1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
гр. София, 16.11.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Никова гражданско дело № 569 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 4663 от 12.12.2017 г., подадена от И. И. А. чрез адвокат К. П. от АК – Т. против въззивно решение № 189 от 17.10.2017 г., постановено по в.гр.д. № 176/2017 г. на Окръжен съд – Търговище. С него е потвърдено Решение № 51 от 26.05.2017 г. постановено по гр.д.№ 42/2016 г. на Омуртагски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от И. И. А. против А. И. Х., Ф. И. М. и Ф. И. М. иск по чл.109 ЗС, с който се иска да бъдат осъдени ответниците да премахнат незаконни строежи в имота, съсобствен на ищеца, представляващи: еднофамилна жилищна сграда с площ от 74 кв.м., друг вид сграда за обитаване, с площ от 26 кв.м., селскостопанска сграда и друг вид сграда за обитаване, с площ от 5 кв.м., и да прекратят нарушенията с които възпрепятстват упражняване на правото на собственост на ищеца върху съсобствения му недвижим имот.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и делото да бъде решено по същество, а при условията на евентуалност да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Ответниците по касация А. И. Х., Ф. И. М. и Ф. И. М. са подали отговор на касационната жалба чрез адвокат Д. К. от АК – Т., като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е приел за установено, че ищецът И. И. А. е предявил иск по чл. 109 ЗС за осъждането на ответниците А. И. Х., Ф. И. М. и Ф. И. М. да премахнат строежи, за които е поддържал, че са изградени незаконни в съсобствен на ищеца имот, както и да прекратят нарушенията, с които възпрепятстват упражняване на правото на собственост на ищеца върху този имот. По делото е приложен Нотариален акт № 66 от 24.05.1912 г. за продажба на недвижим имот, описан като „дворно място на една къща, находяща се в [населено място], място преобърнато на нива”, купувач на който е М. К. от [населено място]. Видно от разпечатка от Архивни справочници и списък на стари и нови наименования на населени места в [община], С. е бившето наименование на населеното място [населено място], общ. О., което в периода от 1893 г. до 1941 г. е било в обхвата на Селска община – [населено място]. Купувачът по НА от 24.05.1912 г. М. К. /М. А. М./ е баща на А. М. А. (роден на 07.11.1890 г., починал на 05.12.1961 г.). Ищецът е един от наследниците на А. М. А. – негов внук и син на сина му И. А. М. (също починал). Ищецът основава твърденията си, че съпритежава процесния имот (представляващ част от закупения по НА от 24.05.1912 г.) на Договор за доброволна делба от 13.09.1965 г., сключен между И. К. А., М. М. К. А., Х. К. А. и А. К. А., който обаче не е подписан от четвъртия съделител. Относно ответниците е установено, че са наследници на И. М. И. (починал на 30.11.1999 г.). С решение № 168 от 14.11.2011 г. по гр.д.№ 382/2011 г. по описа на РС – Омуртаг е прието за установено спрямо [община] и Общинска служба “Земеделие” [населено място], че наследниците на А. М. А., б.ж. на [населено място], поч. на 05.12.1961 г., са собственици на имот № 019124 в землището на [населено място], общ. О., с площ от 4,735 декара в местността “Б.”, четвърта категория на земята, при граници и съседи: имот № 000220 /пасище, мера на [община]/, имот № 000033 /жилищна територия на [населено място], общ. О./, имот № 019121 /нива на [община]/ и имот № 019123 /нива на Х. М. И./. С решение по друго дело (№ 39 от 25.03.2013 г. по гр.д.№ 694/2012 г. по описа на РС – Омуртаг) е признато за установено на основание чл. 124 ГПК спрямо [община] и Общинска служба по земеделие – [населено място], правото на собственост на С. С. И., А. И. Х., Ф. И. М. и Ф. И. М. върху поземлен имот с идентификатор 10687.19.500 в землището на [населено място], общ. О. с площ от 2 634 кв.м., заедно с построените в него жилищна сграда – еднофамилна, с идентификатор 10687.19.500.1 и площ от 74 кв.м., друг вид сграда за обитаване с идентификатор 10687.19.500.2 и площ от 26 кв.м., селскостопанска сграда с идентификатор 10687.19.500.3 и друг вид сграда за обитаване с идентификатор 10687.19.500.4 и площ от 5 кв.м., при граници на имота: имот с идентификатор 10687.19.501, ПИ на наследници на А. А., ПИ на [община], ПИ на Х. И. и път на [община]. Приложено е адм.д.№ 164/2013 г. по описа на Адм. съд – Т., което е образувано по жалба на И. И. А. против Заповед № РД-18-25-20 от 16.07.2012 г. на началника на С. – Т., с която е одобрена КККР за ПИ с идентификатор 10687.19.500 и ПИ с идентификатор 10687.19.501 – и двата, находящи се в землището на [населено място], общ. О.. С Решение № 88 от 202.12.2013 г. по административното дело обжалваната заповед е отменена с мотив, че е издадена при наличие на спор за материално право, без да са уредени отношенията относно границите на създадения ПИ 10687.19.500 и съсобствения на И. А. имот № 019124.
Въз основа на анализ на свидетелските показания и изслушаната по делото съдебно – техническа експертиза (включително обясненията на в.л., дадени в о.с.з.) е установено, че имот № 019124 по КВС на землището на [населено място] представлява нива с площ 4,735 дка, отразен е в скица изх.№ К 01429 от 11.11.2015 г. на ОСЗ – О. и е идентичен с имота, описан в договора за доброволна делба от 13.09.1965 г. Същият представлява част от имот с пл. № 124 по плана на [населено място], която се намира извън регулация. Имотът, описан в Нотариален акт № 66 от 24.05.1912 г., не може да се идентифицира с имот № 124 по КВС на [населено място]. Планът на [населено място], одобрен със Заповед № 1659 от 08.10.1963 г., е единствен план за селото. При изработване на плана за земеразделяне на селото имотите, които са били извън регулацията – включително частта от съсобствения имот на ищеца, както и имота на ответниците и други имоти, които не са земеделски, а са застроени имоти и са били отразени в кадастралния план на селото, са отразени са в плана за земеразделяне като възстановими граници по скица. Данните за тези имоти в плана за земеразделяне са взети чрез дигитализиране от кадастралния план, одобрен през 1963 г., заедно с регулационния, без границите да са заснети на място. Вещото лице е установило, че при трасиране на границата между имотите на страните, което е правено пак по координати, е установено, че има застъпване с това, което е заснето на място и има приплъзване при изработване на КВС в частта за възстановимите граници. Вещото лице е категорично, че това приплъзване е в посока към имота на ответниците, като КВС е приплъзната към този имот и поради това е отразено в схемата, че границата между имотите застъпва сградите. Експертът сочи, че има грешка в картата на възстановената собственост – имотите били изместени успоредно, приплъзнати в южна посока, когато са ги дигитализирали от кадастралния план. Ако на място се трасира целия съсобствен имот на ищеца, частта в регулация и частта му, която е извън регулацията (№ 019124), и след измервания се установява, че фактически процесните постройки попадат изцяло в имота на ответниците – както е било по кадастралния план на селото, а не в съсобствения имот на ищеца. Вещото лице е категорично, че има явна фактическа грешка в КВС по отношение на възстановимите граници. Съответно – процесните сгради (жилищна сграда с площ 74 кв.м., баня 5 кв.м., стопанска постройка 26 кв.м. и стопанска сграда 43 кв.м.) са построени в имот с пл. № 121 по плана на селото, който е идентичен с имот № 019121 по КВС.
От правна страна е прието, че основателността на предявения негаторен иск предполага ищците да са собственици на вещта, по отношение на която им се пречи да упражняват това свое право, както и да е налице неоснователно действие от страна на ответниците, което пречи за упражняване на същото. От събраните по делото доказателства не се установява ищецът да е съсобственик на имот № 019124-I по КВС на [населено място]. Имотът, описан в представения нотариален акт от 24.05.1912 г. не може да се идентифицира с имот пл. № 019124, а представеният Договор за доброволна делба от 1963 г. не е подписан от всички съделители, поради което и не е доказателство за целените с него правни последици. С оглед констатациите в СТЕ се налага извода, че ищецът не е собственик на 75,55 кв.м., в които попадат част от постройките на ответниците. Налице е грешка в КВС, която не отразява точно регулационната граница на имотите, тъй като заснемането не е извършено на място, а чрез оцифряване на границите на имотите от тази регулация. Тази грешка именно е довела до застъпване между имот 019124- I и имота на ответниците – 019121, в резултат от което границата между имотите минава през постройките на ответниците. Ако не е налице такова застъпване, постройките попадат в имота, собствен на ответниците по делото. В тази насока са и показанията на разпитаните свидетели, които са категорични, че от 1963 г. границата между двата имота е минавала на около 2 м. от къщата на ответниците. Като неоснователни са определени оплакванията във въззивната жалба, че решението на РС противоречи на ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, с довод, че в него се направени изводи на база административни процедури във връзка с кадастралната карта на имот 019121. Отбелязано е, че заповедта за одобрението на кадастрална карта на този имот е отменена с влязло в сила съдебно решение и освен това изводите са на база констатацията за грешка в КВС.
В представеното от касатора изложение на касационните основания, обективирано в касационната жалба, са поставени следните въпроси:
(1) „Влязло в законна сила съдебно решение, с което е признато за установено правото на собственост върху процесния имот, и удостоверение за наследници, легитимиращо ищеца като един от съсобствениците на процесния имот, са ли годни доказателства, които доказват наличие на активна материална легитимация на страната, претендираща правото си на собственост ?” – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК без позоваване на конкретна съдебна и тълкувателна практика на ВКС и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като в другата част на касационната жалба извън изложението се е позовал на приложеното Решение № 62 от 01.07.2015 г. по гр.д.№ 339/2015 г. на ВКС, ІІ г.о.;
(2) „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните, като конкретно и ясно изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата от него фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои – не, кои възприема и кои – не“ – с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и с позоваване на Решение № 214 от 15.03.2017 г. по гр.д.№ 112/2016 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 112 от 02.05.2017 г. по гр.д.№ 3356/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 27 от 28.06.2017 г. по т.д.№ 2430/2015 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 76 от 16.05.2017 г. по гр.д.№ 2926/2016 г. на ВКС, IV г.о., като в другата част на касационната жалба извън изложението се е позовал на приложеното Решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о.;
(3) „Длъжен ли е съдът да се произнесе по възраженията на страните досежно противоречие на решението с тълкувателно решение на ВКС или може само да се ограничи до констатация, че същите са неоснователни без да изложи мотиви в тази насока, каквото е сторил въззивният съд“ – с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и с позоваване на Решение № 214 от 15.03.2017 г. по гр.д.№ 112/2016 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 112 от 02.05.2017 г. по гр.д.№ 3356/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 27 от 28.06.2017 г. по т.д.№ 2430/2015 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 76 от 16.05.2017 г. по гр.д.№ 2926/2016 г. на ВКС, IV г.о.;
(4) „След като въззивният съд в противовес със становището на първоинстанционния съд приема, че ищецът не е носител на правото на собственост длъжен ли е да даде на предявилото иска лице конкретни указания за подлежащия на доказване правно релевантен факт, тъй като именно непредставянето на доказателства за притежаване право на собственост върху имота, послужил като кадастрална основа за възстановяване и образуване имота, съсобствен на доверителя ми е обосновало крайния извод на съда за неоснователност на предявения иск“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; Решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр.д.№ 321/2015 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 121 от 08.11.2017 г. по гр.д.№ 4818/2016 г. на ВКС, I г.о.;
(5) „Длъжен ли е съдът да допусне нова експертиза при искане по чл. 266 ГПК, при условие, че изготвената и приета в първата инстанция не е изготвена от специалист с необходимите знания, независимо от възраженията по нея от страната, поискала я, и независимо от приемането й в първата инстанция ?“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; Решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр.д.№ 321/2015 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 121 от 08.11.2017 г. по гр.д.№ 4818/2016 г. на ВКС, I г.о.;
(6) „Длъжен ли е съдът при предявен негаторен иск, в случай, че установи наличие на непълнота или грешка в Картата за възстановяване на собствеността, докато изследва въпроса дали ищецът е собственик на имота, когато тази непълнота или грешка директно е пренесена/пречертана при изготвянето и одобряването на дворищно-регулцаионния план, без да е извършено заснемане на имотите на място, да назначи служебно експертиза със съответния специалист, който има необходимите специални знания в тази област, да изследва в мотивите си този въпрос и да инкорпорира в решението си скица-проект?“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г., ОСГК на ВС; Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.д.№ 3/2010 г., ОСГК на ВКС; Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г., ОСГК на ВКС и Решение № 526 от 11.06.2010 г. по гр.д.№ 1032/2009 г. на ВКС, I г.о., като в другата част на касационната жалба извън изложението се е позовал на приложеното Решение № 113 от 06.11.2014 г. по гр. д. № 1798/2014 г. на ВКС, ІІ г.о.;
(7) „При колизия между данните, отразени в Кадастралната карта и Картата за възстановяване на собствеността, кои заснемания са правилните и верните, при условие, че кадастралната карта отразява актуалното състояние на имотите и техните граници, то коя граница на имота следва да се счита за действителна, какви измервания следва да се извършат и от кого, за да бъде определена правилно границата.“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и с позоваване на Определение № 2 от 04.01.2011 г. по ч.т.д. № 923/2010 г., I т.о., обосновавайки с него същото основание.
Касаторът твърди, че е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
Първият въпрос е обусловил правните изводи на въззивния съд, но основанието по чл. 280, а. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като касаторът не се е позовал на конкретна съдебна и/или тълкувателна практика на ВКС в изложението, обективирано в касационната жалба, а Решение № 62 от 01.07.2015 г. по гр. д. № 339/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., посочено в другата част на касационната жалба, е неотносимо, тъй като касае правен въпрос, различен от поставения от касатора. Легитимиращият ефект на силата на пресъдено нещо зависи от субективните предели на силата на пресъдено нещо /Решение № 114 от 17.09.2018 по гр.д. № 1950/2017 г. на ВКС, IV г.о./. Решение № 168 от 14.11.2011 г. по гр.д. № 382/2011 г. на РС-Омуртаг, на което се позовава касаторът, за да черпи права, които биха били противопоставими на ответниците по касация, няма сила на пресъдено нещо срещу ответниците по настоящото гражданско дело, тъй като същите са трети лица, неучаствали в производството по делото, по което е постановено горепосоченото решение. Същото решение не поражда право на собственост и не прави титуляр на това право касатора. С него е уважен установителен иск за право на собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, а не конститутивен иск. Дори и решението, което уважава такъв иск, поражда правна промяна, ограничена в субективните предели на силата на пресъдено нещо, от които предели ответниците не са обхванати. Вторият и третият въпрос не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, а оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. Четвъртият, петият и шестият въпрос също представляват оплаквания по съществото на делото и при това почиват на твърдения, които нямат опора в данните по делото. Относно четвъртия въпрос – конкретни указания за подлежащия на доказване правно релевантен факт са дадени в доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК на първоинстанционния съд, относно чийто проект не е имало възражения не само от процесуалния представител на касатора, но и от самия касатор /протокол от о.с.з. на 27.03.2017 г. по гр.д. № 42/2016 г. на РС-Омуртаг, л. 81 по същото дело/. Въззивният съд не дължи да даде такива указания, тъй като оплаквания за непълен и/или неточен доклад на районния съд не са били наведени във въззивната жалба /арг. чл. 269, изр. 2 ГПК и т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС/. На следващо място, указанията на съда в тази връзка са производни от преценката за подлежащите на доказване правно релевантни факти и разпределението на доказателствената тежест, а не от преценката дали ангажираните от страните доказателства са годни и достатъчни да подкрепят твърденията им. Относно петия и шестия въпрос няма данни вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза (чието заключение е прието без никакви възражения от която и да е от страните в първоинстанционното производство), да не притежава необходимите специални знания. Несъгласието на страната с резултата от изводите на районния съд, основани на анализа на доказателствата, включително и приетото заключение на СТЕ, не е новоузнато или нововъзникнало обстоятелство по смисъла на чл. 266, ал. 2 ГПК и не обосновава допускането на нова СТЕ във въззивното производство.
Седмият въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Не спорът, а конкретно свързан с него въпрос, който да изисква принципен отговор по приложението на закона, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поставеното от касатора питане навлиза в съществото на спора, което е извън обхвата на фазата по селекция на касационните жалби.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като касаторът не сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
Не е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Регламентирането на очевидната неправилност като касационно основание наред с нищожността и недопустимостта (за които по правило съдът следи служебно /и каквито пороци в случая не са налице/) обосновава извод, че по съществуването и на това основание ВКС може да се произнесе и служебно. Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна” се характеризира степента на проявление – квалифициран, особено тежък порок. В случая терминът няма субективни измерения – за да се приеме, че е налице очевидна неправилност, не се изследва дали порокът на съдебния акт е явен за всички, – а обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 189 от 17.10.2017 г., постановено по в.гр.д. № 176/2017 г. на Окръжен съд – Търговище.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: