О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
гр. София, 17.03.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4565 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
А. И. К. и Л. А. К. от [населено място], чрез пълномощника им адвокат Пл. М., обжалват в срок въззивното решение от 18.04.2016 год. по гр. д. № 890/2015 год. на Софийския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение от 24.07.2015 год. на Самоковския районен съд и вместо това е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от тях срещу С. Н. Ч. и Е. Я. Г. искове за установяване правото им на собственост на 107/324 ид. ч. от поземлен имот с идeнтификатор 65231.908.267 по кадастралната карта на [населено място], с площ 324 кв. м., находящ се в [населено място], [улица] същите са осъдени да понесат направените от ответниците разноски по делото.
Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон с искане за неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по въпроса относно допустимостта на иск за собственост с предмет идеални части от поземлен имот. Считат същият да е разрешен в обжалваното решение в противоречие на сочената и приложена задължителна съдебна практика – решение № 144 от 22.02.2016 год. по гр. д. № 3919/2016 год. на І г. о. на ВКС и ТР № 8 по т. д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС, т. 4.
Ответниците по касационната жалба – Е. Я. Г.-С. и С. Н. Ч., чрез пълномощника им адв. Г. Ц., оспорват наличието на поддържаното касационно основание за допускане на касационното обжалване, респ. считат жалбата за неоснователна. Претендират присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да постанови решението си, с което след отмяна на първоинстанционния съдебен акт е отхвърлил предявените установителни искове за собственост на претендираната идеална част от имота, въззивният съд е проследил статута на имот пл. № 2279 по регулационните планове на [населено място] от 1964 год. и 1978 год., с изменението му от 1981 год. и приел за установено, въз основа на заключението на техническата експертиза, че част от него с площ 107 кв. м. е придадена към парцел VІІІ-2281, собственост на ответниците, съгласно нот. акт № 45/1998 год., представляващ имот с идентификатор 65231.908.267 по кадастралната карта на града. С оглед липсата на доказателства за заплащане на придаваемото се по регулацията място на неговите собственици, каквито са ищците съгласно нотариалните актове за покупко-продажба и давност от съответно 1966 год. и 1996 год., на основание параграф 8 от ПР на ЗУТ е прекратено отчуждителното действие на регулацията, последица от което е връщането на тази придаваема се част към имота, от който е отнета, но не и отпадане действието на регулационния план, нито възникване на съсобственост в имота, към който по плана е била придадена. Собственикът на такъв имот /след отпадане на отчуждителното действие на регулацията/ успешно може да претендира неговата ревандикация или установяване на правото му, вкл. и когато е налице неправилно заснемане в кадастралната карта, но в съответната по площ реална част, а не идеална част от имота, към който е бил придаден, както в случая ищците, сега касатори са претендирали с оглед предприетото и допуснато изменение на исковата им претенция. Поради тези съображения въззивният съд е отхвърлил исковете като неоснователни.
С оглед изложените съображения в обжалваното решение релевантен въпрос е този по приложението на параграфи 6 и 8 ПР на ЗУТ, по който е е налице задължителна съдебна практика – ТР № 3/2011 год. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че с изтичането на сроковете по параграф 8, ал. 1 ПР на ЗУТ отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в образувани съсобствени дворищнорегулационни парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от тях се прекратява автоматично, без да е необходимо провеждането на административната процедура по параграф 8, ал. 2 ЗУТ за изменение на неприложения план. Произнасянето на въззивния съд е в същия смисъл, но и такъв правен въпрос не е поставен от касаторите.
Доколкото такъв може да бъде уточнен от съображенията им в жалбата и приложеното изложение, то същият касае допустимостта на предявен иск с предмет идеални части от поземлен имот. Позоваването на решението № 144 по гр. д. № 3919/2016 год. на І г. о. на ВКС в подкрепа на поддържаната от касаторите теза за допустимостта на такъв иск е неуместно с оглед неотносимостта на поставените по него за разрешаване въпроси относно придобиване по давност на идеалните части на сънаследници, какъвто проблем настоящият спор не разкрива. Настоящият състав не намира и противоречие с т. 4 на ТР № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС, но същественото в случая е неотносимостта на постановения въпрос с извода на въззивния съд за неоснователност на исковете. Съдът не ги е намерил за недопустими, а ги е отхвърлил поради това, че предметът им са идеалните части от имота на ответниците съгласно актуалната кадастрална карта, а не конкретната реална част от него, представляваща придаваемото място след отпадане на отчуждителното действие на неприложената регулация. Затова и не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Както е разяснено в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. С оглед правомощията си за дискреция на касационните жалби, касационният съд се произнася относно относимостта на сочения от касатора правен въпрос и дали същият е обусловил правния извод на съда по предмета на спора, което в настоящия случай не е налице – уточненият от касационния съд като правен въпрос в изложението на касаторите относно допустимостта на искове за собственост с предмет идеални части от недвижим имот не е обусловил извода на въззивния съд за отхвърлянето им поради липса на основание за собственост на претендираната идеална част от имота на ответниците.
С оглед изхода на делото в настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответниците по касация направените в него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение общо в размер на 600 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 210 от 18.04.2016 год. по гр. д. № 890/2015 год. на Софийския окръжен съд по подадената от А. И. К. и Л. А. К. от [населено място], чрез пълномощника им адвокат Пл. М., касационна жалба против него.
Осъжда А. И. К., ЕГН [ЕГН] и Л. А. К., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] да заплатят общо на С. Н. Ч. от [населено място] и на Е. Я. Г.-С. от [населено място] направените в настоящето производство разноски в размер на 600 лв. /шестотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: