друг сънаследник, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници за изхода на делото, тъй като съдът е приел довода на касатора за придобиване по давност на чуждите части /на първата ответница/ за неоснователен. Произнасянето по тях обаче не е в противоречие със съдебната практика, в това число и със задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 6.08.2012 год. по т. д. № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС и представените от касатора решения на ВКС. В цитираното тълкувателно решение е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд приел, че не е налице в настоящия случай. Изводът му е обусловен от установените факти по делото за упражняваната от касатора фактическа власт върху спорните имоти, възстановени на наследниците на общия наследодател, като поставените в изложението процесуалноправни въпроси по същността си представляват оплакване на касатора за неправилност на изводите на съда поради липса на анализ и преценката на събраните доказателства. Поради това и същите не представляват правни въпроси по смисъла на закона, за да обосноват наличие на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Същите съображения са относими и към поставеният въпрос относно доклада по делото, представляващ по същността си довод за допуснато процесуално нарушение на чл. 146 ГПК, но не и правен въпрос, произнасянето по който от въззивния съд да е обусловил решаващата му воля за решение на спора за собствеността на наследствените идеални части от възстановените имоти. Поради липсата на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е обусловил изводите на въззивния съд, съгласно разясненията в този смисъл в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне, вкл. и по релевирания довод за недопустимост на решението с оглед предмета на въззивното обжалване, очертан от подадената въззивна жалба. Произнасянето на първоинстанционния съд относно частичната отмяна на нотариалните актове е обусловено от направения извод за неоснователност на предявените искове за собственост и като последица от него, извън произнасянето на въззивния съд в обжалваното въззивно решение с предмет въведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението, с което тези искове са отхвърлени.
Както е разяснено в мотивите на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, и касационният съд е обвързан от предмета на жалбата и в настоящата фаза по нейното селектиране. Обжалваното решение не може да се допусне без да е посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. При така формулираните от касатора в изложението правни въпроси релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не са налице, с оглед изложените съображения, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора О. М. Т. част.
При този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски в размер на 2 000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна помощ.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 222 от 9.05.2017 год. по гр. д. № 194/2017 год. на Русенския окръжен съд в обжалваната част с подадената от О. М. Т., чрез адв. И. и адв. Б. от [населено място], касационна жалба.
Осъжда О. М. Т., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], [община], да заплати на Н. М. Р. от [населено място] и на Б. А. М. от [населено място] направените по делото разноски в размер общо на 2 000 лв. /две хиляди лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: