О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 325
гр. София, 24.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3292 по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 68967 от 17.05.2018 г., подадена от Г. К. Б., чрез адвокат Д. К. от АК-С. против въззивно решение № 2060 от 30.03.2018 г. по в.гр.д. № 14406/2017 г. на СГС. С него е оставено в сила решение № 176091 от 19.07.2017г. по гр.д. № 35132/2015г. на Софийския районен съд, І ГО, 34 състав, в частта му, с която е уважен предявеният от Б. С. Ч. срещу Г. К. Б. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че Б. С. Ч. е собственик на намиращото се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] надпартерен, второ подпокривно ниво, ателие № 42 с площ от 41,70 кв.м и описани прилежащи площи, помещения и права, както и в частта му, с която е оставено без уважение възражението за право на задържане поради реализирани в имота подобрения, въведено от ответника Г. К. Б., и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК Нотариален акт № 134/08.12.2014г., т. ІХ, рег. № 13446, дело № 1289/2014 г. на Нотариус № 040 – И. Н., с който на основание чл. 587 ГПК Г. К. Б. е признат за собственик ателие № 42, находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] (7 надпартерен), второ подпокривно ниво, с площ от 41,70 кв.м., при описани разположение, съседи, прилежащи помещения (мазе № 42 с площ от 5,59 кв.м), площи и права, идентификатор *****, като първоинстанционното решение в останалата си част относно предявения от Б. С. Ч. срещу Г. К. Б. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на собствения на ищеца процесен имот, който е бил отхвърлен с него, е влязло в сила като необжалвано с въззивна жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение в съответната обжалвана част да бъде обезсилено като недопустимо или отменено като неправилно.
Ответникът по касация Б. С. Ч. е подал отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, при следните съображения от фактическа и правна страна въззивният съд е приел, че уваженият от районния съд иск по чл. 108 ЗС е основателен, тъй като ищецът е доказал, че е собственик на процесния имот (с оглед което е отменен констативния нотариален акт, на който се позовава ответника, което първоинстанционният съд е пропуснал да направи), представяйки актове, с които посредством правни сделки неговият наследодател е придобил правото на собственост в резултат от покупка на незастроен имот от лица, на които същият е възстановен чрез земеделска реституция, продажба на част от него и последвала делба на правото на строеж, строителство на сграда и въвеждането ? в експлоатация. От своя страна ответникът не е доказал изтекла в негова полза придобивна давност. Заявеното от ответника възражение за право на задържане е преценено като неоснователно, тъй като Г. К. Б. е бил държател, а не владелец по време на извършване на претендираните от него подобрения в имота. Установено е, че през 2001 г. бащата на ищеца допуснал касатора в имота да го ползва, като касаторът неколкократно изявявал желание да купи ателието. На 14.08.2007 г. между Г. Б. и С. К. е сключен предварителен договор, по силата на който К. се задължава да продаде ателието с нотариален акт най-късно до 30.10.2007 г. С. К. е починал на 17.10.2010 г., като е оставил за свой наследник сина си Б. С. Ч. (ищеца по делото). С Нотариален акт № 137 от 29.06.2012г., т. І, рег. № 4481, дело № 62/2012г. на Нотариус № 151 – Л. Л. ищецът е признат за собственик на недвижим имот, представляващ ателие № 42 на 7-ми надпартерен етаж, второ подпокривно ниво, със застроена площ от 41,70 кв.м., заедно с мазе № 42 и съответни съседи, прилежащи площи и права, описани подробно, който имот е с идентификатор *****, като се намира в сграда № 2 в имот с идентификатор № ***. С Нотариален акт № 125/29.12.2015г., т. ІІІ, рег. № 9689, дело №438/2015г. на Нотариус № 340-В. Б. е допусната поправка в идентификатора на сградата по Нотариален акт № 137/29.06.2012г., т. І, рег. № 4481, дело № 62/2012г. на Нотариус № 151-Л. Л., като вместо ***** той е поправен на *****. С отменения от въззивния съд Нотариален акт № 134/08.12.2014г., т. ІХ, рег. № 13446, дело № 1289/2014г. на Нотариус № 040 – И. Н., Г. Б. е признат за собственик по силата на давностно владение на ателие № 42, разположено на 8 етаж в сграда № 1, разположена в имоти с идентификатори *** и *** и принадлежи към втория, находяща се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] с площ от 41,70 кв.м., състоящо се от кухненски бокс, ателие, стая за почивка и сервизни помещения, при описани съседи, заедно с мазе № 42, находящо се в сутерена на сградата, с площ от 5,59 кв.м., заедно със съответно описани прилежащи площи и права, в това число от правото на строеж върху имота, в който е построена сградата – идентификатор **** по плана на [населено място],[жк]. Въззивният съд е приел за доказана идентичността на имотите, претендирани от страните по делото – имотът, за собственически права върху който представя доказателства ищецът Ч., и този, за който представя титул за собственост ответникът Б.. По делото пред първата инстанция за изясняване на този въпрос са изслушани съдебно-технически експертизи. По изложени в решението съображения въззивният съд не е възприел заключението на съдебната експертиза, сочеща липса на идентичност на имота, а заключенията на двете съдебни експертизи, които приемат, че е налице идентичност на спорния имот. Произнасяйки се относно правото на собственост върху имота е прието, че от една страна /в качеството си на ищец по делото/ Б. Ч. заявява права на такъв по силата на покупка, делба, извършено строителство и наследствено правоприемство, удостоверени с Нотариален акт № 137/29.06.2012г., съставен по реда на чл. 587, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ответникът Г. Б. също се легитимира като собственик на имота с Нотариален акт № 134/08.12.2014 г., съставен по реда на чл. 587 ГПК, чрез придобиването му посредством давностно владение. И двете страни защитават твърдяното от тях право на собственост с издадени в тяхна полза констативни нотариални актове, в която връзка са съобразени постановките на ТР 3-2012-ОСГК. Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярят на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляря на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право е за оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (както е в настоящия случай), то разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание (ТР 11-2012-ОСГК). При установената идентичност на имота от доказателствата по делото и от изявленията на ответника следва, че същият владее имота към момента на подаване на исковата молба. При това положение в негова доказателствена тежест е да установи, че спрямо него се е реализирал фактическият състав на придобивната давност и той е придобил собствеността върху спорното ателие. Постановлението на Нотариус № 040-И. Н. по н.д. № 1289/2014 г. не може да послужи за доказателство в тази насока, тъй като именно въз основа на него ответникът Б. е признат за собственик със съставения Нотариален акт № 134/08.12.2014 г. Съгласно чл. 79, ал. 1 и ал. 2 ЗС правото на собственост върху недвижим имот по давност се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, ако владелецът е недобросъвестен, а ако е добросъвестен – 5 години. Според чл. 68, ал. 1 ЗС, владението съставлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, т.е. за да е налице владение, е необходимо да съществуват едновременно както фактическата физическа власт върху вещта, така и намерението на държащото я лице да я свои – да я третира като своя собствена, като това следва да става по ясен и недвусмислен начин. Б. е поддържал, че владее имота от 2001 г., когато е въведена в експлоатация сградата. С изключение на показанията на свид. Д. П., разпитан по инициатива на ищеца, които като неотносими не са обсъдени, съдът е кредитирал показанията на всички свидетели, доколкото са еднопосочни, вътрешно и помежду си и досежно останалите събрани по делото доказателства непротиворечиви, и ги е взел предвид при постановяване на решението си. От тях се установява, че действително Б. ползва имота от 2001 г., но не се установява наличие на намерение той да свои имота. Изрично св. К. (чиито показания съдът внимателно проверил съобразно чл. 172 ГПК) посочва, че С. К. е предоставил имота на въззивника само за ползване, като последният многократно е искал да го закупи. В тази си част показанията на свид. К. се потвърждават от предварителния договор от 14.08.2007 г., в който изрично е уточнено, че фактическата власт върху имота е предадена по-рано. Наличието на този предварителен договор свидетелства ясно за липсата на своително намерение у въззивника, доколкото със сключването му Б. признава, че не притежава правото на собственост върху недвижимия имот, разпознава като негов носител именно наследодателя на ищеца – С. К., от когото иска да го придобие чрез производен способ за това, а именно – договор за покупко-продажба. Следователно и към 14.08.2007 г. Б. е бил не владелец, а държател на спорния недвижим имот. Това е така, тъй като, за да се трансформира фактическото състояние на упражняваната фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право, в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. До момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление (предявяване на иск или възражение по спор за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т. н.), не може да се придобие и правото на собственост (ТР 4-2012-ОСГК). Заплащането на входните такси и консумативи за жилището не може да бъде тълкувано като своене на имота и наличие на анимус на владелец, още повече, че видно от записванията върху фискалните бонове и фактурите, редица от плащанията са за заплащане на суми по задължения с титуляр С. К. и Б. Ч.. В подкрепа на извода за липса на манифестирано своително намерение е и обстоятелството, че видно от приложения на л. 72, СРС, протокол на 30.10.2007 г. Б. се е явил в кантората на Нотариус № 200 – М. К. за сключване на окончателния договор за покупка на ателието, като страните са постигнали съгласие да отложат подписването на нотариалния акт за 28.12.2007 г. На последната дата в кантората на нотариуса се е явил само Б., т.е. и тогава той е разпознавал като собственик на имота не себе си, а наследодателя на ищеца, от когото е искал да закупи ателието. Това негово намерение категорично елиминира възможността да се приеме, че е осъществявал владение върху имота по смисъла на чл. 79 ЗС. Своителното намерение е явно манифестирано с предприемането на действия по снабдяване с титул за собственост върху имота, а именно – набавяне на скици, документи от държавни и общински органи, както и инициирането на обстоятелствена проверка и съставяне на нотариален акт по реда на чл. 587 ГПК през 2014 г. Следователно преди 28.12.2007 г., която е най-ранната дата, от която за Б. е могло да бъде налице владение и съответно своително намерение, за него не е могла да тече придобивна давност.
По делото не са налице доказателства за правно основание за владението, което да го характеризира като добросъвестно. Наличието на предварителен договор не променя този извод, тъй като той има единствено облигационно, но не и вещно-прехвърлително действие, поради което не придава качеството на приобретателя по него на добросъвестен владелец. Следователно Б. е недобросъвестен владелец и като такъв би могъл да придобие имота с изтичането на 10-годишен срок. Най-ранният момент, от който той би могъл да започне да тече съобразно събраните по делото доказателства е 28.12.2007 г. Към момента на подаване на исковата молба (23.06.2015 г.), което прекъсва течащата придобивна давност (чл. 116, б. „б“ ЗЗД вр. чл. 84 ЗС), този срок не е бил изтекъл, поради което и за ответника по иска не е възникнало право на собственост върху вещта. Този извод остава верен дори и ако давностният срок се брои от сключването на предварителния договор (14.08.2007г.), съответно от снабдяване на ищеца с титул за собственост.
Относно възражението за право на задържане е взето предвид, че съгласно чл. 72 ЗС добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се увеличила стойността на вещта в следствие на тези подобрения, както и необходимите разноски, сторени за нея. До заплащането им, законът му дава правото да я задържи. В случаите, когато владението е предадено въз основа на предварителен договор, сключен със собственика на имота, с тези права разполага и недобросъвестният владелец (чл. 70, ал. 3 ЗС). Във въззивната жалба се въвежда довод за неправилност на решението в тази му част във връзка с приложението на чл. 74, ал. 2 ЗС, даваща правата по чл. 72 ЗС и на недобросъвестния владелец относно подобренията в имота и тогава, когато същите са извършени със знанието и без противопоставянето на собственика. По делото не са налице доказателства за извършването на подобрения със знанието и без противопоставянето на собственика. Разпитаните по делото свидетели (по-специално П. и Р.) дават общи сведения за извършване на ремонти, без да се ангажират относно това кога точно са правени и в какво се изразяват те. Вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза сочи извършване на подобрения за периода 2001-2002г., за който е прието, че въззивникът не е бил владелец, съответно – не разполага с право на задържане за съответните подобрения. Що се касае до разноските за консумативни разходи (електроенергия, отопление, вода, входни такси), същите не съставляват подобрения и не могат да обосноват възражение за упражняване право на задържане.
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
(1) „Следвало ли е въззивният съд при разглеждане на спора да изследва дали към момента на придобиване на недвижимия имот касаторът е бил в граждански брак и дали е владял имота сам или заедно със съпругата си и непълнолетното си дете ?“ – с позоваване на Решение № 431 от 8.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 439/2010 г., II г.о. и Решение № 265 от 27.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 912/2010 г., I г.о.;
(2) „Следва ли съдът да постанови решение, с което уважава иска на ищеца, като приема същия за активно легитимирана страна, без по делото да е установяването от ищеца, и то по безсъмнен начин, че е собственик на спорния имот ?“ – с позоваване на Решение № 175 от 4.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 579/2009 г., II г.о.; Решение № 2419 от 13.10.1960 г. на ВКС по гр.д. № 3461/1960 г., I г.о.; Решение № 1444 от 19.11.2007 г. на ВКС по гр.д. № 265/2007 г., V г.о.; Решение № 1048 от 3.10.2006 г. на ВКС по гр.д. № 1062/2005 г., IV-Б г.о.;
(3)„Въззивният съд следва ли да постанови съдебния си акт въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните?“ – с позоваване на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; Решение № 34 от 22.02.2012г. на ВКС по гр.д. № 652/2011 г., II г.о.; Решение № 37 от 29.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 241/2011 г., I г.о.; Решение № 115 от 15.08.2016 г. на ВКС по т.д. № 3428/2014 г., II т.о.; Решение № 55 от 3.04.2014 г. на ВКС по т.д. № 1245/2013 г., I т.о.; Решение № 63 от 17.07.2015 г. на ВКС по т.д. № 674/2014 г., II т.о.; Решение № 175 от 4.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 579/2009 г., II г.о.;
(4) „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба и в производството, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви?“ – с позоваване на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; Решение № 55 от 3.04.2014 г. на ВКС по т.д. № 1245/2013 г., I т.о.; Решение № 63 от 17.07.2015 г. на ВКС по т.д. № 674/2014 г., II т.о.; Решение № 115 от 15.08.2016 г. на ВКС по т.д. № 3428/2014г.; Решение № 98 от 15.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 659/2010 г., III г.о.; Решение № 307 от 17.10.2012 г. на ВКС по гр.д. № 295/2012 г., I г.о.; Определение № 918 от 25.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 2887/2013 г., III г.о.; Определение № 790 от 17.09.2012 г. на ВКС по гр.д. № 327/2012 г., III г.о.;
(5)„Оборена ли е презумпцията на чл. 69 ЗС със сключване на предварителен договор за покупко-продажба на владения имот, при съгласие на страните в същия договор, че вещта се владее от бъдещия купувач преди сключване на същия?“ – с позоваване на Решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 342/2011г., II г.о. и Решение № 41 от 29.03.2017 г. на ВКС по гр.д. № 2897/2016 г., I г.о.;
(6)„Сключване на предварителен договор за покупко-продажба има ли за правна последица прекъсване на давностното владение предвид изрично предвидените в чл. 116, т.“а-в“ от ЗЗД способи?“ – с позоваване на Решение № 41 от 29.03.2017 г. на ВКС по гр.д. № 2897/2016 г., I г.о. и Решение № 610 от 9.12.2008г. на ВКС по т.д. № 391/2008 г., I т.о.;
(7) „Как следва да манифестира своителното си намерение лице, което упражнява фактическа власт върху недвижим имот, за да се снабди с титул за собственост на основание недобросъвестно давностно владение?“ – с позоваване на Решение № 277 от 28.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 259/2012 г., I г.о. и Определение № 93 от 20.02.2013 г. на ВКС по гр.д. № 491/2012 г., I г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Нито един от поставени въпроси няма обуславящо значение за крайните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, тъй като не е обсъждан от съда. Относно въпрос № 1 е неоснователен е доводът на касатора, че въззивното решение е недопустимо, тъй като по делото не е участвала съпругата на ответника по иска. Цитираните в касационната жалба и в изложението към нея две решения на ВКС – Решение № 431 от 8.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 439/2010 г., II г.о. и Решение № 265 от 27.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 912/2010 г., I г.о., са постановени преди приемането на ТР № 3 от 29.06.2017 г. по т. д. № 3/2016 г., ОСГК на ВКС, съгласно което съпрузите са необходими, но не и задължителни другари по предявен от или срещу тях иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност. Относно въпрос № 2 неоснователен е доводът на касатора, че въззивното решение е недопустимо поради липса на активна процесуална легитимация, тъй като процесният имот бил придобит от бащата на ищеца – С. К.. Касаторът смесва двете понятия – предпоставки за допустимост и предпоставки за основателност на иска. Надлежната процесуална легитимация произтича от твърденията в исковата молба, а въпрос по основателността на иска е чия собственост е имотът. В настоящия случай се твърди, че ищецът е невладеещ собственик, а ответникът – владеещ несобственик, поради което предявеният иск е допустим. Относно въпроси №№ 3 и 4 следва да се има предвид, че касационното обжалване не се допуска въз основа на оплаквания за процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд и необоснованост на неговите изводи. Самите оплаквания не намират опора в данните по делото. Оплакването за необоснованост е относно изводите на съда за идентичност на имотите – собственост на ищеца, с този намиращ се във фактическата власт на ответника. Грешките, допуснати от АГКК при определянето на идентификатор на процесното ателие, се дължат на наличието на две сгради в терена – седеметажна жилищна сграда с партер, както и търговска едноетажна сграда, като според идентификатора в констативния нотариален акт на ищеца ателието, разположено на 7-ми надпартерен етаж, второ подпокривно ниво, следва да е в едноетажната сграда – обстоятелство, което е очевидно несъвместимо с обективната действителност. Съдът задълбочено е обсъдил доказателствата по делото, въз основа на което е приел, че погрешното нанасяне или дори неотразяване на имота и данните за собствениците му в кадастралната карта не се отразява на техните права. Така съдът е съобразил и Решение № 41 от 28.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4330/2013 г., II г. о., според което кадастралната карта има само информативно значение и няма пряко действие върху действително притежаваните вещни права, а индивидуализацията на недвижим имот съобразно кадастралните данни не е част от изискванията за редовност на исковата молба. Впечатление прави и вътрешното противоречие в позицията на касатора – от една страна поддържа, че фактическата власт върху имота му е предадена от бащата на ищеца (тоест имплицитно признава идентичност между придобития по наследство от ищеца имот и владения от ответника имот), а същевременно в т. 1.3. от касационната жалба твърди, че липсва идентичност между същите два имота, което не кореспондира със събраните по делото доказателства. Въпрос № 5 е поставен превратно, при изопачаване на приетите за установени по делото обстоятелства, които при това съществено се отличават от фактите, при които са постановени разрешенията в рамките на делата, на крайните актове по които касаторът се позовава като доказващи наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С Решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 342/2011г., II г.о. е разгледана различна хипотеза от тази по делото – на завладяване (установяване на фактическа власт върху изцяло чужд имот при липса на правно основание), докато в случая съдът е приел, че до 28.12.2007 г. касаторът е бил държател, тъй като е допуснат в имота да го ползва безвъзмездно по волята на тогавашния собственик и баща на ищеца – С. К.. Липсва противоречие и с Решение № 41 от 29.03.2017 г. на ВКС по гр.д. № 2897/2016 г., I г.о., в което е прието, че фактическата власт, установена въз основа на предварителен договор, легитимира купувача по договора като владелец, както е прието и в обжалваното решение. Същата линия на разсъждения е следвана и в случая, като е прието, че 14.08.2007 г. е най-ранната дата, считано от която касаторът може да бъде определен като владелец. Причината за уважаването на иска по чл. 108 ЗС не е във възприемането на постановки, несъвместими с практиката по приложението на чл. 69 ЗС, а поради липсата на изтекъл срок в периода 14.08.2007 г. – 23.06.2015 г. (дата на подаване на исковата молба) с произтичащата от това липса на обективен елемент на владението по чл. 79, ал. 1 ЗС. Въпрос № 6 не е основание за допускане на касационно обжалване, защото с въззивното решение не е прието, че самото сключване на предварителен договор е основание за прекъсване на придобивната давност. Като такова е третирано имплицитно съдържащото се в предварителния договор признание на касатора за правата на неговия съконтрахент (не би искал да купи ателието от С. К., ако не считаше него за собственик, а себе си – за несобственик). Съгласно чл. 84 ЗС вр. чл. 116, б. „а“ ЗЗД признанието е едно от изчерпателно уредените основания за прекъсване на придобивната давност. Решение № 41 от 29.03.2017 г. на ВКС по гр.д. № 2897/2016 г., I г.о. е неотносимо, тъй като коментира значението на предварителен договор, сключен от собствениците с друг бъдещ купувач, а не на имплицитното признание на владелеца-купувач за правата на неговия съконтрахент. Решение № 610 от 9.12.2008 г. на ВКС по т.д. № 391/2008 г., I т.о. също е неотносимо, тъй като дава отговор на въпроса дали предявяването на иск спира или прекъсва погасителната давност за непредявената част при заявен частичен иск. Въпрос № 7 касае оплаквания на касатора по съществото на делото, които не подлежат на обсъждане в производството по подбор на касационни жалби по чл. 288 ГПК, а в производството по тяхното разглеждане по същество – ако такова бъде допуснато.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2060 от 30.03.2018 г. по в.гр.д. № 14406/2017 г. на СГС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: