О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
гр. София, 31.03.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети март две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 557 по описа на Върховния касационен съд за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частната касационна жалба на В. М. И., И. М. И. и Я. В. М., чрез пълномощника им адв. Вл. Д., против въззивното определение от 18.12.2014 год. по ч. т. д. № 2035/2014 год. на Варненския окръжен съд. С него е потвърдено определението от 18.11.2014 год. по гр. д. № 11536/2014 год. на Варненския районен съд, с което е прекратено производството по делото, на основание чл. 299, ал. 2 ГПК.
По съображенията, изложени в частната касационна жалба се поддържа становище за незаконосъобразност на обжалваното определение поради допуснато нарушение на чл. 299 ГПК с искане за неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Жалбоподателите се позовават на липса на идентичност на настоящия спор с този по приключилото гр. д. № 467/13 год. на РС-гр. Г. Т..
В приложеното изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение се релевират тези по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. Поставените процесуалноправни въпроси касаят същността на понятието „основание” по смисъла на чл. 298, ал. 1 ГПК и кои факти и възражения на ответника са обхванати от силата на пресъдено нещо, с оглед предмета на приключилото производство между страните относно действието на сключения аренден договор и спорът дали той е прекратен с отправената нотариална покана от настоящите жалбоподатели. Според жалбоподателите, предмет на настоящия спор са основания, необхвани от силата на пресъдено нещо по предходното дело, с оглед различния предмет на двете производства, поради което и произнасянето на въззивния съд в обжалваното определение противоречи на задължителната съдебна практика – Р 242 от 22.10.12 год. по гр. д. № 149/12 год. ІІ г.о., Р 89 от 11.07.11 год. по т. д. № 716/10 год. І т. о. , Р 50 от 8.05.14 год. по гр. д. № 6235/13 год. ІІ г. о. на ВКС. Позовават се и на противоречиво решаване на горните въпроси в определението с № 218 от 3.04.13 год. по ч. гр. д. № 16/13 год. ІV г. о. на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обосновава с липсата на съдебна практика по въпроса относно начина на установяване на идентичност между основанията на двете дела, а именно дали в диспозитива на решението следва да се посочват и фактите, въз основа на които е предявен иска, за да се приеме, че спрямо тях е налице пресъдено нещо, на който въпрос според жалбоподателите следва да се отговори положително.
Като взе предвид доводите на жалбоподателите и въз основа данните по делото, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. приема следното:
Преди да разгледа по същество подадената жалба, касационният съд следва да се произнесе по допускане на касационното обжалване на въззивното определение с оглед наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК обжалването на тази категория въззивни определения е факултативно.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по делото на основание чл. 299, ал. 2 ГПК, въззивният съд приел, че спорното право, предмет на предявения в настоящето производство иск е разрешен с влязло в сила решение по гр. д. № 467/2013 год. на Районен съд – Генерал Тошево. С него е признато между същите страни съществуването на валидно облигационно отношение по договор от 15.02.2008 год. за аренда на земеделска земя, като силата на пресъдено нещо обхваща правопораждащите спорното право факти и преклудира както предявените и отхвърлени, така и непредявените възражения на ответниците срещу тези факти, от които спорното право произтича. Формулираните в настоящата искова молба фактически основания за несъществуване на установеното вече спорно право са преклудирани от силата на пресъдено нещо на решението по предходното дело, в призводството по което ответниците е следвало да изчерпят всички свои възражения относно недействителността на договора. Доколкото това не е сторено, то с влизане в сила на решението всички факти, настъпили до приключване на устните състезания и релевантни за спорното право, са преклудирани и релевирането им в нов процес е недопустимо.
Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос относно пределите на силата на пресъдено нещо, а именно: Какво представлява понятието „основание” по смисъла на чл. 298, ал. 1 ГПК и кои факти са обхванати от силата на пресъдено нещо, респ. кои възражения на ответника са преклудирани от нея е релевантен към решаващото съображение на въззивния съд за направения извод за недопустимост на иска поради влязло в сила решение по предходното дело с предмет същото спорно право. Разрешаването на този правен въпрос в обжалваното определение обаче не е в противоречие с представената към изложението задължителна съдебна практика, приемаща, че силата на пресъдено нещо /СПН/ на решението обхваща въпросите, включени във фактическия състав, на който се основава предявеното субективно право – Р 242 от 22.10.12 год. по гр. д. № 149/12 год. ІІ г. о. В същото е прието, че основанието на иска по смисъла на чл. 298, ал. 1 ГПК се формира от фактите, от които произтича претендираното субективно право. В Р № 50 от 8.05.2014 год. по гр. д. № 6235/13 год. ІІ г. о., позоваващо се на Р № 378 по гр. д. № 148/2009 год. на ІV г. о., е прието, че обективните предели на СПН обхващат съществуването или несъществуването на правоотношението, което е предмет на делото, но не и тези, които обуславят съществуването на спорното право – т. н. преюдициални правоотношения. За да бъдат установени със СПН последните, те трябва да са включени в предмета на делото с инцидентен установителен иск.
Произнасянето в обжалваното въззивно определение касае преклудиращото действие на СПН на предходното съдебно решение, с което е установено съществуващото между страните спорно право по повод действието на арендния договор от 2008 год., по отношение на фактите, настъпили до приключването на устните състезания в приключилото съдебно производство, въз основа на които ответникът е могъл да предяви възраженията си срещу иска. И тъй като в рамките на приключилото исково производство ответниците, сега жалбоподатели, не са изчерпили своите възражения против предявения срещу тях иск за съществуването на арендния договор, на основанията, въведени с исковата молба по настоящето дело въз основа на факти, съществували към момента на приключване на предходното производство, то тези пропуснати възражения са преклудирани, и то независимо от това дали обосноваващите ги факти са били известни на страната, или не. Разрешаването на въпроса за преклудиращото действие на СПН по отношение на пропуснатите възражения на ответника не е в противоречие с представената към изложението на касаторите съдебна практика, относима към въпроса за СПН на решението по спорното материално право, предмет на делото, с неговите индивидуализиращи белези – правопроизводящият факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото. И тъй като претенцията договорът между страните да съществува и да не е прекратен предсрочно с едностранното предизвестие на едната страна имплицитно съдържа твърдение за валидността му, то ответната страна, която оспорва този факт /независимо от предприетото прекратяване с предизвестието/ е следвало да го заяви в производството по предявения срещу нея иск. С пропускането да направи това възражение въз основа на обосноваващия го факт – липса на представителна власт на пълномощника за сключване на арендния договор, т. е. срещу правопроизводящия за спорното право факт, съдът приел същото да е преклудирано от СПН на решението по предходното дело, с което искът за съществуване на договорната връзка между страните е уважен.
Поради това и в случая не стои въпросът дали релевираните в исковата молба по настоящето дело основания за нищожност на арендния договор са били предмет на предходното дело, в какъвто смисъл е поставен от касаторите първия процесуалноправен въпрос. Поради това и същият не може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позоваването на определение № 218 от 3.04.2013 год. по ч. гр. д. № 16/2013 год. на ІV г. о. на ВКС не може да обоснове и приложението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед неотносимостта на поставения процесуалноправен въпрос относно съдържанието на диспозитива на съдебното решение и по-конкретно посочването в него на основанието, на което е предявен иска, както и с оглед наличието на задължителна съдебна практика по този въпрос – представеното от касаторите с допълнителна молба Р № 271 от 6.01.2015 год. по гр. д. № 2853/2014 год. на І г. о. на ВКС.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по подадената от В. М. И., И. М. И. и Я. В. М., чрез адв. Вл. Д., частна касационна жалба против въззивното определение № 4938 от 18.12.2014 год. по ч. т. д. № 2035/2014 год. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.