О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 141
София, 30.03.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на десети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 5369 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, съответно : с вх.№ 3678 от 16.12.2013 г., подадена от М. Б. Д. и с вх.№ 3679 от 16.12.2013 г., подадена от В. Б. С. – и двамата, представлявани от адвокат Т. И. И. от АК – Б., които са насочени против решение № 4551 от 11.11.2013 г. на Окръжен съд – Благоевград, постановено по в.гр.д. № 693/2013 г.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани страни, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и е придружена от изложение по чл.280, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Ответниците по касация Л. К. К. и С. К. Д. чрез адвокат Е. П. от АК – Б. са депозирали отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, като възразяват срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и срещу основателността на касационната жалба.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ г.о, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК, Окръжен съд – Благоевград е ОТМЕНИЛ Решение № 1050 от 26.04.2013 г., постановено по гр.д.№ 1018/2010 г. по описа на РС – Сандански в частта му, с която е обявено за нищожно Решение № 811, постановено на 21.04.1999 г. по гр.д.№ 718/1998 г. на Върховния касационен съд, с което е оставена без уважение като неоснователна молбата на М. Б. Д., В. Б. С., Г. Г. Д., К. Л. М. и Д. Л. Д. за отменяване по реда на надзора на влязлото в сила решение на Благоевградския окръжен съд от 08.01.1998 г., постановено по гр.д.№ 450/1997 г., и вместо това е ПОСТАНОВИЛ ОТХВЪРЛЯНЕТО като неоснователен на предявения от М. Б. Д., В. Б. С., Г. Г. Д., К. Л. М. и Д. Л. Д. срещу Л. К. К. и С. К. Д. иск за обявяване за нищожно на Решение № 811, постановено на 21.04.1999 г. по гр.д.№ 718/1998 г. на Върховния касационен съд. Първоинстанционното решение е ПОТВЪРДЕНО в останалата му част, с която като неоснователни са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от М. Б. Д., В. Б. С., Г. Г. Д., К. Л. М. и Д. Л. Д. срещу Л. К. К. и С. К. Д. искове за обявяване за нищожни на Решение № 320-А, постановено на 24.10.1994 г. по гр.д.№ 490/1993 г. на Районен съд – Сандански и на Решение № 413, постановено на 08.01.1998 г. по гр.д.№ 450/1997 г. на Окръжен съд- Благоевград.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че между страните по делото не се е спорило и се установява от писмените доказателства, че по искове, предявени от Л. К. К. и С. К. Д. срещу М. Б. Д., В. Б. С. и Л. Б. Д. (починал и наследен от Г. Г. Д., К. Л. М. и Д. Л. Д.) през 1993 г. в Районен съд Сандански било образувано гр.д.№ 490/1993 г. Л. К. К. и С. К. Д. са претендирали да се признае за установено по отношение на противните страни, че са собственици на земеделски имот с площ от 4,538 кв.м., както и да бъдат обезсилени нотариални актове. По тези претенции РС С. се произнесъл с решение № 320-А от 24.10.1994 г., като е отхвърлил иска за установяване на правото на собственост върху овощна градина от 4,538 кв.м., отхвърлил е иска за обезсилване на нотариален акт № 139 и нотариален акт № 217/1961 г. на Районен съд – Сандански и е обезсилил нотариален акт № 54, том първи, дело № 108/1955 г. на Районен съд – Сандански. Решението на първоинстанционния съд било обжалвано пред Окръжен съд Благоевград, който с решение № 413 от 08.01.1998 г. по в.гр.д.№ 450/1997 г. отменил решението на районния съд в частта, с която бил отхвърлен иска за установяване на правото на собственост на Л. К. К. и С. К. Д. върху процесната овощна градина от 4,538 дка и в частта, с която бил отхвърлен иска за обезсилване на нотариален акт № 138, том І, дело № 217/1981 г. в частта на акта, с който е прехвърлена ? идеална част от дворно неурегулирано място от около 1 000 кв.м. Вместо това Окръжен съд Благоевград признал за установено по отношение на М. Б. Д., В. Б. С., Г. Г. Д., К. Л. М. и Д. Л. Д., че Л. К. К. и С. К. Д. са собственици на овощната градина, както и обезсилил нотариален акт № 138, том І, д.№ 217/1981 г. на РС Сандански в частта, с която Б. И. Д. прехвърлил на М. Б. Д. ? идеална част от дворно неурегулирано място от около 1 000 кв.м., находящо се в землището на [населено място], местността „Н.т.” при посочени в акта граници. Окръжният съд оставил в сила решението на райнонния съд в останалата му част. Като необжалваемо, решението на окръжния съд е влязло в сила на 08.01.1998 г. Срещу него, през месец февруари 1998 г., била подадена молба от М. Б. Д., В. Б. С., Г. Г. Д., К. Л. М. и Д. Л. Д. пред Върховния касационен съд на Република България с искане за отмяната му по реда на надзора. По същата било образувано гр.д.№ 718/1998 г. по описа на ВКС и на 08.04.1999 г. касационният съд, в състав П. М. – председател и членове Й. Д. и М. Л., разгледал молбата за отмяна. На 21.04.1999 г. същият съд се произнесъл с решение, с което молбата била оставена без уважение като неоснователна. Въззивният съд е посочил, че от приложения препис от цитираното решение, представено в заверено от пълномощника на ответната страна копие, се установява, че под мотивите и диспозитива са поставени три подписа. Решението не е приложено в оригинал, тъй като след справка, извършена от Служба „Архив” при Районен съд – Сандански се установило, че гр.д.№ 490/1993 г. по описа на районния съд е архивирано през 2003 г. и е унищожено през 2009 г., поради изтеклия срок за съхранението му.
От правна страна въззивният съд е приел, че липсват предпоставки за обявяване нищожността на което и да е от постановените по гр.д.№ 490/1993 г. на РС Сандански решения. Посочено е, че нищожността на съдебните решения може да се предявява по исков ред безсрочно по аргумент от чл.270, ал.2 ГПК. Легално определение на понятието „нищожност” на съдебното решение няма нито в ГПК, нито в друг закон. В съдебната практика и в правната теория, съдържанието на понятието е извлечено по пътя на тълкуването, основаващо се на характера на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правния спор. Посочил е, че в константната съдебна практика и в правната теория се приема, че нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, неизготвено в писмена форма или неподписано, както и такова, което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване. Нито един от тези пороци не е налице по отношение решенията както на първата и втората, така и по отношение на надзорната инстанции. Съдилищата са се е произнесли по искове, които са в кръга на компетентност на гражданския съд. Решенията са постановени в надлежен състав, изготвени са в писмена форма и са подписани от състава, волята на съда е обективирана ясно и разбираемо. Принципно вярно е, че като нищожно се определя и решението, което е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда – извън материалната, а също така личната и териториална компетентност на българския съд. В случая спорът е граждански и не е от изключителната компетентност на чужд съд. Следователно, произнасяйки се по него, съдилищата не са действали извън правораздавателната си власт. Дори да са постановени решения извън рамките на диспозитивното начало, то в този случай актовете биха били недопустими, но не и нищожни.
По отношение на решение № 811, постановено на 21.04.1999 г. по гр.д.№ 718/1998 г. на Върховния касационен съд, въззивният съд не е споделил виждането на районния съд, че съдиите, участвали в заседанието, когато е завършено разглеждането на делото (П. М., Й. Д. и М. Л.) не са подписали акта. Това решение не е представено в оригинал по делото, тъй като делото, по което е било постановено е било архивирано, а в последствие – унищожено, съобразно изискванията на Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища и Закона за националния архивен фонд и правилника за прилагането му. Ето защо същият е бил представен във вид на копие от процесуалния представител на ответниците в първоинстанционното производство. В проведеното на 28.03.2013 г. о.с.з. районният съд правилно е разпределил доказателствената тежест, като е постановил, че е в тежест на ответниците по предявения иск (настоящи ответници по касация) да докажат факта, че решението е подписано. С представянето на завереното от процесуалния представител на Л. К. К. и С. К. Д. копие на процесното решение, в което е видно, че същото е подписано от тримата съдии, сочени за членове на съдения състав, както и с оглед установения факт, че делото, по което е постановено, е било унищожено, страната е установила по безсъмнен начин факта, за който й е възложена доказателствената тежест.
В представеното изложение по чл.284, ал.3 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следния въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана с Решение № 173 от 03.05.2012 г. по гр.д. № 668/2011 г. на ВС, IV г.о. и Определение № 400 от 23.06.2010 г. по т.д.№ 234/2010 г. на ВКС, ТК : Дали заверено по реда на чл.32 ЗА от адвокат пълномощник копие от документ и непредставен в оригинал може да се квалифицира като официално заверен препис по смисъла на чл.183 ГПК и да замести оригинала и да предотврати изключването му на основание чл.183 ГПК ?. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по този въпрос. На първо място – посоченото Определение № 400 от 23.06.2010 г. по т.д.№ 234/2010 г. на ВКС, ТК е постановено по реда на чл.288 ГПК и предвид разясненията по т.1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК то не съставлява част както от задължителната, така и от общата практика на съдилищата, съответно – не може да обоснове приложението нито на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Касационната инстанция намира, че не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК между обжалваното решение и Решение № 173 от 03.05.2012 г. по гр.д. № 668/2011 г. на ВС, IV г.о. С последното е разрешен процесуалноправен въпрос дали заверено от адвокат пълномощник по делото копие от частен документ – предварителен договор, може да се квалифицира като официално заверен препис по смисъла на чл.183 ГПК. По този въпрос е прието, че с разпоредбата на чл.32 от Закона за адвокатурата за официално заверен препис от документ е признат преписът, заверен от адвокат в кръга на работата му по повод защитата на правата и интересите на негов клиент. Заместването на оригинала на документа с официално заверен препис по чл.32 ЗА в хипотезата на чл.183 ГПК е възможно тогава, когато между страните в процеса няма спор относно съществуването на документа в правния мир. В разглеждания случай на първо място представения в производството пред първата инстанция препис от решение № 811, постановено на 21.04.1999 г. по гр.д.№ 718/1998 г. на Върховния касационен съд съставлява препис от официален, а не от частен документ, поради което дадения с Решение № 173 от 03.05.2012 г. по гр.д. № 668/2011 г. на ВС, IV г.о. отговор е неотносим към предмета на настоящия спор, което изключва наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наред с това отсъства и общото основание за допускане на касационното обжалване, доколкото в атакуваното решение не е формиран правен извод за приравняване на заверено от адвокат пълномощник по делото копие от документ на официално заверен препис по смисъла на чл.183 ГПК, поради което първият от поставените от касаторите въпрос няма изискваното съобразно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обуславящо значение за изхода на спора.
Допускането на касационното обжалване се иска и в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „Противоречието в диспозитива на съдебното решение представлява ли валидно изразена воля на съдебния състав и това противоречие касае валидността или правилността на съдебния акт”. За да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съгласно разясненията на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК касаторът следва надлежно да обоснове нуждата от произнасяне от ВКС с оглед липсата на съдебна практика по въпроса, или недостатъчната такава, както и в каква насока следва да бъде извършено уеднаквяването на съдебната практика по приложение на конкретната правна норма. Такава обосновка в случая отсъства. Освен това поставеният въпрос няма и обуславящо значение, доколкото по делото не е констатирано противоречие в диспозитива на нито едно от решенията, чиято нищожност се претендира, а такова не е налице дори между диспозитивите на съдебните актове и изложените към тях мотиви. Както е приел и въззивния съд, нищожност на решението е налице тогава, когато то е абсолютно неразбираемо – толкова неясно, че дори и след тълкуване не може да се извлече формираната от съда воля, а тази хипотеза не е налице по отношение решенията както на както на първата и втората, така и по отношение на надзорната инстанции. Ето защо ксационното обжалване не може да бъде допуснато и по втория от поставените от касаторите въпроси.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационни жалби, съответно : с вх.№ 3678 от 16.12.2013 г., подадена от М. Б. Д. и с вх.№ 3679 от 16.12.2013 г., подадена от В. Б. С. – и двамата, представлявани от адвокат Т. И. И. от АК – Б., които са насочени против решение № 4551 от 11.11.2013 г. на Окръжен съд – Благоевград, постановено по в.гр.д. № 693/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: