О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 222
София, 01.06.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 1290 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 816 от 19.01.2015 г., подадена по пощата на 15.01.2015 г. от [фирма], [населено място] чрез адвокат М. Б. Р. от АК – С. З., насочена против решение № ІV-134 от 14.11.2014 г. на Окръжен съд – Бургас, гражданско отделение, четвърти въззивен състав, постановено по в.гр.д. № 1640/2014 г.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и е придружена от изложение по чл.280, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка изискването за цена на иска.
Срещу жалбата е подаден отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК от ответника по касация Д. В. Л., в който възразява срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и по основателността на жалбата.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ г.о, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 – 273 ГПК, окръжният съд е отменил Решение № 105 от 24.06.2014 г. по гр.д.№ 327/2013 г. по описа на Районен съд – Несебър, като вместо това е постановил отхвърляне на предявения от [фирма] против Д. В. Л. (гражданин на Руската Федерация) иск за приемане за установено по отношение на ответника Д. В. Л., че [фирма] е собственик на самостоятелен обект с идентификатор 61056.501.442.1.6 по кадастралната карта на [населено място], с административен адрес – [населено място], комплекс „К. о. м.”, [жилищен адрес] на партерен етаж, находящ се в блок 2, разположен в поземлен имот с идентификатор 61056.501.442, с предназначение на обекта – жилище, апартамент с площ от 65,60 кв.м. и състоящ се от спалня, дневна, кухненски бокс, баня с тоалетна , тоалетна и коридор, ведно с 8,17 кв.м. – ид.ч. от общите части на сградата, при граници на обекта: на същия етаж – имот с идентификатор 61056.501.442.1.7, под обекта – няма, над обекта – имот с идентификатор 61056.501.442.1.22, и за осъждане на Д. В. Л. да предаде на [фирма] владението върху посочения имот.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че всички доводи за нищожност на продажбата на целия комплекс „К. о. м.” (земя и сгради, включващи 108 апартамента), сключена на 23.12.2005 г. между [фирма] и кооперация „В. г.” (т.нар.Сделка 1) са неоснователни и недоказани, в резултат на което е формиран извод, че както Сделка 1, така и последващите действия на разпореждане (продажба на 106 апартамента от комплекс „К. о. м.”, сключена на 13.01.2006 г. между кооперация „В. г.” и „В. К. л.“ – т.нар.Сделка 2; продажби на общо 104 апартамента от комплекс „К. о. м.”, сключени на 11.06.2006 г. и на 14.05.2008 г. между „В. К. л.“ и Е. С. – т.нар.Сделка 3 и Сделка 4, както и продажба на процесния апартамент, сключена на 09.10.2009 г. между Е. С. и ответника Д. В. Л.) са произвели вещно правен ефект, в резултат на което не касаторът [фирма], а ответникът Д. В. Л. се легитимира като собственик на процесното жилище.
Разглеждайки довода за нищожност поради противоречие с добрите нрави, окръжният съд е посочил, че смисъла на понятието „добри нрави“ е изяснен в съдебната практика (Решение № 88 от 22.06.2010 г. на ВКС по т.д.№ 911/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по т.д.№ 395/2008 г., I т. о., ТК, определение № 794 от 15.12.2011 г. на ВКС по т.д.№ 224/2011 г., II т. о., ТК), като се приема, че се касае за обща правна категория, приложима както към гражданските, така и към търговските правоотношения, в която попадат тези наложили се правила и норми, които бранят принципи и ценности, които са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване – аргументи от чл.307 ТЗ, чл.302 ТЗ, чл.289 ТЗ. Въпросът дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, накърняващо „добрите нрави”, злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода, следва да се преценява във всеки отделен случай въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело. Предвид това съдът на първо място е приел, че е принципно възможно да се приеме, че е налице накърняване на добрите нрави, когато се установи недобросъвестност на приобретателя по сделката – както се твърди от ищеца. Такава обаче не е била установена въз основа анализа на събраните по делото доказателства. Обсъдено е и другото наведено обстоятелство във връзка с обсъжданото основание за нищожност по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, а именно, че накърняването на добрите нрави се състои в нееквивалентността на престациите по Сделка 1, тъй като цената на тази продажба – близка до данъчната оценка, е необосновано ниска. По делото е установено, че Сделка 1 е извършена на цена от 900 000 лв. при данъчна оценка на прехвърленото имущество от 877 145,30 лв. и при средна пазарна цена, установена със заключение на СТЕ, възлизаща общо на 6 128 980 лв. (282 580 лв. – за земята и 5 846 400 лв. – и за сградите), т.е. сделката е извършена на цена по-висока от данъчната оценка на имуществото и същевременно приблизително 6,8 пъти по-ниска от средната му пазарна цена.
Изложеното сочи, че формулираните от касатора при условията на чл.280, ал.1 ГПК правни въпроси (в първия от които, предвид доводите на касатора, очевидно е допусната техническа грешка, като вместо думите „7 (седем) пъти по-ниска”, касаторът явно е имал предвид ,,7 (седем) пъти по-висока”), а именно:
(1) Може ли само въз основа на обстоятелството, че пазарната цена на един недвижим имот е 7 (седем) пъти по-висока от продажната цена, да се приеме че е налице такава нееквивалентност на престациите по договора за продажба, която само на това основание да обоснове накърняване на добрите нрави по чл.26, ал.1, предложение 3 ЗЗД ?
(2) При определяне на цената по търговските сделки и при съобразяване на свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД, следва ли да се приеме, че е налице нарушаване на добрите нрави, ако продажната цена се отклонява от действителната пазарна стойност на един недвижим имот ?
(3) Какъв трябва да бъде размерът на отклонението между продажната цена и действителната пазарна стойност на недвижим имот, за да се приеме, че е налице нееквивалентност на престациите по една сделка ?
(4) Как следва да се преценява съотношението между данъчната оценка и действителната пазарна стойност на един недвижим имот, при преценка за наличието на еквивалентност в насрещните престации по дена сделка ?,
имат изискваното съобразно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обуславящо значение за изхода на спора. Касаторът поддържа, че дадените от въззивния съд отговори на първите два въпроса са в противоречие със задължителна практика на ВКС и практика на съдилищата – основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК, а по отношение на третия и четвъртия въпроси поддържа да е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по следните съображения:
На формулираните от касатора въпроси под № 3 и № 4 е даден отговор в създадената задължителна съдебна практика по приложението на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, обективирана с Решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр.д.№ 4277/2008 г., на ВКС, І г.о. и Решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр.д.№ 485/2010 г., на ВКС, І г.о. По реда на чл.290 ГПК, отговаряйки на материално правните въпроси за нищожност на договора за продажба поради противоречие с „добрите нрави” предвид неравностойността на насрещните престации, както и за характера на правното понятие „добри нрави” и неговото субективно и обективно изражение, е прието, че с чл.9 ЗЗД е прокламирана свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност. Тя е ограничена от „добрите нрави” и от императивните правила, които при продажбата определят, че държавната такса се заплаща въз основа на данъчната оценка, дори ако договорена цена е по-ниска от нея. Това означава, че законодателят допуска продажната цена на един недвижим имот да бъде по-ниска от данъчната оценка по волята на страните. Същевременно понятието „добри нрави” предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. ВКС е разяснил, че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. В случаите на отклонение от пазарната стойност и заплащането на цена на имота по данъчната оценка не се налага извод за такава неравностойност на престацията, която да съставлява нарушение на „добрите нрави“ и да води до нищожност на сделката в хипотезата на чл.26, ал.1 ЗЗД. Налице е ответна парична престация, която макар да се отклонява от обичайната, не говори за такава недопустимост, която да прави самата сделка нищожна.
Предвид горното в случая не следва да се допуска касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото сочената от касатора хипотеза би била налице, когато определена правна норма е неясна, непълна или противоречива, като целта на произнасянето на касационния съд е да се създаде съдебна практика по прилагането й. Последното сочи, че по прилагането на правната норма следва да липсва съдебна практика. По приложението на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика, в унисон с която е произнасянето на въззивния съд с обжалваното решение.
Не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и по първите два от поставените от касатора правни въпроси.
Във връзка с първия от въпросите: с цитираните и представени с изложението съдебни актове (съставляващи задължителна съдебна практика и такава по чл.280, ал.1, т.2 ГПК) еднопосочно са възприети разрешения, че само по себе си несъответствието между пазарната цена на един недвижим имот и неговата продажна цена не е достатъчно, за да обоснове извод за накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. В преобладаващия брой съдебни актове са разгледани спорове за валидността на сделки, сключени от пълномощник, какъвто факт не е налице в разглеждания случай, доколкото при продажбата от 23.12.2005 г. воля за продавача е изявил управителят, вписан като такъв в Търговския регистър. Както правилно и в съответствие с ТР № 3 от 15.11.2013 г. по тълк.д.№ 3/2013 г. на ВКС, ОСГТК, е съобразил въззивният съд, на органния представител е признато правото неговата воля като физическо лице да бъде счетена във външните отношения за воля на юридическото лице. Той е изразител на волята на самото юридическо лице. В процеса на формиране и външно изявяване на волята на юридическото лице не могат автоматично да се прилагат ограничения и разрешения, приложими към представителството, възникнало от упълномощителна сделка по ЗЗД. В настоящия случай, предвид обстоятелството, че при сключване на продажбата воля за продавача е изявил не пълномощник, а негов органен представител, постановеното с цитираните от касатора Решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 1208/2009 г., ІІІ г.о., ГК; Решение № 934 от 13.09.2010 г. по гр.д.№ 3657/2008 г., IV г.о., ГК; Решение № 256 от 19.03.2014 г. по в.гр.д.№ 71/2014 г. на Окръжен съд – [населено място]; Решение № 271 от 01.08.2014 г. по в.гр.д. № 1277/2014 г. на Окръжен съд – [населено място]; Решение № 595 от 17.12.2009 г. по в.гр.д. № 844/2009 г. на Окръжен съд – [населено място] и Решение от 20.10.2011 г. по гр.д.№ 10035/2009 г. на Окръжен съд – [населено място] се явява неотносимо към изхода на разглеждания спор. При това, в цитираните актове на нееквивалентността на престациите по отделните договори за продажба не е придавано значение на обстоятелство, само по себе си достатъчно да обоснове извод за нищожност на сделката, а е преценявана наред с други релевантни за правоотношението факти, които в съвкупността си са обосновали извод за нищожност поради нарушаване на основния принцип на отношенията между представител и представляван, а именно на задължението на представителя да действа в интерес на представлявания.
Основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК не се извежда и от останалите цитирани от касатора решения. С Решение № 431 от 08.04.2011 г. по в.гр.д.№ 1607/2010 г. на Окръжен съд – [населено място] е прогласена за нищожна сделката, с която се заменя ? идеална част от „голата собственост” на апартамент срещу кожена дамска чанта, защото съдът е приел, че несъответствието между престациите нарушава изискването за еквивалентност на двете престации до степен на пълна липса на престация. С Решение № 145 от 26.06.2013 г. по гр.д.№ 554/2012 г. на Окръжен съд – [населено място] сключената от органния представител на продавача сделка е обявена за нищожна не само и единствено при съобразяване нееквивалентността на престациите, но и всички останали условия по сделката: договорената цена е близо пет пъти по-ниска от данъчната оценка; уговорено е отлагане на плащането от купувача за срок от 5 години; уговорена е забрана да се търси плащане преди падежа; уговорена е забрана да се търси заплащане на лихви върху цената; сделката е сключена в същия ден, в който (след приключването на дългогодишен съдебен спор между вписаната като едноличен собственик на капитала на дружеството – продавач [община] и претендиращият да е акционер по силата на договор за приватизация [фирма]) като представител на продавача е заличено лицето, подписало договора за продажба, като по делото е било безспорно и обстоятелството, че купувач е друго дружество, в което [община] е едноличен собственик на капитала. Именно този комплекс от обстоятелства, а не само нееквивалентността на престациите, е мотивирал съда да приеме, че сделката съставлява действие, преследващо лишаването на ищеца от имущество, съществено нарушава изискването за упражняване на търговското занятие добросъвестно и с грижата на добър стопанин и е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. И с Решение от 10.10.2011 г. по в.гр.д.№ 1164/2011 г. на Окръжен съд – [населено място] сделката е прогласена за нищожна при съобразяване на комплекс от обстоятелства (договорена символична цена за недвижим имот – 16 пъти по-ниска от пазарната, като продавачът е много възрастен човек, зависим от своя син – купувач, който се е възползвал от неравностойното му възрастово и социално положение и с това е нарушил етичната норма на обществото да не се вреди другиму).
Във връзка с втория от въпросите: В изложението си касаторът счита, че въззивният съд по същество е приел, че търговското качество на страните по една сделка изключва приложното поле на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Това съждение не съответства на данните по делото, доколкото окръжният съд изрично е посочил (споделяйки тълкувателните мотиви от Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС, ТК, по т.д.№ 395/2008 г., I т.о. и Решение № 88 от 22.06.2010 г. на ВКС по т.д.№ 911/2009 г., I т.о., ТК, на които се позовава и касаторът), че и по отношение на търговските сделки принципно е възможно да се приложат общите гражданско-правни институти, включително досежно възможността за прогласяване за нищожна на търговска сделка поради противоречие с „добрите нрави”. Съответно – не обстоятелството, че Сделка 1 има търговски характер, а отсътвието на други обстоятелства освен несъответствието между продажната и пазарната цена, са мотивирали съда да приеме, че случаят не попада в приложното поле на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Ответникът по касация не е претендирал и не е доказал да е направил разноски за настоящото производство, поради което такива не му се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 816 от 19.01.2015 г., подадена по пощата на 15.01.2015 г. от [фирма], [населено място] чрез адвокат М. Б. Р. от АК – С. З., насочена против решение № ІV-134 от 14.11.2014 г. на Окръжен съд – Бургас, гражданско отделение, четвърти въззивен състав, постановено по в.гр.д. № 1640/2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: