О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
гр. София, 15.06.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1308 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК, образувано по касационната жалба на Т. И. Г. и С. К. Г., двамата от [населено място], приподписана от пълномощника им адв. Н. Н., против въззивното решение от 20.11.2014 год. по гр. д. № 1874/2014 год. на Варненския окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 14.05.2014 год. по гр. д. № 18633/2012 год. на Варненския районен съд, с което е прието за установено по предявения от Н. Г. М. и Т. Н. С., че касаторите не са собственици на поземлен имот с идентификатор 10135.4501.1794 по кадастралната карта на СО „М.”, кв. „Вл. В., с площ 563 кв. м., при описаните граници и е отменен нотариалния акт № 1/2011 год. в тази му част.
Касаторите поддържат оплаквания за недопустимост на въззивното решение поради разрешаване на правния спор за собствеността на имот № 1133, част от който е спорният, с влязло в сила решение по гр. д. № 6420/2008 год. на Варненския районен съд, както и поради липса на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск от ищците. Поддържат се и оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Считат, с оглед поддържаното от тях придобивно основание – давностно владение, за допустимо възражението им относно принадлежността на правото на собственост на наследодателя на ищците към миналия момент на колективизацията, както и незаконосъобразността на възстановяване на собствеността в тяхно лице.
В изложението към касационната жалба се релевира на първо място основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по формулирания въпрос – нищожен ли е административен акт без адресат, издаден на починало лице, а не в полза на неговите наследници. По този въпрос във влязлото в сила решение по приключилото производство между същите страни по гр. д. № 6420/2008 год. съдът, упражнявайки косвен контрол за законосъобразност на административния акт, е приел, че решението на 809/31.07.2001 год. на ПК-В. е нищожен административен акт. В обжалваното сега въззивно решение е прието обратното с оглед обосноваването на правния интерес у ищците да предявят отрицателния установителен иск за собственост на имот, представляващ част от този, за който претендираното от ищците право на собственост е отречено с влязлото в сила решение, и като последица е отменен нотариалния акт за собственост на целия имот. Във връзка с горния въпрос е и поставеният такъв, свързан с обхвата на силата на пресъдено нещо на съдебното решение по поставени преюдициални въпроси, произнасянето по които е в мотивите му, като в тази връзка касаторите се позовават на противоречие с ТР № 87 от 2.09.1954 год. по гр. д. № 50/54 год. на ОСГК на ВС. Съгласно приетото в него влизат в сила онези мотиви, с които съдът е установил или отрекъл спорните факти и правоотношения и решението представлява по този спор пресъдено нещо.
Следващият, поставен в изложението правен въпрос е относим към допустимостта на възражението за незаконосъобразност на административния акт и задължението на гражданския съд да осъществи косвен контрол за законосъобразност с довод, че произнасянето на въззивния съд противоречи на задължителната съдебна практика – Р 201 от 30.06.10 год. по гр. д. № 79/2009 год. ІІ г. о., ТР № 6/2005 год. ОСГК на ВКС, както и на цитираното решение по гр. д. № 6420/2008 год. на Варненския районен съд. В тази съдебна практика е даден положителен отговор на този въпрос, за разлика от произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение в смисъл на зачитане на решението на ПК-В., доколкото същото не е отменено. Горните съображения обосновават поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и по т. 2 с позоваване на влязлото в сила решение по спора по гр. д. № 6420/2008 год. ВРС.
Поставени са и материалноправни въпроси относно броенето на сроковете при придобивната давност, започнали да текат по отменения ЗД и изтичащи след влизане в сила на ЗС, присъединяване на владението с довод за противоречие с цитираната и представена съдебна практика.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обосновава в изложението с формулирани процесуалноправни въпроси, свързани със СПН при отхвърлен иск за собственост за реална част от имота и за правния интерес за предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, който според касаторите следва да се установи от ищците с доказване правото на собственост, а не с представяне на формален титул за нея.
Поставен е и процесуалноправен въпрос за задължението на съда при разпределение на доказателствената тежест да посочи кои конкретно твърдени от ответника обстоятелства подлежат на доказване от него и за кои не сочи достатъчно доказателства.
В писмения отговор ответникът по касация Н. Г. М., лично и като наследник на починалата в хода на въззивното производство ищца Т. Н. С., чрез пълномощниците му адвокатите С. Б. и М. Т., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението с довод за неотносимост на поставените в изложението правни въпроси, респ. липса на противоречие със съдебната практика по част от тях. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
На първо място, с оглед поддържаното от ответниците, сега касатори, възражение за недопустимост на предявения срещу тях отрицателен установителен иск, въззивният съд приел, че е налице правен интерес от предявяването му с оглед установяване от ищците на тяхното защитимо право, засегнато от правния спор с ответниците, които са се снабдили през 2011 год. с нотариален акт по давностно владение за целия имот 1113, част от който след разделянето му през 2012 год. е спорният имот № 1794, с доказване на фактите, от които то произтича – възстановяване на собствеността върху земеделския имот в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ със заповедта по пар. 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ на кмета на общината от 6.03.2006 год. и валидността на решението на ПК № 809 от 31.07.2001 год. при осъществения косвен съдебен контрол. При установената идентичност на предмета на спорното право – отричаното право на собственост на ответниците на поддържаното от тях придобивно основание давностно владение върху спорния имот, представляващ част от възстановения им по ЗСПЗЗ такъв, и при осъществяваната от ищците фактическа власт върху него, въззивният съд е направил извод за наличието на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск в съответствие с разясненията в т. 1 на ТР № 8 от 27.11.2013 год. по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС.
Статутът на имота като земеделска земя в територия по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ не е бил спорен по делото, както и обстоятелството, че касаторите не са имали качеството на ползватели по параграф 4, а на наематели. Същите обосновават претендираното от тях право на собственост върху имота по давностно владение от 1997 год. до 2007 год., легитимирайки се с нот. акт № 1/2011 год. при установените по делото данни за изработване на ПНИ през 2003 год. и при въвеждане във владение на възстановените собственици в имота през 2006 год. Т.е. същите са трети лица, оспорващи правото на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ на ищците, имащи правото в спорния исков процес да правят възражение срещу валидността и материалната законосъобразност на това решение /чл. 17, ал. 2 ГПК/. Същите обаче не могат да оспорват решението на ПК с възражението, че лицето, на което е възстановена собствеността, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС или относно идентичността на възстановения имот с притежавания преди кооперирането. В този смисъл са разясненията в ТР № 9/7.11.2012 год. на ОСГК на ВКС, което макар и да има за предмет колизията между правата на бившите собственици и правоимащите по пар. 4а и пар. 4б ПЗР на ЗСПЗЗ е относимо и при колизията на първите с трети лица, легитимиращи се като собственици на имоти, попадащи в терени по параграф 4, какъвто е настоящият случай.
В настоящето производство ответниците не са поддържали такива възражения в срока по чл. 131 ГПК, но посочването на горните съображения се налага, доколкото същите се позовават на влязлото в сила решение по гр. д. № 6420/2008 год. ВРС, с което е отхвърлен предявения срещу тях от настоящите ищци ревандикационен иск за реална част от възстановения на последните земеделски имот. За да изведе извода, че не е налице сила на пресъдено нещо между страните относно собствеността на процесния имот 1794, въззивният съд приел, че предметът на спора по приключилото дело е различен – реалната част от имота № 1133 при описаните граници, представляваща имот 216 по помощния кадастрален план на ползвателите, върху който е осъществявана фактическа власт от ответниците, сега касатори, представляваща сега след разделянето през 2012 год. имот № 1796, т. е. различен от спорният в настоящето производство имот № 1794. Изводите са обосновани и от заключението на техническата експертиза, неоспорена от страните.
Позоваването на отмяната на констативния нотариален акт на възстановените собственици с влязлото в сила решение не е основание да се приеме, че е налице решен спор за собствеността на целия имот при наличието на изричен диспозитив относно предмета му – описаната реална част от него.
Произнасянето на въззивния съд по поставеният от касаторите въпрос относно валидността на решението на поземлената комисия № 809 от 31.07.2001 год. и задължението на съда по гражданския спор да осъществи косвен съдебен контрол не е в противоречие с цитираната съдебна практика, тъй като видно от изложените мотиви такъв контрол е осъществен и съдът е приел решението за действителен административен акт, а с оглед противопоставимите от ответниците права преценка за законосъобразност не следва да се прави, доколкото те не могат да поддържат възражения, че наследодателят не е бил собственик на земеделския имот или възстановения такъв не е идентичен на притежавания преди кооперирането / ТР № 9/2012 год. ОСГК на ВКС/.
Поради това и въпросите относно броенето на сроковете при придобивната давност, присъединяване на владението са неотносими към спора.
Въпросът за СПН на влязлото в сила решение по преюдициалния въпрос относно валидността на решението за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ също не е релевантен за изхода на спора по предявения отрицателен установителен иск. Това е така, тъй като спорното право, представляващо предмет на предявения отрицателен установителен иск, е отричаното от ищците право на касаторите да са собственици на спорния имот по давностно владение. Съдът приел последното да е непротивопоставимо на ищците с оглед липсата на необходимия по закон срок от индивидуализирането на имота със заповедта по параграф 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ през 2006 год. до предявяването на иска срещу тях през 2012 год., като се е позовал на цитираната задължителна съдебна практика в тази насока. Съгласно същата придобиването по давност на земеделска земя, подлежаща на възстановяване по ЗСПЗЗ, е изключено до приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността. Освен горното съдът приел и да не е установено по делото въобще да е упражнявана фактическа власт върху спорния имот след въвода във владение на ищците през 2006 год.
Този е релевантния за изхода на спора въпрос, произнасянето по който е в съответствие със задължителната съдебна практика.
Останалите поставени в изложението въпроси не са обуславящи решаващия извод във въззивното решение с предмет на спора, различен от този по предходното производство, и не могат да обосноват наличие на основания за допускане на касационното обжалване и в трите поддържани хипотези по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед вида и обема на избраната от ищците защита и с оглед разясненията в т. 1 на ТР № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС относно наличието на правен интерес за допустимостта на отрицателния установителен иск, произнасянето на въззивния съд е в рамките на предмета на спора – отричаното от тях право на ответниците, които имат доказателствената тежест да изчерпят всички основания за възникването му, в каквато насока са и указанията за разпределението й. Наличието на засегнато от спора право на ищците не е предмет на иска, а е относимо към обосноваване на правния им интерес за предявяването на отрицателен установителен иск. Затова и поддържаните от касаторите доводи за липса на право на собственост на основание възстановяване по ЗСПЗЗ не са предмет на иска, поради което и не са обусловили изхода на настоящия спор, който има за предмет отричаното от ищците право на ответниците. По този предмет е направения от въззивния съд извод относно липсата на поддържаното от тях придобивно основание –давностно владение.
По тези съображения не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а с оглед изхода на настоящето производство касаторите, ответници следва да заплатят на ищеца направените в него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 750 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Поради изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1696 от 20.11.2014 год. по гр. д. № 1874/2014 год. на Варненския окръжен съд по касационната жалба на Т. И. Г. и С. К. Г. от [населено място], чрез пълномощника им адв. Н. Н., против него.
ОСЪЖДА Т. И. Г. и С. К. Г. от [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплатят общо на Н. Г. М. от [населено място],[жк], [улица] направените в настоящето производство разноски в размер на 750 лв. /седемстотин и петдесет лева/ за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: