О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
гр. София, 06.10.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 2670 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 6079 от 14.04.2016 г. на С. И. Й. и М. С. Й. чрез адвокат Е. М. против решение № V-11 от 10.03.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 12/2016 г. по описа на Окръжен съд – [населено място].
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Ответникът по касация [община], чрез процесуалния си представител адвокат Г. Н. е подал писмен отговор, с който поддържа, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касация, евентуално – че жалбата е неоснователна. Претендира разноски.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд е отменил решение № 91 от 17.11.2015 г., постановено по гр.д.№ 172/2015 г. по описа на Районен съд – Царево и вместо него е признал за установено по отношение [община], че ответниците по иска С. И. Й. и М. С. Й. не са носители на правото да построят жилищна сграда в югоизточната част на поземлен имот с идентификатор 48619.501.256 по кадастралната карта на [населено място], с Р. от 200 кв. м.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че правото на стоеж на ответниците е погасено по давност, тъй като не са предприети необходимите действия по неговото реализиране. Позовавайки се на разясненията по т. 2 от ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС, ОСГК, окръжният съд се е мотивирал, че носителят на правото на строеж следва да прояви активно поведение, насочено към реализиране правото на строеж. Обстоятелството, че суперфициарят очаква пречки или счита, че такива са налице, поради което не предприема активни действия, не извинява пасивното му поведение. Пречки, препятстващи започването, респ. – изтичането на давностния срок по чл. 67, ал. 1 ЗС биха били налице, ако в процеса по реализиране на правото си, ответниците бяха получил отказ за одобряване на проекта и/или за издаване на строително разрешение поради това, че не са представени предварителни договори с ВиК и Е.. Но в настоящия случай ответниците по иска изобщо не са инициирали процеса по снабдяване с необходимата строителна документация, за да заявят активно поведение и намерение да упражнят учреденото им право.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са изведени два въпроса, с които жалбоподателите обосновават допускането до касация при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно:
(1) „Представлява ли фактическата липса на техническа инфраструктура – изградена и функционираща ел. и ВиК преносна мрежа и проводи и следващата от това нормативна невъзможност да се сключат предварителни договори за присъединяване по чл. 143, ал. 1, т. 3 ЗУТ първоначална обективна пречка за упражняване на учреденото право на строеж и поради това препятстваща началото на давностния срок по чл. 67, ал. 1 ЗС?“ и
(2) „При положение, че в петгодишния давностен срок суперфициарят се е сдобил само с виза за проектиране и е изготвил инвестиционни проекти, които не е внесъл за одобряване поради липсата на техническа инфраструктура и невъзможност да получи и приложи към строителната документация предварителни договори за присъединяване (представлява ли това) негово виновно бездействие, което се санкционира с изтичане на давностния срок по чл. 67, ал. 1 ЗС?“.
Първият от така поставените въпроси не е обсъждан от въззивния съд и в този смисъл няма обуславящо значение за изхода на спора. Видно от изложеното по-горе, решаващият мотив за уважаване на предявения от [община] отрицателен установителен иск е установеното по делото бездействие на касаторите, причините за което не са установени по делото. В този смисъл необуславящ е и вторият поставен въпрос, който почива на съдържащото се в питането предположение, че бездействието се дължи на липсата на техническа инфраструктура и невъзможност за суперфициаря да получи и приложи към строителната документация предварителни договори за присъединяване. Доказателства в тази насока не са били ангажирани пред инстанциите по същество. Напротив – при изслушването от съда ВЛ по СТЕ е пояснила, че намиращият се по делото проект е един за двете сгради в имот .256 (типов), като не са намерени документи касаторът Й. изобщо да е заявявал искане за одобряване на инвестиционен проект относно подлежащата на изграждане от него сграда. Не е установено също той да е инициирал каквито и да е други искания, включително до експлоатационните дружества за присъединяване към мрежите на техническата инфраструктура с оглед изискванията на чл. 143, ал. 1, т. 3 ЗУТ. В този смисъл формираният краен извод за липсата на обективни препятствия пред поставянето на началото на срока по чл. 67, ал. 1 ЗС със самото сключване на договора за учредяване на право на строеж на 11.08.2009 г., кореспондира с постановките по т. 2 от ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които ако собствениците на земята не са поели задължение да извършат някакви фактически или правни действия, всички необходими действия за започването на строежа трябва да бъдат извършени от суперфициаря. По делото не е установено Общината, в качеството на собственик на земята, да е отказала съдействие за предприемането на някое от необходимите действия по реда на ЗУТ или недобросъвестно да се е противопоставила на предприети от суперфициаря действия, поради което изводът, че касаторите следва да понесат последиците от собственото си бездействие в срока по чл. 67, ал. 1 ЗС е съобразен със задължителната практика.
С оглед настоящото произнасяне и при условията на чл. 81 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответникът по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 700 лева – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат, видно от ДПЗС № 40993 от 13.06.2016 г.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № V-11 от 10.03.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 12/2016 г. по описа на Окръжен съд – гр. Бургас.
ОСЪЖДА С. И. Й. и М. С. Й. ДА ЗАПЛАТЯТ на [община] сумата 700 (седемстотин) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: