О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№447
гр. София, 05.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на четиринадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1593 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 4536 от 19.06.2018 г. (п. кл. от 15.06.2018 г.), подадена от „Хелио-тур-с” АД чрез адвокат Мирослав Стойков против въззивно решение № 19 от 11.05.2018 г. по в.гр.д.№ 67/2018 г. на АС – Бургас.
С атакуваното решение е потвърдено решение № 109 от 29.05.2014 г., постановено по гр.д.№ 306/2013 г. по описа на ОС – Бургас, в частта, с която е уважен предявения иск и е признато за установено по отношение на „Хелио-тур-с” АД, че наследодателката на въззиваемите ищците – П. А. Ж., към момента на одобряване на КК на гр. Созопол, одобрена със заповед № РД-18-60 от 04.10.2007 г. на ИД на АГКК – София, е била собственик на частта в размер на 2 410 кв.м., попадаща в границите на имот с идентификатор №***, от имот с № **, целият с площ от 2 761 кв.м., с проектен идентификатор *** в м. „М.”, в землището на [населено място], и че в кадастралната карта на [населено място] е допусната грешка, изразяваща се в това, че не е бил нанесен собствения на П. Ж. недвижим имот, с площ от 2 410 кв.м., част от проектен идентификатор ***, целият с площ от 2 761 кв.м., която част попада в имот с идентификатор *** на „Хелио-тур-с” АД, [населено място].
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответниците по касация С. З. Ж. и А. З. В. са подали отговор на касационната жалба чрез адвокат Катерина Михайловска от САК, като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Обжалваното въззивно решение е постановено в резултат от повторно разглеждане на спора от АС – Бургас, след като с решение № 1 от 01.03.2018 г. по гр.д.№ 3080/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. са отменени влезлите в сила решения № 77 от 17.05.2016 г. по гр.д.№ 5296/2015 г. на ВКС, І г.о. и оставеното с него в сила решение № 22 от 16.04.2015 г. по гр.д.№ 250/2014 г. на АС-Бургас за отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне на предявения от П. А. Ж. против „Хелио-тур-с” АД иск с правно основание чл. 53, ал. 2 (сега – чл. 54, ал. 2) ЗКИР за установяване право на собственост и допусната непълнота или грешка в кадастралната карта на [населено място].
С атакуваното решение е прието, че, след проведена процедура по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, на първоначалния ищец П. А. Ж. (заместена в производството при условията на чл. 227 ГПК от настоящите ответници по касация) е признато правото на възстановяване собствеността върху нива в м. „М., в землището на [населено място] с площ над 1,5 дка до 3,2 дка (т.е. цялата нива от 3,2 дка в посочената местност), представляваща имот № * от помощния кадастрален план на къмпинг „К.”, местността „М.”, като 2.849 дка попадат в имот № * , а 0,351 дка – извън имот № *. На това основание, с решение № 983 от 12.02.2004 г., издадено на основание чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, ОСЗГ [населено място] е възстановила правото на собственост на П. Ж. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на изоставена нива от 2,760 дка, имот № ** по картата на землището, при описани граници. По подадено на 19.11.2009 г. от П. Ж. заявление за изменение на КККР на [населено място] е образувано административно производство, в хода на което била издадена заповед от 28.06.2010 г. от началника на С. – Б., за отразяване на нов имот с идентификатор ***, собственост на П. Ж., с който се отнемат 2 410 кв.м. от имот ***, записан като собственост на „Хелио-тур-с” АД. Тази заповед е отменена с влязло в сила решение от 19.09.2011 г. по адм.д.№2366/2010 г. на Административен съд – Бургас – поради констатиран спор за материално право, а също и поради липса на подпис за „Хелио-тур-с” АД (в качеството му на заинтересована страна) върху съставения акт за непълноти и грешки, С отговора на исковата молба „Хелио-тур-с” АД навел възражения за незаконосъобразността на реституционното производство, проведено в полза на П. Ж. по съображения, че частта от имота с площ от 2 410 кв.м. попада върху терена на къмпинг „К.”, както и че към момента на образуване на ТКЗС и ДЗС не е налице идентичност между процесния и притежавания преди масовизацията имот. Дружеството е поискало да бъде извършвен косвен съдебен контрол върху реституционното решение, какъвто е осъществен от въззивния съд. В резултат от упражняването му е прието, че съгласно разпоредбата на чл.10а ЗСПЗЗ възстановяването на собствеността се извършва в реални граници, там където те съществуват или е възможно да бъдат установени. За изясняване и идентифициране на процесния имот пред първоинстанционния съд е допусната СТЕ от в.л. Гълъбова, както и две допълнителни експертни заключения при първото разглеждане на делото пред АС-Бургас, неоспорени от страните. Въз основа на техния анализ въззивният съд е приел, че възстановяването на собствеността върху процесните земеделски земи е извършено във възстановими граници. Съобразена е разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ (в редакцията след ДВ, бр. 45/1995 г.), както и практиката на ВКС съгласно която изискването решението на органа по поземлена собственост да е придружено от скица на имота не следва да се абсолютизира, като липсата на скица не сочи на незавършена процедура по възстановяване на собствеността в съществуващи /възстановими/ реални граници, ако в текстовата част на решението възстановеният имот е достатъчно индивидуализиран чрез посочване на неговия номер по кадастрален план или по действащ към момента на постановяване на решението устройствен план (в който смисъл е и произнасянето на ВКС по настоящия казус при първото касационно обжалване – решение № 77 от 17.05.2016 г. по гр.д.№ 5296/2015 г., I г.о.). Прието е, че процедурата по възстановяване на собствеността по чл. 18ж ППЗСПЗЗ върху поземления имот в съществуващи или възстановими стари реални граници в полза на П. Ж. е завършена. На следващо място е съобразено, че „Хелио-тур-с” АД претендира да е придобил собствеността върху процесния имот през 1995 г. и тъй като не заявява свои права към момента на образуване на ТКЗС или ДЗС, дружеството не разполага с възможността да противопоставя възражение, че имотът не е точно индивидуализиран и не съвпада с притежавания от П. Ж. преди обобществяването имот.
Разгледано е възражението на дружеството, че имотът не подлежи на реституция по реда на ЗСПЗЗ, тъй като процесната част от него, като част от по-голям имот с идентификатор №*** (имот № * по КВС), е част от бившия къмпинг „К.”, която съгласно чл.10б ЗСПЗЗ не подлежи на възстановяване на бившите собственици, тъй като е била държавна собственост, която е била предоставена за стопанисване и управление на праводателя на дружеството, придобита на чл.17а ЗППДОП (отм.). В тази връзка е извършен анализ на доказателствата, за които в отменителното решение № 1 от 01.03.2018 г. по гр.д.№ 3080/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че представляват нови по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. В резултат от това е прието, че П. Ж. не е била член на ТКЗС и не е представила декларация, с която доброволно и безвъзмездно да отстъпи на държавния поземлен фонд притежаваните от нея земеделски земи, декларирани през 1949 г. След като земеделските земи, притежавани от наследодателката на С. З. Ж. и А. З. В. не са били внесени в ТКЗС [населено място], както и не са били безвъзмездно отстъпени от нея на държавния поземлен фонд, то държавата не е придобила собствеността и не е могла да се разпорежда с тях. На следващо място е констатирано като безспорно обстоятелството, че с АДС № 226 от 11.09.1996 г. на основание чл. 68, ал. 2 ЗДС и §15а ЗППДОП/отм./ е актуван като държавен терен с площ от 217,40 дка, върху който е изграден къмпинг „К.”, като в графа 15 е посочено, че имотът е включен в капитала на „Хелио-тур-с” ЕАД гр. Созопол. С по-рано съставения АДС № 656 от 04.07.1994 г. като държавни са актувани само сградите и постройките, изградени върху държавен терен от 260 дка, но не и земята върху която е извършено строителството, като в графа 21 е посочено, че имотът е предоставен за оперативно управление на „Хелио-тур-с” АД. Анализирани са приложенията към правния анализ на „Хелио-тур-с” ЕАД и документите по прекратяване на ТП „Балкантурист” гр. Созопол, въз основа на което е прието, че не се установява точно кои активи и пасиви от прекратеното ТП „Балкантурист” е поела новорегистрираната фирма с държавно имущество „Хелио-тур-с”, като се вземе предвид фактът, че ДФ „Хелио-тур-с” не е единствен правоприемник на прекратеното ДП „Балкантурист” гр. Созопол (такъв е и ДФ „Дюни”, в чийто капитал също са включени части от активите и пасивите на прекратеното предприятие). Обсъдено е приетото от ОС – Бургас заключение на СИЕ, съгласно което в активите на дружеството не е индивидуализиран или отразен със самостоятелен инвентарен номер имот с кадастрален идентификатор *** или с площ от 34 775 кв.м., каквато е площта на целия имот, в който е включена и частта от процесния имот. Експертизата не е дала отговор по въпроса на каква част от активите на ТП „Балкантурист” по отношение на къмпинг „Каваци” е станало правоприемник „Хелио-тур-с” АД, като е посочено, че в решението на ОС – Бургас от 18.07.1990 г. по ф.д.№ 2697/1990 г., с което е прекратено ТП „Балкантурист” и е вписана ДФ „Хелио-тур-с”, липсва конкретизация точно кои части от активите и пасивите на прекратеното ТП се поемат от вписаната ДФ. Съгласно инвентарната книга на „Хелио-тур-с” АД под инвентарен № * в капитала на дружеството е включен актив с наименование „Парцел къмпинг „Смокиня”, с местонахождение къмпинг „К.” и с обща площ 217 400 кв.м., като е разделен в инвентарната книга в две позиции – 68 000 кв.м. от този актив са отразени с дата на придобиване 31.12.1994 г., а 149 400 кв.м. – с дата на придобиване 31.12.1994 г. Според експерта била допусната техническа грешка при изписването на втората дата, която не е 31.12.1994 г., а трябва да бъде 30.06.1999 г. От документите, приложени към анализа на правното състояние на „Хелио-тур-с” ЕАД се установява, че към м.декември 1993 г. в уставния фонд на „Хелио-тур-с” ЕАД са включени само недвижими имоти, застроени със средства на дружеството, правоприемник на ТК „Балкантурист” – Бургас, предоставени съгласно разделителен протокол, какъвто разделителен протокол по делото не е представен, но не и земя. Обсъдена е представената по делото докладна записка от 04.08.1994 г., изходяща от П. П. – изп.директор, член на СД на „Хелио-тур-с” АД, адресирана до председателя на КТ към МС, от съдържанието на която се установява, че терените, предоставени през 1972 г. за нуждите на ДСО „Балкантурист” не са актувани като държавни и не са включени като актив в капитала на дружеството, и е отправена молба да бъде поискано от кмета на [община] да бъдат актувани, за да бъде представен АДС пред ПК гр. Созопол. Земя е включена едва в баланса на дружеството за 1994 г. – въз основа на заповед № 24 от 27.01.1995 г. на председателя на КТ при МС, с която обаче не се индивидуализира нито населено място, в което се намира тази земя, нито площта и конкретното й местонахождение и граници. Въззивният съд е посочил, че недвижимите имоти, предмет на вещни права, винаги имат точни индивидуализиращи ги белези и характеристики, поради което не може да се направи извод, че визираният в тази заповед терен включва земята, възстановена на П. Ж.. Въззивният съд е намерил за недоказано твърдението на дружеството, че земята върху която е изграден къмпинг „К.” е била предоставена за оперативено управление на ТП „Балкантурист” – Бургас, а от там – и на ДФ „Хелио-тур-с”. По тази причина е отречена основателността на възражението за осъществено придобивно основание по чл. 17а ЗППДОП (отм.). Прието е, че не е осъществен и апорт по §34 от ПЗР на ЗИД ЗППДОП (обн., ДВ, бр. 109 от 1995 г., в сила от 15.12.1995 г.). Съобразено е още, че приватизиращият орган (Министерство на икономиката) се е съобразявал с правата на физическите лица по решенията, издадени в реституционните производства, независимо от извършеното с АДС № 226/1996 г. актуване на земя с площ 217,400 дка (писмо № Т 94.00.37 от 11.04.2002 г.; показанията на свид. М. – бивш управител на к-г „С.” през 1985 г., а през 1997 г. член на борда на директорите на „Хелио-тур-с” АД, съгласно които дружеството освобождавало имотите, които са спечелени от собствениците им, като даже са им предавали и бунгалата /като движими вещи/, ако са ги желаели). Всички бунгала изградени в к/г „К.” са изградени при условията на чл. 120 ППЗТСУ/отм./, видно от представеното разрешение за строеж от 1986 г. Не се оспорва, че не е била проведена процедура за промяна предназначението на земите по реда на Закона за опазване на обработваемата земя и пасищата /отм./. Предвид това съдът е приел, че към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ не е съществувала пречка по чл.10б ЗСППЗ за възстановяване собствеността върху процесния земеделски имот. При условията на чл. 272 ГПК като неоснователно е прието и позоваването на изтекла в полза на дружеството придобивна давност за процесния имот, тъй като давностния срок е започнал да тече от момента на влизане в сила на решението за реституция, но владението в никакъв случай не е било необезпокоявано.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
В представеното изложение на касационните основания касаторът е развил своето несъгласие с формираната правораздавателна воля в подкрепа на становището си, че решението на АС – Бургас е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Проверката дали въззивният акт наистина страда от така посочените пороци е осъществима само след формиран положителен извод, че е налице основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК.
Първата група основания за допускане на обжалването изисква касаторът да е поставил конкретен правен въпрос (общо основание за допускане на обжалването) и да е обосновал наличие на някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В разглежданото изложение е поставен въпроса „Следва ли да се приеме, че реституционната процедура по чл. 18ж от ППЗСПЗЗ не е приключила, ако скицата е издадена 18 дни след датата на решението на ПК за възстановяване на имота ?” без позоваване на някой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК. Настоящият състав на ВКС констатира, че този въпрос вече е получил своя отговор с постановеното при първото разглеждане на делото от Върховния касационен съд Решение № 77 от 17.05.2016 г. по гр.д.№ 5296/2015 г., I г.о. То е част от практиката на ВКС, даденото с него разрешение изцяло се споделя и от настоящия състав, като въззивното решение е съобразено с него, което изключва възможността за допускане на касационното обжалване по това питане (в този смисъл са и разясненията по т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК). Други въпроси, изискващи принципен отговор по конкретен правен проблем, не се съдържат в изложението. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, без да се изследва дали е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая изобщо не са и посочени.
С касационната жалба е въведен довод за недопустимост на въззивното решение, обоснован със субективното мнение на касатора, че е възможно между страните да е водено предходно гражданско дело по спор за собственост. Доказателства в тази насока не са налице. Самият касатор признава, че изобщо не разполага с обективна информация за влязло в сила решение, отричащо правата на П. Ж., респ. – нейните наследници. Това означава, че отсъства основание да се постави под съмнение допустимостта на атакувания акт. Не се констатира наличие и на някое от останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените разноски в размер на 500 лв. – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие № 812731 от 12.10.2019 г.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 19 от 11.05.2018 г. по в.гр.д.№ 67/2018 г. на АС – Бургас.
ОСЪЖДА „Хелио-тур-с” АД ДА ЗАПЛАТИ на С. З. Ж. и А. З. В. сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: