О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
гр. София, 06.03.2017 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 3518 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2621 от 14.06.2016 г. на [фирма], представлявано от управителя Е. Д. И., чрез адвокат И. И. против въззивно решение № 98 от 28.04.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 122/2016 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт.
Ответникът по касация [община] е подал писмен отговор, с който оспорва да са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – чл. 273 ГПК, апелативният съд е потвърдил решение № 1 от 05.01.2016 г., постановено по гр.д.№ 476/2015 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което предявеният от [фирма] против [община] иск, с който на основание чл. 72, ал. 1 ЗС се претендира присъждане на сумата 177 520 лв. – стойност на построени в имот на ответника (УПИ ІІІ-2152, кв. 45 по подробния устройствен план на [населено място]) офиси, а именно : офис № 12 с идентификатор 65766.702.2152.4.26, според ищеца завишаващ стойността на имота със сумата 32 963 лв., офис № 13 с идентификатор 65766.702.2152.4.25, завишаващ стойността на имота със сумата 16 646 лв., офис № 15 с идентификатор 65766.702.2152.4.23, завишаващ стойността на имота със сумата 28 196 лв., офис № 16 с идентификатор 65766.702.2152.4.22, завишаващ стойността на имота със сумата 52 003 лв. и офис № 23 с идентификатор 65766.702.2152.4.29, завишаващ стойността на имота със сумата 47 712 лв., законна лихва върху общата сума и разноски, е отхвърлен като погасен по давност.
Въззивният съд е приел за установено, че на основание влязла в сила Заповед № 825 от 07.04.2006 г. на Кмета на [община] за определяне на спечелилия конкурса за учредяване право на строеж върху общински недвижими имоти, частна общинска собственост – УПИ ІІІ, ІV и V, кв. 45 по РП на [населено място], били сключени три договора, по силата на които [община] отстъпила на инвеститора – суперфициар [фирма] право на строеж за построяване на описаната в договорите и разрешенията за строеж Обществено-обслужваща сграда срещу обезщетение – конкретните обекти, които ищецът следва да получи след реализиране на сградата. През 2009 г. било извършено обединяване на посочените три УПИ в един нов УПИ ІІІ-2152, кв. 45 по ПУП на [населено място], с идентификатор 65766.702.2152 по КККР. Сградата била завършена в груб строеж на 04.07.2008 г., вкл. и процесните пет офиса, като на 16.02.2009 г. били издадени от Общината Удостоверения по чл. 181, ал. 2 ЗУТ. На 28.12.2009 г. [община] предявила срещу [фирма] установителен иск – да бъде призната за собственик на процесните офиси. С определение от 22.06.2010 г. е допуснато изменение на предявения иск на основание чл. 214 ГПК, като искането е изменено в това да бъде осъден [фирма] да предаде владението на обектите на основание чл. 108 ЗС във връзка с чл. 92 ЗС. С влязло в сила Решение № 61 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 291/2011 г. на ВКС, І г.о., е признато за установено, че [община] е собственик на самостоятелно обособени обекти: офис № 12, офис № 13, офис № 15, офис № 16 и офис № 23 и [фирма] било осъдено да предаде владението им на основание чл. 108 ЗС.
Произнасяйки се по съществото на предявените искове с правно основание чл. 72, ал. 1 ЗС, апелативният съд е съобразил обстоятелство, че ищецът е изградил процесните офиси, с което е надхвърлил обема на учреденото му право на строеж. При реализиране на правото на строеж той е действал, упражнявайки фактическата власт върху урегулирания поземлен имот и строежа, който е изпълнявал. Това му дава право да търси сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на подобренията, доколкото ищцовото дружество има качеството на владелец по отношение на процесните обекти по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС. Прието е, че е налице фактическият състав по чл. 72, ал. 1 ЗС и съответно исковете са основателни. Като е обсъдил възраженията на ответника, съдът е приел за основателно това от тях, противопоставящо изтекла погасителна давност по отношение вземането по чл. 72 ЗС. Съобразена е т. VІ (13) от ППВС № 6 от 27.12.1974 г., съгласно чиито разяснения вземането на владелеца за извършени подобрения се погасява с изтичане на погасителната давност. Изискуемостта за вземането за подобрения не съвпада с извършването на самото подобрение, а се отнася към по-късен момент. Изискуемостта и началото на срока на погасителната давност се свързват с три възможни момента : (1) от прекъсване на владението, (2) от превръщането му в държане със съгласието на собственика или (3) най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред. Посочено е, че най-често смущаването на владението настъпва чрез предявяване на ревандикационен иск, но е съобразено и Р № 609 от 18.10.2010 г. по гр.д.№ 451/2009 г. на ВКС, I г.о., съгласно което при установителните и осъдителните искове (които целят установяване със сила на присъдено нещо на едно съществуващо правоотношение) давността започва да тече от предявяване на иска. В настоящия случай след предявяването на установителния иск ищецът е изгубил качеството си на владелец и се е превърнал в обикновен държател, доколкото с предявяването на иска по отношение на имота владението му е било смутено. Искът за признаване за установено, че [община] е собственик на процесните имоти е предявен на 28.12.2009 г., а иска по чл. 72, ал. 1 ЗС е предявен на 18.05.2015 г., т.е след изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Въззивният съд не е споделил доводите на [фирма], че давността започва да тече от изменението на иска в осъдителен, както и че уваженият с Р № 61 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 291/2011 г. на ВКС, І г.о. иск по чл. 108 ЗС по своя характер е конститутивен. Като неоснователно е определено и разбирането, че давност за извършени подобрения не тече, докато подобрителят упражнява фактическата власт и началният момент е дата на предаване на владението на имота на собственика. Това становище дружеството е обосновало с първите две хипотези, визирани в т. VI от ППВС № 6 от 27.12.1974 г., но основание за подобно тълкуване не е налице, защото тези хипотези имат предвид случаите на изоставяне на владението или предаването на имота на собственика преди последният да е предприел действия за защита на правото си на собственост по исков ред. Погасителната давност тече от момента на прекъсването на владението или превръщането му в държане със съгласието на собственика, само ако тези юридически факти са се осъществили преди предявяване на иск от собственика. В случаите, когато предаването на владението е в изпълнение на влязло в сила осъдително решение (както е в разглеждания казус), изискуемостта на вземането за подобрения настъпва от момента на предявяване на установителния или ревандикационния иск, защото макар все още да е във владение на имота, владелецът може да предяви чрез иск или чрез възражение за право на задържане вземането си за подобренията срещу собственика.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване са формулирани следните въпроси :
(1) „При иска по чл. 72, ал. 1 ЗС предявен от суперфициаря (добросъвестния подобрител) срещу собственика на имота, от кой момент се счита прекъснато упражняването на фактическата власт върху подобренията по смисъла на приетото с ППВС № 6 от 27.12.1974 г., че давност за извършени подобрения не тече за подобрителя, докато той упражнява фактическата власт върху подобренията ?” – поддържа се противоречие с ППВС № 6 от 27.12.1974 г. ;
(2) „Прекъсва ли владението на добросъвестния подобрител, предявения от собственика установителен иск за собственост или за тази цел се изисква предявяването на ревандикационен иск ?” – поддържа се противоречие с Р № 1252 от 10.06.1961 г. по гр.д.№ 4250/61 г. на ВС, І г.о., Р № 1051 от 25.03.1960 г. по гр.д.№ 1060/61 г. на ВС, І г.о. и Р № 731 от 14.12.2010 г. по гр.д.№ 1494/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. ;
(3) „За добросъвестния подобрител, който все още владее подобренията, налице ли е правен интерес и възможност да претендира подобрения, докато правата му по придобивното основание не бъдат отречени със съдебен акт ?” – поддържа се противоречие с Р № 2819 от 22.09.1960 г. по гр.д.№ 5574/60 г. на ВС, І г.о. ;
(4) „Допустимо ли е при предявен от собственика установителен иск за собственост, суперфициаря (добросъвестния подобрител) да претендира с насрещен иск или с възражение подобренията ?” – поддържа се противоречие с Р № 437 от 13.05.2009 г. по гр.д.№ 1068/2008 г. на ВКС, І г.о. ;
(5) „От кой момент започва да тече за суперфициаря погасителната давност за претенцията за подобрения по чл. 72 ЗС – от предявяването на установителен иск за собственост, от предявяването на ревандикационен иск за собственост или от влизане в сила на решението, с което искът срещу суперфициаря е уважен”?” – поддържа се противоречие с Р № 1024 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 2150/2009 г. на ОС – Варна (недопуснато до обжалване с Опр № 18 от 11.01.2012 г. по гр.д.№ 1532/2010 г. на ВКС, І г.о.) и с Р № 675 от 15.03.1960 г. по гр.д.№ 518/60 г. на ВС, ІІ г.о.
Формулираният въпрос № 6 („С предявяването на установителен иск за собственост срещу добросъвестния подобрител и прекъсване на придобивната давност, т.е. иск, който не включва в предмета си предаване на владение, слага ли се и началото на погасителната давност за претенцията на добросъвестния подобрител ?”) е частна хипотеза на въпрос № 5, като се поддържа противоречие и с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, както и с Р № 1651 от 07.03.2013 г. по гр.д.№ 993/2011 г. на СГС – поради допуснато от въззивния съд смесване институтите на придобивната и погасителната давност.
(7) „Конкретното позоваване на права по предявен иск има ли пряко отражение към различните давностни срокове, които следват от приложението на тези норми ?” – поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за което се счита, че е приложимо и във връзка с останалите въпроси.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Първият от поставените въпроси е формулиран некоректно от касатора. Въззивният съд изрично е отграничил приложимата за случая хипотеза по т. VІ (13) от ППВС № 6/1974 г., като е подчертал, че нейният фактически състав не включва прекъсване на фактическата власт като предпоставка, за да се постави началото на давностния срок. По тази причина подобно обстоятелство не е изследвано и не е обусловило правораздавателната воля, което означава, че този въпрос не отговаря на изискванията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
Вторият, петият и шестият въпроси касаят началото на срока на погасителната давност за претенциите на подобрителя и по тази причина имат значение за изхода на делото. По отношение на тях обаче не е налице нито един от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Това е така, защото е формирана задължителна съдебна практика, съобразно която смущаването на владението настъпва както чрез предявяването на осъдителния ревандикационен иск, така и при предявен установителен иск за правото на собственост, от който момент започва да тече погасителната давност за вземането за подобрения (така : Р № 609 от 18.10.2010 г. по гр.д.№ 451/2009 г. на ВКС, I г.о.). Наличието на задължителна практика по релевантните правни въпроси, която е съобразена от въззивния съд и се споделя от настоящия състав на касационния съд, изключва възможността за допускане на обжалването в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Освен това представеното Р № 1252 от 10.06.1961 г. по гр.д.№ 4250/61 г. на ВС, І г.о. съставлява неотносима към случая съдебна практика. То съдържа произнасяне по въпроса дали с предявяването на иска за собственост се прекъсва давността за вземането на собственика срещу обогатилия се с доходите от имота ответник, упражнявал фактическата власт, а не касае началото на давностния срок за вземане за подобрения. Неотносимо е и Р № 1051 от 25.03.1960 г. по гр.д.№ 1060/61 г. на ВС, І г.о., с което е разискван въпроса за субективната страна на упражняваната фактическа власт при последващо (спрямо момента на възникване на основанието за владението) узнаване от владелеца, че ползващото го основание по чл. 70 ЗС страда от недостатъци. С посоченото от касатора Р № 731 от 14.12.2010 г. по гр.д.№ 1494/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. е даден отговор на въпроса относно тълкуването и прилагането на разпоредбите на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД по отношение на привлечен в процеса по реда на чл. 117, ал. 4 ГПК /отм./ втори ответник, като е разяснено, че с предявяването на иска срещу първоначално посочения с исковата молба ответник не се счита прекъсната по смисъла на чл. 116, б. „б” ЗЗД погасителната давност и по отношение на по-късно включения в процеса втори ответник – също правно положение, което няма никаква връзка с настоящия случай. С Р № 1024 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 2150/2009 г. на ОС – Варна (недопуснато до обжалване с Опр № 18 от 11.01.2012 г. по гр.д.№ 1532/2010 г. на ВКС, І г.о.) е прието, че началото на давностния срок за вземането за подобрения се поставя със смущаването на владението с предявения ревандикационен иск. Актът не съдържа разрешение, което да влиза в противоречие с въззивното решение. Представеното Р № 675 от 15.03.1960 г. по гр.д.№ 518/60 г. на ВС, ІІ г.о. съдържа произнасяне по претенция за подобрения, извършени от наемател и също не съдържа разрешение, което да влиза в противоречие с въззивното решение. Противно на становището на касатора, въззивният съд не е допуснал смесване между институтите на придобивната и погасителната давност и съответно отсъства противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК или с Р № 1651 от 07.03.2013 г. по гр.д.№ 993/2011 г. на СГС.
Не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане на обжалването и по въпроси №№ 3 и 4, които третират проблема за възможността да се претендира присъждането на подобрения (с насрещен иск или чрез възражение), докато правата на владелеца-подобрител по придобивното основание не бъдат отречени със съдебен акт. С Р № 437 от 13.05.2009 г. по гр.д.№ 1068/2008 г. на ВКС, І г.о. изобщо не са обсъждани въпроси на погасителната давност, а е отречено разбирането, че с предявяването на иск за собственост за земята се прекъсва придобивната давност по отношение на производни права, каквито са правото на строеж или правото на собственост върху построеното и следователно актът съставлява неотносима СП. Другият посочен съдебен акт (Р № 2819 от 22.09.1960 г. по гр.д.№ 5574/60 г. на ВС, І г.о.) е постановен преди уеднаквяването на практиката, извършено с ППВС № 6/1974 г. и Р № 609 от 18.10.2010 г. по гр.д.№ 451/2009 г. на ВКС, I г.о., поради което и на основание т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК не обосновава допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По отношение на седмия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквото в случая отсъства. На първо място този въпрос е поставен твърде общо и нито може да се обоснове извод, че има обуславящо значение за спора, нито е възможно да получи конкретен отговор. Освен това по отношение на него (както, впрочем, и по отношение на останалите шест въпроса) касаторът не е обосновал с какво евентуално произнасяне на ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
С оглед настоящото произнасяне и представените доказателства за заплатени по банков път от ответника по касация разноски за защитата пред ВКС, касаторът следва да му заплати сумата 7 020 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 98 от 28.04.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 122/2016 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА [фирма], представлявано от управителя Е. Д. И., ДА ЗАПЛАТИ на [община] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 7 020 (седем хиляди и двадесет) лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: