О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
гр. София, 09.01.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 60121 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], стадион „Х. Д.” № 2, представлявано от управителя К. П., чрез пълномощник адв. Ив. А. от [населено място], срещу решение № 26 от 17.03.2016 год. по т. д. № 34/2016 год. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 2.11.2015 год. по т. д. № 37/2015 год. на Сливенския окръжен съд. С него са осъдени дружеството, касатор и [фирма], [населено място], в качеството им на съдружници в „С.-С.” да заплатят солидарно на [община] сумата 26 000 лв., представляваща част от цялата сума в размер на 979 807.04 лв., която са получили на отпаднало основание – прекратен договор от 19.09.2011 год. за извършване на строително-монтажни работи на обект „Отваряне на ул. Г. С. Р. [населено място]” и с която са се обогатили за сметка на общината, ведно със законната лихва от 5.05.2015 год. до окончателното заплащане, сумата 1 000 лв., представляваща част от цялата сума от 14 439.36 лв., дължима за обезщетение за забавено плащане на получената без основание сума за периода от 13.03.2015 год. до 4.05.2015 год., както и сумата от 1 000 лв., представляваща част от цялата сума в размер на 244 951.76 лв., представляваща неустойка за разваляне на договора, както и направените по делото разноски в размер на 4 110 лв.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите с искане за отмяната му и вместо това предявените искове бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направените разноски по делото, вкл. адвокатско възнаграждение. Прилага изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община], чрез пълномощника му адв. Д. Д., оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. поддържа неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски съгласно представен списък.
[фирма], [населено място], представлявано от управител К. П., чрез адв. Ив. А., не оспорва подадената от дружеството, касатор, жалба. Претендира присъждане на разноски по делото.
Върховният касационен съд в настоящият съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира подадената касационна жалба за процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
По релевираните в приложеното към нея изложение основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, съдът намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове са уважени, въззивният съд, прилагайки и разпоредбата на чл. 272 ГПК, приел, че „С.-С.”, чийто съдружници са двете ответни дружества, и [община] са обвързани от сключения договор от 19.09.2011 год. за възлагане на дружеството като изпълнител на СМР за обект „Отваряне на ул. Г. С. Р. “ [населено място]” след проведена процедура по възлагане на обществена поръчка. В изпълнение на задължението си по договора общината превела уговорения аванс в размер на 40 % от стойността на обекта, като от този момент, съгласно договора, започнал да тече и срокът за изпълнение на работата, уговорен на 460 календарни дни, спиран и впоследствие възобновяван с представените по делото актове образец 10 /от 23.12.2011 год./ и 11 /от 28.03.2013 год./. Не е било спорно по делото, че СМР не са били извършвани от страна на изпълнителя, и след изпратена от общината нотариална покана от 20.08.2013 год. и подписан констативен протокол между страните. С последваща нотариална покана от 12.03.2015 год. общината развалила сключения договор съгласно уговореното в чл. 45, ал. 1 от договора и поканила ответниците да върнат получения аванс, ведно с лихви за забава и неустойка, което те не сторили. С оглед преценката на събраните доказателства, съдът заключил, че общината е изправна страна по договора и при неизпълнението от страна на изпълнителя на задължението му по него за извършване на СМР в уговорения срок е развалила едностранно договора с предизвестие, така както е уговорено и в договора и при наличието на предпоставките за това. Съдът приел възражението на ответниците за наличие на виновно неизпълнение на договора от страна на общината за неоснователно, тъй като в него е уреден начин на плащане на извършените работи при завършен етап, чрез протокол за количеството и стойностите на извършените СМР, изготвен от изпълнителя, приет и утвърден от възложителя и придружен с надлежно оформена фактура, което изключва довода за неосигуряване на 100 % на средствата за завършване на строителните работи. Уговорка в поддържания от ответниците смисъл не е налице в сключения договор, поради което и не е била налице пречка за възобновяване на срока на строителството, при липсата на ангажирани доказателства за спирането му поради липса на финансиране съгласно предвидената в договора процедура за това, още повече, че по делото липсват доказателства за извършването на каквито и да било СМР на обекта. С оглед упражненото право на възложителя, като изправна страна, едностранно да развали договора поради виновно неизпълнение на изпълнителя, съгласно чл. 87, ал. 1 ЗЗД, настъпват и правните последици на развалянето на договора, което има обратно действие, съгласно чл. 88 ЗЗД – връщане на преведената сума като аванс по договора, заедно с лихва за забава, съгласно чл. 55, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД и обезщетение за вреди от неизпълнението в уговорения размер на неустойката, съгласно чл. 92 ЗЗД, като предявените искове са уважени в претендираните им размери като частични.
В касационната жалба и в приложеното изложение касаторът поддържа оплакване срещу извода на въззивния съд относно неизправната страна по договора, като счита, че това е общината с оглед неизпълнение на задължението й да осигури средствата на 100% от сумата, необходима за завършване на обекта, което обосновава извод, че не е налице просрочие от страна на изпълнителя с оглед спирането на договорения срок. Този довод е инкорпориран и в поставения в изложението въпрос: Допустимо ли е разваляне на договор от страната, която виновно не е изпълнила задължението си, като касаторът се позовава на ТР № 7 от 13.11.2014 год. по т. д. № 7/13 год., Р № 186 по гр. д. № 6836/13 год., ІІІ г. о., Р № 424 по гр. д. № 1211/09 год. ІV г. о., обосновавайки наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато. Както е разяснено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.10 год. по т. д. № 1/09 год. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на въззивни решения се допуска, когато в тях съдът се е произнесъл по конкретен правен въпрос, включен в предмета на спора и същият е обусловил или подготвил изхода по делото и при наличието на някоя от предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Формулираният от касатора въпрос предпоставя по делото да е установено виновно неизпълнение на задължение на общината по договора с ответниците, което не е така. Видно от мотивите на въззивното решение е прието точно обратното – общината е изправната страна по договора, тъй като е изпълнила поетото задължение да преведе посочения аванс по сметка на изпълнителя, установено от събраните по делото доказателства, а изпълнителят по договора е неизправна страна – в уговорения срок не е извършил строително-монтажните работи по обекта, предмет на договора. Поради това и съдът не се е произнесъл по поставения от касатора въпрос, още по-малко той да е обусловил извода за основателност на предявените искове за връщане на платения аванс, ведно с лихви за забава на плащането му и заплащане на уговорена в договора неустойка, като последица от едностранното разваляне на договора от изправната страна, по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД.
Поставеният въпрос представлява оплакване на касатора срещу извода на съда, произнасянето по който предполага обсъждане и преценка на събраните доказателства, което не е предмет на настоящето производство, поради което и не може да обоснове наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това изключва обсъждане на цитираната и представена съдебна практика, обосноваваща основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
От номерацията под т. 2 в изложението настоящият състав не е в състояние да изведе поставения от касатора въпрос, поради което и не обсъжда такъв, нито препратката към цитираната съдебна практика, която впрочем не е в противоречие на приетото във въззивното решение относно последиците от развалянето на договора.
Третият, поставен от касатора въпрос е: Дължима ли е неустойка, когато не са налице уговорените предпоставки за нея, като се цитира определение № 512 от 4.08.10 год. по т. д. № 142/10 год. на ВКС, в което е прието, че „при прекратяване на договора поради пълно неизпълнение не се дължи неустойка за забава, а неустойка за пълно неизпълнение, каквато според съда не е уговорена”. Този въпрос също предпоставя по делото да е прието нещо различно, а именно – да не са налице уговорени предпоставки за неустойката, което не е така. Точно обратното, въззивният съд, а и първоинстанционният, с оглед препращане към мотивите му, са приели, че в чл. 52 от договора страните са уговорили неустойка в размер на 10 % от стойността на неизпълнените СМР за случаите на разваляне на договора, дължима от неизправната страна, представляваща неустойка за вреди от неизпълнението. В същия смисъл е и цитираната от касатора съдебна практика.
Изложените доводи на касатора относно тълкуване на договорите с препратки в цитати на съдебни актове, не са изведени в конкретно поставен правен въпрос, поради което и такъв не се обсъжда. Съображението за пропуск във въззивното решение в този контекст се възприема като оплакване против правилността му, което не подлежи на обсъждане в настоящето производство. Затова и релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да бъде обосновано по този начин.
Изложението в р. ІІ „Процесуалноправни” въпроси не изпълва съдържанието на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – нито питането „задължен ли е съда да изясни само изявената воля, като не я подменя, или е в правомощията му чрез тълкуване да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли”, нито доводите за необсъждане въпроса дали е прекратен договора и на какво основание, нито следващите такива относно вида неустойка и едностранно прекратяване на договора, могат да бъдат конкретизирани като правни въпроси с оглед произнасянето по предмета на настоящето производство. Касаторът е този, който за да обоснове наличието на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва ясно и конкретно да формулира правните въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл и които са обусловили решаващия изход на делото, което не е постигнато в настоящия случай с излагане най-общо на съображения против постановения правен резултат по спора. Върховният касационен съд няма правомощие да изведе такъв въпрос от текста на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото това би било нарушение на принципа на диспозитивното начало, съгласно чл. 6 ГПК, нито може да прецени твърдяното от касатора противоречие с цитираната и представена съдебна практика, при липсата на конкретно формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В заключение следва извода, че касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне, с оглед на който изход касаторът следва да понесе направените от ответната община разноски за настоящето производство в размер на 1 200 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 26 от 17.03.2016 год. по т. д. № 34/2016 год. по описа на Бургаския апелативен съд по подадената от [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], стадион „Х. Д.” № 2, представлявано от управителя К. Д. П. и чрез пълномощник адвокат И. А. от [населено място], касационна жалба.
Осъжда Т. Д.” Е., със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], стадион „Х. Д.” № 2, представлявано от управителя К. Д. П., да заплати на [община] разноски за настоящето производство в размер на 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: