О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
София, 30.01.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 64 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 11748 от 15.10.2014 г., подадена от [фирма] – [населено място] чрез адвокат И. А. И. от САК, която е насочена против решение № 1763 от 20.08.2014 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, 1 състав, постановено по в.гр.д. № 3486/2013 г.
Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна, при цена на иска 84 558,70 лв., отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и е придружена от изложение по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация [община] е депозирал отговор чрез юрисконсулт Д. К., в който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:
С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл.258 и сл. ГПК, апелативният съд е потвърдил решение № 115 от 17.06.2013 г., постановено по гр.д.№ 546/2012 г. на Окръжен съд – Видин, с което като неоснователен и недоказан е отхвърлен иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявен от [фирма] – [населено място] срещу [община] за признаване за установено, че дружеството е собственик на основание давностно владение върху търговски обект – офис, находящ се в [населено място], [улица], ет.1, в административна сграда с идентификатор № 10971.502.586.3, състоящ се от седем помещения и сервизно помещение.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че [фирма] – [населено място] е регистрирано с решение № 33 от 22.02.1994 г. като правоприемник на ПУ „С.” по решение на ОбС В., взето с протокол от 22.12.1993 г. Имуществото на едноличното дружество е било общинско. С решение № 279 от 30.10.1997 г., по повод предстояща приватизация, от имуществото на дружеството са извадени сгради и помещения на обща стойност 1 826 525 лв., между които и административна сграда. Въз основа на Решение № 7 от 31.01.2002 г. на ОбС В. за купувач на 100% от капитала на [фирма] е определен [фирма] – [населено място], като е сключен договор за покупко-продажба на дружествените дялове от 11.07.2002 г. по реда на ЗППДОбП. В представената по делото документация, изготвена във връзка с приватизационната сделка (правен и финансов анализ на приватизираното дружество), процесният имот не е включен като актив и съответно след 30.10.1997 г. той не е бил част от имуществото на [фирма], нито е бил предмет на договора от 11.07.2002 г. за продажба на дружествени дялове от капитала. По тази причина позоваването във въззивната жалба на разпоредбата на чл.2, ал.2 ЗОС е намерено за неоснователно.
Като недоказано е преценено въведеното с исковата молба твърдение за придобивно основание по чл.79 ЗС по съображения, че не е доказано [фирма] да е упражнявало владение по смисъла на чл.68 ЗС както в периода до приватизирането му, така и впоследствие. При условията на чл.272 ГПК въззивният съд е приел, че за периода м.юли 2002 г. до 31.12.2012 г. (при предявена ИМ на 30.11.2012 г.) дружеството е заплащало ток, вода и местни данъци и такси за партидата на процесните помещения и е заплатило ремонт на покрива на сградата в размер на 1 127,24 лв.; разходите за ток, вода, данък сгради и такса смет са плащани от [фирма] и за периода 22.12.1993 г. до 11.07.2002 г., но заплащането на разходи, свързани с ползването на вещта, включително ремонти, не лишава действителния собственик от правата му. Като такъв се е легитимирала [община], в чиято полза е съставен Акт за общинска собственост № 45 от 12.03.1995 г. В същия е отразено предоставянето на имота на О. „С.” за оперативно управление, но с оглед последвалото решение на ОбС В. № 279 от 30.10.1997 г. за изваждане на административната сграда от имуществото на дружеството (т.1 от решението), задължаването на управителя на [фирма] да поддържа и стопанисва имуществото по т.1 до сключването на приватизационните сделки (т.2 от решението) и последвалото съставяне на Акт № 1072 от 25.02.2002 г. за общинска частна собственост, предхождащо сключването на приватизационния договор от 11.07.2002 г., е формиран извод, че О. е субекта, притежаващ правото на собственост, а след 30.10.1997 г. дружеството е било държател на имота. По делото е разпитан свидетел, който установява, че 7-те помещения и сервизно помещение – тоалетна се ползват от [фирма], което включително ги отдава под наем, но нито от тези показания, нито от анализа на останалите събрани доказателства се е установило дружеството да е манифестирало по отношение на О. намерение за своене. Въззивният съд е приел, че така упражняваната фактическа власт не притежава белезите на явно, спокойно и несъмнително владение, поради което не е годна да доведе до придобиване на собствеността в патримониума на дружеството. Посочено е още, че релевираното придобивно основание не е налице и поради действието на § 1 от ПЗР на ЗД ЗС (ДВ, бр.105/2006 г.; бр.113/2007 г.; бр.109/2008 г. бр.105/2011 г.), съобразно който понастоящем не тече придобивна давност по отношение на държавни и общински имоти.
С изложението си касаторът моли касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните правни въпроси: „(1) Какво е действието и доказателствената стойност на Актове за общинска собственост, които не са вписани в имотния регистър на А. по вписванията? (2) Преминава ли към новия собственик собствеността на имотите и вещите, включени в капитала на търговско дружество при преобразуването му от общинска фирма в еднолично дружество с ограничена отговорност със 100% общинско участие? (3) Имотите и вещите, включени в капитала на еднолично дружество с ограничена отговорност със 100% общинско участие, общинска бственост ли са или не? (4) Когато с решение на О. съвет се „изважда от имуществото” на търговско дружество определен недвижим имот, трябва ли той да бъде индивидуализиран по белезите, които го характеризират – площ, граници, адрес и т.н.? (5) Тече ли придобивна давност, когато един недвижим имот е деклариран като собствен, заплащани са данът собственост и такса смет, на името на собственика са открити партиди за ток и вода, и имотът е владян необезпокоявано в продължение на 17 години? (6) Трябва ли съдът в мотивите на решението си да посочи на какво основание приема за доказани едни твърдения и факти, а други – не?”. Не е посочил задължителна практика, на която противоречи въззивното решение.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така формулираните правни въпроси. Поради липсата на посочена и представена задължителна практика, на която се твърди въззивното решение да противоречи, то касаторът не е доказал да е налице допълнителният селективен критерий във връзка с който и да е от поставените от него въпроси. По-важното е, че никой от въпросите не притежава белезите на правния въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на това понятие, разяснен с т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Съгласно тези разяснения касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК. Не е задължително този въпрос да се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението (касационното обжалване е допустимо и по правни въпроси, касаещи преюдициални правоотношения, обуславящи спорното право, по които не се формира сила на пресъдено нещо, освен ако не са предявени чрез инцидентен установителен иск), но е задължително въпросът да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Изведеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос „Трябва ли съдът в мотивите на решението си да посочи на какво основание приема за доказани едни твърдения и факти, а други – не” е принципно значим по всяко дело, но в конкретния случай въззивният съд е постановил обжалваното решение при точното приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, като е основал решението си на приетите от него фактически заключения и правни изводи, съответни на материалния закон. В тази връзка са обсъдени всички релевантни за спора обстоятелства по делото и са разгледани всички валидно заявени твърдения, доводи и възражения на страните. Съгласно установената практика на ВКС по приложението на чл.12 и чл.235 ГПК, съдът преценява доказателствата по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение и в тяхната цялост. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства и заявените от страните доводи, които са от значение за спорното право. Достатъчно е съдът да изложи съображения именно относно релевантните факти и относно твърденията, доводите и възраженията на страните по тях и по приложимото материално право, а това как точно ще се обоснове е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. Евентуалното несъгласие на касатора с фактическите и правни заключения на съда и с произнасянето му по възраженията и доводите на страните не е основание за допускане на касационно обжалване.
Останалите въпроси по своята същност представляват обобщение на наведените с касационната жалба и преповторени и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон. В този смисъл в изложението си касаторът отново се позовава на пороци на въззивното решение, представляващи касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл.281, т.3 ГПК, наличието на които не може да бъде предмет на обсъждане в рамките на производството по чл.288 ГПК. Въпросите от т.1 до т.5 имплицитно изискват да се извърши преценка на правилността на формираните от въззивния съд фактически и правни изводи, а такава преценка не може да бъде извършена в рамките на касационното произнасяне във фазата по допускане на обжалването, защото извършването й предполага анализ на доказателствата по делото. Необходимостта от извършване на подобна преценка не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото както вече бе посочено по-горе, общото основание по чл.280, ал.1 ГПК е материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по делото и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по подадената касационна жалба с вх.№ 11748 от 15.10.2014 г. от [фирма] – [населено място] чрез адвокат И. А. И. от САК против решение № 1763 от 20.08.2014 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, 1 състав, постановено по в.гр.д. № 3486/2013 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: