О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
гр. София, 05.06.2015 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г.Никова ч. гр. д. № 7430 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по подадената от Е. П. И. чрез адвокат Н. Н. от АК – П. касационна частна жалба с вх.№ 11795 от 12.11.2014 г. срещу определение № 1474 от 30.10.2014 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 920/2014 г. по описа на Плевенския окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав. Жалбоподателката поддържа, че определението е незаконосъобразно и моли да бъде отменено.
В приложеното към касационната частна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване е поставен въпроса „Обуславя ли процесуалната защита по чл.435 ГПК правната възможност за предявяване на иск по чл.440, ал.1 ГПК”, като се поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответниците по касация [фирма], Р. И. И. и [фирма] не са депозирали отговори в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3 и ал.4 ГПК.
Преди да пристъпи към разглеждане на частната жалба по същество, ВКС следва да прецени дали са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното:
С обжалваното определение на Плевенския окръжен съд е потвърдено определение № 2190 от 04.06.2014 г., постановено по гр.д.№ 2759/2013 г. по описа на Плевенския районен съд, девети граждански състав, с което е прекратено производството по исковете на Е. П. И. срещу [фирма], Р. И. И. и [фирма] с правно основание чл.440, ал.1 ГПК с искане съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците, че 1/2 ид.ч. от апартамент № 4, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, описан в нот.акт № 173, том IV, дело № 773/1997 г., и 1/2 ид.ч. от незастроен поземлен имот от 810 кв.м., находящ се в [населено място], съставляващ ПИ № 10228, попадащ в УПИ I, стр.кв.12, описан в нот.акт № 201, том V, рег.№ 4066, дело № 323/2004 г., към датата на налагане на възбраната – 27.09.2012 г., не са собственост на длъжниците по изп.д.№ 816/2012 г. на ЧСИ Ц. Н. (с район на действие ОС – П.).
За да се произнесе така, въззивният съд е приел, че считано от 02.08.2012 г. е прекратен гражданския брак между Е. П. И. и Р. И. И. – поради развод по взаимно съгласие на страните, като с одобреното от съда споразумение в дял на съпругата са поставени придобитите по време на брака недвижими имоти, между които и процесните апартамент № 4, находящ се в [населено място], [улица], ет.2 и незастроен поземлен имот от 810 кв.м., находящ се в [населено място], съставляващ ПИ №10228, стр.кв.12 по плана на града. Решението е вписано в Службата по вписванията – П. на 14.05.2013 г.
Междувременно при ЧСИ Ц. Н. било образувано изп.д.№ 20127560400816 за събиране на парично вземане, взискател по което е [фирма], а Р. И. И. и [фирма] са солидарни длъжници, като на 27.09.2012 г. е вписана възбрана върху ? идеална част от апартамент № 4 и върху ? идеална част от незастроения имот. Като трето по отношение на изпълнението лице, Е. И. подала жалба по реда на чл.435 ГПК срещу действията на ЧСИ Цв.Н. с оплакване, че изпълнението е насочено срещу недвижими имоти, които в деня на възбраната се владеят от нея. Жалбата е отхвърлена с влязло в сила съдебно решение от 10.03.2014 г. по ч.гр.д.№ 1134/2013 г. по описа на Плевенски окръжен съд по съображения, че придобитите от жалбоподателката вещни права не могат да бъдат противопоставени на взискателя, тъй като решението, с което недвижимите имоти са й възложени е вписано след налагане на възбраната.
Последвало подаването на исковата молба по гр.д.№ 2759/2013 г. по описа на PC-П., в която също (както и в жалбата по чл.435 ГПК) Е. И. твърди, че владее имотите, върху които е наложена възбрана по изпълнителното дело, образувано срещу бившия й съпруг.
При тези факти е формиран извод за недопустимост на претенцията по чл.440, ал.1 ГПК с решаващия мотив, че двете форми на процесуална защита на третите по отношение на изпълнението лица (обжалване на действията на съдебния изпълнител по реда на чл.435, ал.4 ГПК, съответно на чл.332, ал.2 ГПК /отм/ и отрицатален установителен иск по реда на чл.440 ГПК, съответстващ на чл.336 ГПК /отм/) не са изборни и взаимно заместващи се, тъй като се основават на различни фактически положения. Защитата на третото лице чрез жалба против действията на съдебния изпълнител е регламентирана в полза на лице, което не участва в изпълнителното производство, но към момента на запора или възбраната владее имота върху който е насочено изпълнението, т.е упражнява фактическа власт върху него, докато исковата защита по чл.440, ал.1 ГПК е уредена в полза на третото лице за случаите, когато същото не упражнява фактическа власт върху имота, предмет на изпълнението, поради което не е легитимирано да подаде жалба. Доколкото в исковата си молба Е. И. е признала, че упражнява фактическа власт върху недвижимите имоти, върху които е насочено изпълнението, то тя не разполага с правна възможност да предяви иск по чл.440, ал.1 ГПК, поради което предявеният такъв е недопустим и производството подлежи на прекратяване.
С оглед така формираната решаваща правораздавателна воля, ВКС намира, че поставеният в изложението въпрос има изискваното с оглед т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК обуславящо значение за изхода на спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице, обаче, допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото е налице трайно установена съдебна практика, включително задължителна такава, съобразно която еднопосочно се приема следното:
Искът по чл.440, ал.1 ГПК е отрицателен установителен, насочен към това да се отрече, че правото, към което е насочено изпълнението за събиране на парично вземане принадлежи на длъжника, т.е. целта на този иск е да се отрече възможността да се насочи изпълнение върху имущество, което не принадлежи на длъжника. За да е допустим този иск е необходимо кумулативното наличие на две процесуални предпоставки : (1) изпълнителното производство да е започнало, да не е приключило и да е насочено изпълнение към имуществото, предмет на иска, както и (2) ищецът да не е във владение на имота, в който случай ще следва да защитава правата си посредством обжалване действията на съдебния изпълнител. При уважаване на този иск ще се прекрати изпълнението върху това имущество на основание чл.433, ал.1 т.7 ГПК. ВКС се е произнесъл така с Определение № 184 от 13.03.2013 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 50/2013 г., III г.о., ГК, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК след допуснато касационно обжалване , Решение № 96 от 23.07.2013 г. на ВКС по т.д.№ 1076/2011 г., I т.о., ТК, постановено по реда на чл.290 ГПК, Определение № 214 от 23.04.2009 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 187/2009 г., I г.о., ГК и Определение № 522 от 23.09.2010 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 380/2010 г., IV г.о., ГК – и двете постановени по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Наличието на задължителна съдебна практика по повдигнатия с частната жалба процесуално-правен въпрос, в съответствие с която е постановено обжалваното определение, налага извода, че не е налице хипотезата по чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Нормата на чл.440, ал.1 ГПК не е неясна или непълна, като по приложението й има съдебна практика, която не се нуждае от промяна.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 1474 от 30.10.2014 г. по в.ч.гр.д.№ 920/2014 г. по описа на Плевенския окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: